4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 695
С., 20,10,2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на шести октомври две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева ч.т.дело № 529/2011 година.
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на А. Ф., гражданин на И. против определение № 116 от 18.04.2011 г. по ч.гр.дело №166/2011 г. на Великотърновски апелативен съд .
Ответниците по частната жалба не са заявили становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК.
Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК обвързва допускането до разглеждане на частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение, касаторът е възпроизвел текстово разпоредбата на чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК, като е посочил, че счита, че са налице предпоставките и на трите хипотези. Като релевантни е поставил въпросите – „ Дали П. иск е иск за вещни права върху недвижим имот” във връзка с определяне на местната подсъдност и „дали относителната недействителност като особен вид недействителност може да се приравни като правен институт и като правна последица към института на нищожността и унищожаемостта?” По отношение на първия поставен въпрос страната е посочила, че била налице практика на ВКС, която дефинирала П. иск като облигаторен иск. В тази връзка страната подробно е развила своето разбиране, като е направила извод за неприложимост на чл.109, пр.1 –во ГПК. Така изложеното е определила като установеност на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е цитирала и приложила решения на ВКС, постановени по реда на чл.218а ГПК / отм./.По отношение на втория поставен въпрос страната е разгледала своето разбиране относно това дали относителната недействителност като особен вид недействителност може да бъде приравнена към унищожаемостта и нищожността – хипотези очертани от пр. 2-ро на чл.109 ГПК. В тази връзка, страната счита, че ВКС се е произнасял по въпроса за определяне на местната подсъдност по предявен П. иск в свои определения,с които е било прието, че по иска по чл.135, ал.1 ЗЗД приложение намира чл.109, изр.2-ро ГПК.Страната е посочила че същевременно с това съществувала и практика на ВКС третираща въпроса за характера на относителната недействителност и по-конкретно това дали предпоставките за обявяването й могат да се съпоставят с други правни институти „включени в общото понятие „ недействителност”.В тази връзка са развити доводи, че съобразно тази практика на ВКС не може да се направи извод, че по иска по чл.135 ЗЗД, местната подсъдност следва да бъде определена по чл.109, ал.2 ГПК. Така касаторът е обосновал противоречие в практиката на съдилищата и е направил извод, че били налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. По чл.280, ал.1, т.3 ГПК е посочено, че съобразно поставените въпроси било налице неточно прилагане на закона и в частност на разпоредбата на чл.109 ГПК.Страната е развила разбирането си за правната дефинитивност на понятието „ неточно прилагане на закона”като е изложила становището си по правилното приложение на чл.109 ГПК.Други доводи не са развити.
С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.Дори и да се приеме, че поставените въпроси са релевантни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, въпреки че са обосновани с разбирането на страната а не с мотивираните от въззивния съд решаващи изводи, то те съставляват единствено наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване на определението. Касаторът не обосновава хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е сочил задължителна практика в противоречие, с която въззивния съд е разрешил поставените правни въпроси – актовете подробно изброени в т.2 ТРОСГК на ВКС на РБ № 1 / 2009г. Твърдяната хипотеза на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, предполага установеност, на това, че съдът с атакуваното определение при разрешаване на точно определен правен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора е мотивирал разрешението му в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретни актове на ВКС, респ. ВС или съдилищата. Страната не обосновава довод за наличие на предпоставките и на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. По първият поставен въпрос, не е обоснован довод за противоречие в практиката, тъй като нито решаващият състав, нито съставите, постановили приложените и цитирани съдебни актове са приемали че иска по чл.135 ЗЗД е петиторен. И след като, такъв извод не е направил решаващият съд, то и цитираната практика установява единствено съответствие в изводите на съдилищата по въпроса относно правната природа на разглеждания иск. В тази връзка следва да се отбележи, че въззивният състав не е приемал и това, че иска по чл.135 ЗЗД е иск за вещни права респективно, че конститутивната му природа има за правна последица вещноправен ефект, тъкмо обратното, съдът изрично е посочил, че предявеният иск по чл.135 ЗЗД е иск за признаване недействителност по отношение на страните на извършените продажби на недвижими имоти.Или не е налице соченото противоречие, обосноваващо наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. по отношение на първия поставен въпрос. Такова не се установява и по отношение на втория поставен въпрос- нещо повече по него, страната изрично е посочила, че съществува трайна практика на ВКС / цитирани еднозначни определения на същия съд/, съгласно която в аналогична хипотеза местната подсъдност се определя по чл.109, пр.2-ро ГПК. След като определението на въззивният съд е в съответствие с така създадената практика по аналогичен правен въпрос – в случая и релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, то и липсва основание за допускане на касационно обжалване. Ирелевантни са развитите доводи от страната свързани с нейното разбиране за противоречие с актове на ВКС, с които се третират въпросите за правната природа на относителната недействителност, тъй като с тези актове не се разглежда така очертания относим към спора въпрос относно приложението на чл.109 ГПК, освен това тези искове касаят съвсем различна фактическа и правна обстановка и нямат относимост към въпросите третирани с обжалваното определение.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изисква обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е твърдението й, за неточното приложение на чл.109 ГПК, нито изложеното й становище относно начина на тълкуване на нормата.
Не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 116 от 18.04.2011 г. по ч.гр.дело №166/2011 г. на Великотърновски апелативен съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: