7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 695
С., 02.10.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1159/ 2012 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение № 378 от 27.02.2011 г. по гр.д. № 549/ 2009 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено Решение № от 18.12.2008 г. по т.д. № 1057/ 2006 г. на СГС и е постановено друго, с което по иска на [фирма] – [населено място] срещу [фирма] – [населено място] и МРРБ – С., като представител на Държавата, е прогласена нищожността поради противоречие със закона – чл. 26 ал. 1 пр. 1 ЗЗД – на Договор от 25.09.2003 г., сключен между Областния управител на [населено място], като прехвърлител и [фирма] – [населено място], като приобретател на имот, частна държавна собственост и ответниците са осъдени на платят на ищеца разноски за двете инстанции 8084 лв. и по жалба на Държавата, чрез министъра на Р. – С. срещу решението в частта за разноските.
Жалбоподателят [фирма] – [населено място] развива подробни съображения в подкрепа на оплакването за недопустимост на решението, като постановено по недопустим иск поради липса на правен интерес у ищеца за предявяването му, тъй като: 1. правата, придобити с договора, преди завеждане на иска, са прехвърлени на трето лице, което не е страна по делото, 2. между същите страни има висящо гр.д.№1045/2006 г. на СРС, 28 с., в предмета на което е включен и иск срещу всеки от ответниците по настоящото дело за установяване, че първият ответник не е собственик на недвижимия имот, придобит с Договора от 25.09.2003 г. поради нищожност на правоотношенията, което дело прави безпредметен иска по настоящото дело, 3. с решението по настоящото дело ищецът не може да постигне целения резултат – цялостна защита на претендираното право, който може да постигне с решението по гр.д.№ 1045/2006 г. на СРС. Жалбоподателят поддържа, че решението в една част е недопустимо и поради липса на процесуална легитимация и правен интерес от предявяване на иска- по отношение на 84.14% част от имота, която ищецът не твърди да е придобил. Излага подробни съображения за неправилност на решението и иска същото да се обезсили и да се прекрати производството по делото изцяло или в частта за 84.14 % и.ч. от имота, в останалата част решението да се отмени и да се отхвърли иска по отношение 15.86% ид.ч. от имота, евентуално – да се отмени цялото решение и изцяло да се отхвърли иска. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване сочи решените важни по делото въпроси: процесуалноправен за допустимостта на иска, предпоставена от правния интерес и от процесуалната легитимация на ищеца, по който поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, като сочи съдържащите се в жалбата доводи за недопустимост на решението поради липса на правен интерес по въпросите: 1. налице ли е интерес у ищеца от водене на иска срещу страните по договора, когато правата, предмет на договора, преди завеждане на иска са прехвърлени на трето лице, което не е страна по делото, а и между страните има висящо гр.д.№ 1045/2006 г. на СРС, в чийто предмет е включено и спорното право, предмет на настоящото дело – така ищецът следва да води други искове срещу други лица, 2. ищецът, като твърди, че е придобил идеална част от имота 15.86%, дали е легитимиран и има ли интерес да иска обявяване на нищожност в цялост на договора – и за прехвърлянето на 84.14% от имота, върху която част няма права и няма право на иск за нищожност на сделката в тази й част, по които въпроси жалбоподателят поддържа, че решението противоречи на установената съдебна практика – основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Излага, че материалноправният въпрос: дали договорът за даване вместо изпълнение има характер на договор за продажба, е решен в противоречие с практиката на ВКС:Р.№514/2006 г. по гр.д.№ 2276/2004 г. на ВКС. Иска да се допусне касационно обжалване.
Жалбоподателят Държавата, чрез министъра на Р. – С. поддържа, че решението в частта за присъдените разноски е неправилно, като са незаконосъобразни правните изводи във връзка с пасивната процесуална легитимация на Държавата, срещу която неправилно е постановен осъдителен диспозитив, затова само първият ответник дължи разноски на ищеца. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване сочи, че Държавата, представлявана от министъра на Р., не участва в гражданското правоотношение нито при образуване на дълга, нито при погасяването му по недопустим начин, посочена е от ищеца и е взела участие като ответник в делото, има законен интерес процесният договор да се прогласи за нищожен, затова е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по процесуалноправния въпрос: дължи ли Държавата разноски на ищеца във връзка с уреденото в процесуалния закон представителство по иск за прогласяване за нищожен договор, сключен в нарушение на закона и против държавния интерес.
Ответникът по касационните жалби [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмени Отговори, оспорва първата касационна жалба – както основателността на искането за допускане на касационно обжалване, като излага подробни съображения, че има правен интерес за предявения установителен иск, така и съображения, че по въпроса за допустимостта на въззивното решение, обусловена от допустимостта на предявения иск, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, каквото не е налице и по материалноправния въпрос, за което анализира посочените от жалбоподателя съдебни актове на ВС и ВКС. Оспорва и по същество жалбата, като неоснователна. Оспорва и жалбата на втория ответник, която е за разноските, като поддържа, че е недопустима, също – че следва да се приложи чл. 192 ал. 4 ГПК (отм.), респ. чл. 248 ГПК, евентуално – че не са налице условията по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението в частта за разноските.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен установителен иск за нищожност на договор, който е уважен, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба на [фирма] – [населено място] е допустима, подадена е в срок и е редовна, също и частната жалба на Държавата, чрез мин.на Р. – С. , за разноските.
С обжалваното решение е отменено първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен и е постановено друго, с което е прогласена нищожността, поради противоречие със закона – чл. 44 ЗДС – на Договор от 25.09.2003 г., сключен между Областен управител на С., като прехвърлител и [фирма], като приобретатал за право на собственост върху недвижим имот частна държавна собственост – земя с площ 1250 кв.м., подробно описан. Съдът е извел правния интерес на ищеца за предявяване на иска от установеното от изслушаната съдебно – техническата експертиза, че придобитата от ищеца въз основа на Договор за замяна от 01.09.2005 г. идеална част от земята, и реалната част, придобита от [фирма] с Договора от 25.09.2003 г., са части от един и същ урегулиран имот УПИ VІІІ от кв. 533 по плана на [населено място], м.”Центъра” с описаните граници, като ищецът търси защита на правото на собственост върху идеални части от имота, продаден незаконосъобразно на първия ответник. Съдът е посочил, че с Договора от 25.09.2003 г. с предмет описания имот, с цена 313 360 лв., обл. управител е погасил до размер на цената на имота задължението си към дружеството за извършени в държавен имот подобрения, посочено в Договор за спогодба от 19.09.2003 г., за което задължение се е задължил да прехвърли по реда на ЗДС и ППЗДС правото на собственост върху имот частна държавна собственост – даване вместо изпълнение. Съдът е приел, че по своята правна природа Договорът от 25.09.2003 г., е договор за продажба на недвижим имот частна държавна собственост, за какъвто чл. 44 ЗДС (редакция към 25.09.2003 г.) предвижда, че се извършва от областния управител по местонахождението на имота, след провеждане на търг, при условия и ред, определени от МС, като продажбата се извършва със заповед на обл. управител, въз основа на която се сключва договорът. По съображения, че не се съхранява Заповед №ДИ-043-052/25.09.2003 г. на обл. управител – [населено място], следователно не е установено съществуването й в правния мир – липсва елемент от смесения фактически състав на продажбата, затова е недействителен договор, сключен в нарушение на чл. 44 ЗДС – без заповед на обл. управител и проведен търг, искът по чл. 26 ал. 1 ЗЗД е уважен.
По касационната жалба на [фирма] – [населено място]:
Съгласно т. 1 от ТР №1 от 19.ІІ.2010 г. по тълк.д. №1/2009 на ВКС, ОСГТК, “ВКС при вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, е длъжен и служебно да го допусне до касация, като жалбоподателят не следва да подвежда недопустимостта на решението под основанията за допускане на касационно обжалване”. Затова съдът в настоящия състав не разглежда доводите на страните във връзка с основателността на искането за допускане на касационно обжалване, поддържано основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по посочените процесуалноправни въпроси.
Въззивно решение не е недопустимо, като постановено по иск, който да е недопустим. Налице е правен интерес за ищеца, който търси срещу първия ответник защита на правото си на собственост с предявения иск за нищожност поради нарушаване на закона на Договор от 25.09.2003 г. – ищецът е придобил с Договор за замяна № 134 от 01.09.2005 г. част от недвижимия имот, предмет на сключената с Договора от 25.09.2003 г. разпоредителна сделка в полза на [фирма] и е установена идентичността между собствения на ищеца недвижим имот (земя) и реалната част от имота, придобита от [фирма] с Договора от 25.09.2003 г., които са части от един и същ урегулиран имот УПИ VІІІ от кв. 533 по плана на [населено място], м.”Центъра” с описаните граници. [фирма] е страна по договора, чиято нищожност ищецът претендира като начална, породена от противоречие със закона, и [фирма] претендира за себе си правото на собственост, засягайки това на ищеца, включително и с извършените разпоредителни сделки с неправомерно получения имот. При наличния правен интерес у ищеца да установи действителното правно положение, същият защитава придобивното си основание, получено по Договор за замяна № 134 от 01.09.2005 г., поради което може да атакува предшестващите го сделки с имота, в случая неправомерно придобития от [фирма] имот частна държавна собственост, и с последващото прехвърляне на имота от ответника на трето лице, не отпада правния интерес у ищеца от предявения иск – за да оспорва последващите разпоредителни сделки, сключени от [фирма] с имота, ищецът следва да е установил спрямо [фирма] нищожност на Договора от 25.09.2003 г., предмет на настоящото дело.
Несъстоятелно е твърдението на жалбоподателя, че в предмета на гр.д.№ 1045/ 2006 г. на СРС, 28 с., е включено и спорното право, предмет на настоящото дело, без доказателства делото да е приключило с влязло в сила решение. Поради това, че за защита на правото си ищецът следва да води други искове срещу други лица, неоснователно жалбоподателят поддържа, че липсва за ищеца правен интерес от предявения иск – необходимостта да води редица дела за защита на правото си, не се отразява на установения правен интерес за предявяване на иска, още повече, че делата са по причина извършените от ответника разпоредителни сделки с имота, получен неправомерно в нарушение на закона. Както става известно от приложените по делото съдебни актове, със сключените от обл. управител – [населено място] три договора с имоти, частна държавна собственост: от 25.09.2003 г., от 25.11.2003 г. и от 16.02.2005 г., чиято нищожност ищецът е заявил в настоящото производство, разделено в три отделни производства, не е останала за ищеца държавна земя в рамките на парцел УПИ VІІІ, получена от него с Договора за замяна от 01.09.2005 г., което също обуславя правния му интерес от предявения иск за нищожност.
Неоснователно жалбоподателят обуславя липсата на правен интерес у ищеца, съответно недопустимост на въззивното решение, от въпроса дали ищецът, като твърди, че е придобил идеална част от имота 15.86%, е легитимиран да иска обявяване на нищожност на договора и по отношение на прехвърлянето на 84.14% от имота, върху която няма права. Налице е процесуалната легитимация на ищеца при наличен правен интерес да предяви иска по чл. 26 ал. 1 ЗЗД, а какви са правата му с оглед притежаваното право на собственост, е въпрос на материалноправна легитимация, на уважаване на иска изцяло или частично, който въпрос касае правилността на решението, а не недопустимостта му поради липса на процесуална легитимация.
Посоченият от жалбоподателя материалноправен въпрос: дали договорът за даване вместо изпълнение, е договор за продажба на недвижим имот, не е релевантен за делото, защото въззивният съд не е решил такъв въпрос. Съдът не е възприел довода на жалбоподателя, че Договорът от 25.09.2003 г., като не създава задължение на приобретателя за плащане на цена, не бил договор за продажба, с което съдът не се е произнесъл, че се касае за договор за даване вместо изпълнение. Съдът е обсъдил Договора от 25.09.2003 г., който има за предмет прехвърляне правото на собственост върху недвижим имот, частна държавна собственост, и цена 313 360 лв., затова е приел, че по своята правна природа е договор за продажба. Съгласието на страните относно задължението на купувача за плащане на цената, което да се погаси чрез прихващане с вземането му към прехвърлителя за подобрения, посочено в Спогодба от 19.09.2003 г., до размера на продажната цена – даване вместо изпълнение, е въпрос на изпълнение, с което въззивният съд не се е произнесъл по въпроса дали договорът за даване вместо изпълнение има характер на договор за продажба.
По жалбата на държавата, чрез министъра на Р. – С.:
Жалбата е срещу въззивното решение в частта за разноските, поради което има характер на частна жалба по чл. 274 ал. 2 пр. 1 ГПК, а не на частна касационна жалба по чл. 274 ал. 3 ГПК и разглеждането й не е обусловено от предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК. Неоснователно е искането на жалбоподателя за прилагане на чл. 248 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено по ГПК (отм.), не може да се приложи и чл. 192 ал. 4 ГПК (отм.), тъй като в тази част решението не е влязло в сила, а е обжалвано.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Съгласно чл. 64 ал. 1 ГПК (отм.) заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част на иска, и съгласно чл. 65 ал.2 ГПК (отм.) ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца, освен в случаите на чл. 63 ал. 1 б.”д”. Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че не дължи разноски по делото – твърдението, че Държавата, представлявана от министъра на Р., не участва в гражданското правоотношение нито при образуване на дълга, нито при погасяването му по недопустим начин, е несъстоятелно – сделката, за прогласяването на чиято нищожност е предявен искът, е сключена от областния управител, представлявал държавата при извършване на разпоредителна сделка с имот, частна държавна собственост. Като има частният жалбоподател законен интерес договорът да се прогласи за нищожен, тъй като сделката е в нарушение на закона и против държавния интерес, можеше затова да предяви иск по съдебен ред, за да получи желания правен интерес. Не е налице нито една от хипотезите на чл. 65 ал. 2 ГПК (отм.), поради което правилно жалбоподателя е осъден наред с първия ответник да плати разноските по делото на ищеца.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 378 от 27.02.2011 г. по г.д.0 549/2009 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: