1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 695
гр. София, 05.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 529 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Администрация на Министерски съвет, [населено място] чрез процесуален представител главен юрисконсулт Е. Й. К. срещу решение № 2794 от 28.11.2018г. по т. дело № 4826/2018г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, с което е потвърдено решение от 28.05.2018г. по гр. дело № 7424/2016г. на Софийски градски съд, I-20 състав в обжалваната част и ищецът Администрация на Министерски съвет е осъден да заплати на ответника „Еврогрейд БГ“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 4 000 лв. – съдебни разноски за въззивното производство. С обжалваната част на въззивния съдебен акт Софийски апелативен съд е отхвърлил следните предявени от Администрацията на Министерския съвет срещу „Еврогрейд БГ“ ЕООД искове:
1/ за заплащане на следните суми, дължими по договор за наем № МДААР № 89/05.06.2009 г.: 1/ сумата 14 785,60 лв., представляваща платена от ищеца и дължима от ответника местна такса за битови отпадъци за 2014г., заедно със законната лихва за забава за периода 12.04.2016г. – 17.06.2016г. в размер на 275,73 лв.; 2/ сумата 40 051,73 лв. – паричната равностойност на неизпълнени инвестиции за периода от 2009г. до 2014г., заедно със законната лихва за забава за периода 24.10.2014г. – 17.06.2016г. в размер на 6 720,84 лв.; 3/ сумата 20 025,87 лв. – неустойка за неизпълнение на задължението за инвестиции за периода от 2009г. до 2014г., заедно със законната лихва за забава за периода 4.11.2016г. – 17.06.2016г. в размер на 3 299,05 лв.;
2/ за заплащане на следните суми, дължими по договор за наем № МДААР № 89/05.06.2009г., като погасени чрез съдебно прихващане със сумата 15 000 лв., представляваща внесен депозит за участие в тръжна процедура: 1/ сумата 13 012,26 лв., представляваща обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД за ползване на имота за периода 01.11.2014г. – 20.01.2015г., заедно със законната лихва за забава за периода 12.04.2016г. – 17.06.2016г. в размер на 242,66 лв.; 2/ сумата 86,88 лв. – за липси на движими вещи, заедно със законната лихва за забава за периода 12.04.2016г. – 17.06.2016г. в размер на 1,62 лв.;
3/ за заплащане на следните суми: 1/ сумата 6 569,60 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на дължими наеми, като погасен по давност за сумата 5 945,12 лв. и като погасен чрез прихващане за остатъка от 624,48 лв.; 2/ сумата 1 075,76 лв., представляваща законната лихва за забава върху сумата 6 569,60 лв. за периода 24.10.2014г. – 17.06.2016г., като неоснователен за сумата 995,04 лв. и като погасен чрез прихващане за остатъка от 80,72 лв.
4/ ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 5 763,47 лв. – съдебни разноски.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. „При преценка основателността на доводите и възраженията на страните допустимо ли е съдът да не изхожда от фактите, на които се позовават, и да извлича правни последици от фактически обстоятелствa, които страната не е посочила?“ – Този въпрос е поставен по отношение на решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска на Администрацията на Министерския съвет по чл. 79, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 14 785,60 лв. – такса битови отпадъци за 2014г. Касаторът поддържа, че въпросът е решен в противоречие с решение № 61/30.04.2010г. по т. д. № 741/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 554/08.02.2012г. по гр. д. № 1163/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 125/15.07.2013г. по гр. д. № 14/2013г. на ВКС, ГК, II г. о. и решение № 58/12.05.2014г. по гр. д. № 7025/2013г. на ВКС, ГК, II г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. „Налице ли е непълнотата на постановения съдебен акт по смисъла на чл. 250 ГПК, ако въззивният съд не е разгледал жалбата на страната срещу първоинстанционното решение в частта по отношение на присъдените с обжалваното решение разноски, като по този начин не е формирал воля по целия спорен предмет, надлежно очертан от страната в депозираната въззивна жалба? Как следва да бъде отстранен пропускът на въззивния съд да се произнесе по част от спорния предмет, въведен с въззивната жалба – чрез искане за допълване на постановеното въззивно решение по реда на чл. 250 или чрез обжалване на постановения съдебен акт като неправилен?“ – Посочените въпроси са поставени във връзка с оплакването, че въззивният съд не се е произнесъл по въззивната жалба срещу първоинстанционното решение в частта за разноските. По тези въпроси касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
3. „Допустимо ли е и ако да в кои случаи присъждане на парична равностойност за неизпълнено задължение за инвестиции по договор за наем?“ – Въпросът се отнася до въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане на сумата в размер 40 051,73 лв. – стойността на неизпълнените инвестиции.
4. „Има ли насрещност на страните като условие за извършване на прихващане в случаите, когато едната страна е частичен правоприемник на актив недвижим имот от ликвидиращ се праводател, а от другата страна има вземане в производство по ликвидация?“ – Въпросът е поставен във връзка с оплакването, че неправилно въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е направил прихващане, доколкото касаторът твърди, че ответникът няма вземане в размер 15 000 лв. към ищеца, предвид обстоятелството, че Администраията към Министерски съвет не е универсален правоприемник закритото Министерство на държавна администрация и административна реформа. По този въпрос касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касаторът релевира и доводи за очевидна неправилност на решението на САС по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответникът „Еврогрейд БГ“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат Г. Д. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. По първия въпрос поддържа, че същият не е включен в предмета на спора и не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, както и че съдебният състав не е нарушил нито едно от посочените решения. Относно втория въпрос възразява, че не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, както и че съдът се е произнесъл по всички обжалвани части на първоинстанционното решение, включително и за разноските. Ответникът поддържа, че третият въпрос е включен в предмета на делото, но не е обусловил решаващата воля на съда, както и че по отношение на него касаторът не е обосновал с какво разглеждането на този въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или ще допринесе за осъвременяване на тълкуването на създадената съдебна практика с оглед настъпили изменения в законодателството и обществените условия. По отношение на четвъртия въпрос счита, че не е включен в предмета на спора, не е обусловил правните изводи във въззивното решение и касаторът не е обосновал предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа, че няма данни за очевидна неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт. Ответникът претендира присъждане на направените разноски за касационното производство – платено адвокатско възнаграждение.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт в предвидения в чл. 283 едномесечен преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, доколкото в нея са релевирани основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК и касационни основания по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и взе предвид данните по делото, приема следното:
За да направи извод за неоснователност на исковете – предмет на настоящата касационна жалба, въззивният съд е изложил следните аргументи:
1/ По отношение на иска за заплащане на сумата 14 785,60 лв., претендирана като платена от ищеца и дължима от ответника местна такса за битови отпадъци за 2014г., въззивният съд е констатирал, че в договора за наем не е уточнено дали таксата се дължи от наемателя директно на наемодателя или на общината, но от различния режим с консумативните разноски по чл. 8 и чл. 14 от договора и от удостовереното в констативния протокол от 09.01.2014г. следва, че практиката е била, че наемателят заплаща таксата директно на [община], поради което ищецът би имал вземане само ако реално е заплатил таксата. За да направи извод за неоснователност на иска, съдебният състав е приел, че ищецът не е провел доказване нито за размера, нито за плащането на ТБО за 2014г. Посочил е, че доказателства за плащане на таксата на общината не са ангажирани по делото, като представеният мемориален ордер № 20/70 от 27.11.2014г. не представлява подобно доказателство, тъй като е съставен едностранно от ищеца и липсва документ, издаден от съответната община. По същата причина ордерът не може да се приеме и за достатъчно доказателство за размера на дължимата ТБО, който размер е изрично оспорен от ответника.
2/ За да направи извод за неоснователност на исковете за заплащане на сумата 40 051,73 лв. – паричната равностойност на неизпълнени инвестиции за периода от 2009г. до 2014г., и сумата 20 025,87 лв. – неустойка за неизпълнение на задължението за инвестиции за периода от 2009г. до 2014г. по чл. 26 от договора, въззивната инстанция е тълкувала клаузата на чл. 20 от договора и е приела, че страните са уговорили наемателят да извърши такива „инвестиции“ в наетия имот, каквито са посочени в Инвестиционна програма – приложение № 1 към договора на обща стойност 50 000 лв., разпределени по 10 000 лв. за първите пет години, считано от 2009г. Съдебният състав е посочил, че използваното в договора понятие „инвестиции“ има автономно договорно значение, няма връзка с понятията „текущ ремонт“ или „основен ремонт“ по смисъла на ЗУТ, нито с понятието „инвестиции“, съдържащо се в други нормативни актове, договори или съдебна практика, като по смисъла на процесния договор „инвестиция“ е само това, което страните са приели за такова в двустранно подписана от тях инвестиционна програма, обявена за неразделно приложение към договора.
Въз основа на многобройната кореспонденция въззивният съд е констатирал, че през годините ответникът многократно е настоявал наемодателят да подпише инвестиционната програма, като сам посочи какво следва да се реализира като инвестиции от наемателя, но това не е направено. Приел е, че представената от ищеца бланка на приложение № 1 към договора с наименованието „Инвестиционна програма“, подписана само от страна на наемателя – ответник с посочване на общата стойност на инвестициите /50 000 лв./, разпределена по 10 000 лв. за годините 2009 – 2013г., и непопълнена графа „Вид на инвестицията“, представлява отправяне на оферта към наемодателя, че наемателят е съгласен да изпълни всяка инвестиция, която наемодателят определи като вид, стига общата стойност на инвестициите да не надхвърля 50 000 лв. за първите пет години от срока на договора. Ищецът не обяснява защо приложението не е подписано от страна на наемодателя /държавата/ и защо графа „Вид на инвестицията“ не е попълнена с описание на конкретните дължими видове инвестиции. Поради това съдебният състав е заключил, че ищецът се е дезинтересирал и с пасивното си поведение се е лишил от възможността да определи какво конкретно трябва да изпълни наемателя като инвестиции по смисъла на чл. 20 от договора.
От една страна е приел, че неопределеният предмет на задължението за инвестиции, но при общо поето задължение те да са на стойност 50 000 лв., дава право на наемателя сам да реши за какво конкретно да инвестира тези средства, като същите следва да бъдат свързани с наетия имот. Въз основа на приетото и неоспорено заключение на съдебно-техническата експертиза въззивният съд е установил, че наемателят е вложил в наетия имот общо 86 024,25 лв. за подробно посочени в заключението дейности, което е много повече от уговорената в чл. 20 от договора стойност 50 000 лв. Посочил е, че дори от тази стойност да се приспаднат разходите за вътрешно боядисване в размер на 20 039,84 лв. и да се признае само остатъкът от 65 984,41 лв., както е приел първоинстанционният съд, то тази стойност също надхвърля 50 000 лв., поради което е направил извод, че задължението на наемателя е изцяло изпълнено.
От друга страна, решаващият съдебен състав е изложил съображения, че изпадането на наемодателя в забава на кредитора с неподписването и непопълването на приложение № 1 към договора освобождава наемателя от последиците на собствената му забава съгласно чл. 96, ал. 1 ЗЗД, поради което отговорност от наемателя за неизпълнение на задължението по чл. 20 от договора не може да се търси.
Независимо от това, въззивният съд е посочил, че липсата на конкретно определен предмет на задължението му за инвестиции означава, че самото задължение не е валидно възникнало и наемателят не дължи никакво изпълнение, тъй като не знае какво точно да изпълни. Приел е, че констативният протокол от 09.01.2014г. не е в състояние да запълни липсата на конкретно уговорен предмет на задължението по чл. 20 от договора по следните аргументи: 1/ протоколът няма характер нито на приложение № 1, нито на анекс към договора, защото подписалите го от името на Администрацията на Министерския съвет служители не са били оправомощени да договорят от нейно име и предвид необходимостта от спазването на административната процедура по ЗДС по отношение на управлението на всеки държавен имот, като процесния; 2/ протоколът е подписан след изтичането на 5-годишния срок за изпълнение на задължението по чл. 20 от договора, който срок е изтекъл на 05.06.2013г., като срокът за изпълнение не е продължен или подновен, а напротив – наемният договор е бил прекратен, считано от 01.11.2014г. Съдебният състав е заключил, че констатациите в протокола нямат никакво правно значение по въпроса какво конкретно е трябвало или не е трябвало да престира наемателят съобразно чл. 20 от договора. Поради това, че ищецът не е осъществил доказване на уговорения предмет на задължението за инвестиции, което е било в негова тежест, въззивната инстанция е направила извод, че не се установява ответникът да е в неизпълнение на задължението си по чл. 20 от договора, поради което и не дължи предвидената за подобно неизпълнение неустойка по чл. 26.
Относно направеното от ищеца в становище от 27.03.2017г. възражение за изтекла давност по отношение на всички претенции на ответника за направени инвестиции в обекта преди 17.06.2013г., представляващи периодични плащания, въззивният съд е приел, че същото е неоснователно и изцяло неотносимо по следните аргументи: 1/ ищецът не е легитимиран да се позове на възражение за погасяване по давност на вземания, по които сам се явява кредитор – задълженията за инвестиции, а с подобно право разполага само длъжника – ответника по иска, който не го е упражнил; 2/ ответникът не е заявил претенции за извършени инвестиции, а е твърдял факти, че е извършил такива инвестиции, като фактите не се погасяват по давност, а само някои права и/или задължения.
Въззивният съд е изложил и следните евентуални доводи и аргументи за неоснователност на исковете за заплащане на паричната равностойност на неизпълнени инвестиции за периода от 2009г. до 2014г. и неустойка за неизпълнение на задължението за инвестиции: 1/ Дори да се приеме, че ответникът не е изпълнил в някаква степен задължението си за извършване на инвестиции по чл. 20 от договора, то не е допустимо присъждане на тяхната парична равностойност, тъй като задължението по чл. 20 от договора е с предмет непарична престация при неизпълнението на която кредиторът има право да иска реално изпълнение заедно с обезщетение за забавата, каквото в случая е предвидено под формата на неустойка за забава в чл. 26 от договора; 2/ Предвидената в чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД възможност за търсене на паричния сурогат на първоначално дължимото при двустранен договор като процесния е възможно само при наличието на действащ между страните договор, по който самият кредитор също дължи своята насрещна престация; в конкретния случай процесният договор е развален от ищеца, считано от 01.11.2014г., преди изтичането на крайния му 10-годишен срок, като с прекратяването му е отпаднала възможността наемодателят да престира на наемателя ползването на имота до края на уговорения срок, срещу което ползване наемателят дължи наемна цена, както и извършването на инвестициите по чл. 20 от договора; 3/ Независимо, че по принцип развалянето на наемен договор да има действие занапред /чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД/, това не се отнася до изпълнението на предвидени в него задължения с еднократен характер /като тези по чл. 20 от процесния договор/, чието основание е ползването на имота през целия уговорен срок, отпадането на което основание води и до отпадане на дължимостта на подобно насрещно задължение на наемателя; след развалянето на договора кредиторът може да търси обезщетение за вредите от неизпълнението /чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД/, което е със специфичен обхват /от него се приспада стойността на насрещната кредиторова престация, от която той се е освободил с развалянето/, но такава претенция не е предявена.
3/ Изводът за неоснователност на иска по чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка за забава върху неизплатените в срок наемни вноски, претендирана общо за 6 569,60 лв., е аргументиран с погасяване по давност на всички неустоечни вземания, начислени за периода преди 17.06.2013г., доколкото настоящата искова молба е подадена на 17.06.2016г., при приложима 3-годишна давност по чл. 111, буква „б“ ЗЗД. По отношение на оплакването във въззивната жалба, че не била съобразена нотариалната покана, получена от ответника на 12.04.2016г., въззивната инстанция е изложила съображения, че същата няма правно значение по отношение на приложението на давността, тъй като не е довела нито до спиране, нито до прекъсване на давността – до такава последица води подаването на исковата молба, но не и връчването на извънсъдебни покани.
4/ За да направи извод за основателност на релевираното от ответника с отговора на исковата молба възражение за прихващане с насрещно вземане на ответника за сумата 15 000 лв., представляваща внесен депозит за участие в тръжната процедура по отдаване на имота под наем, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за съдебно прихващане. Констатирал е, че със заповед № 13-21/4.03.2009 г. на МДААР внасянето на такъв депозит е установено като условие за участие в откритата процедура за отдаване под наем и ответникът е внесъл такъв на 27.03.2009г. с платежно нареждане. Според изричното съдържание на заповедта депозитът на сключилия договора за наем се задържа от наемодателя до прекратяването на договора като гаранция за заплащане на наем и консумативи. Съдебният състав е приел, че между страните е постигнато съгласие за включване на такава клауза в договорното правоотношение – ответникът е изразил съгласие с нея с участието си в процедурата и реалното внасяне на сумата. Направил е извод, че ответникът притежава изискуемо вземане за връщане на депозита поради това, че след прекратяване на договора, считано от 01.11.2014г., внесената като депозит сума подлежи на връщане от наемодателя, освен ако от нея преди това не са били приспаднати негови вземания за наем и консумативи, което не се твърди да е било сторено. Възражението на ищеца за липса на предпоставки за прихващане поради неликвидност на вземането е прието за неоснователност по съображения, че за извършването на съдебно прихващане не е необходимо вземането да е ликвидно, тъй като то става такова именно в резултат на установяването му в исковото производство – аргумент и от чл. 104, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. По отношение на цитираната във въззивната жалба разпоредба на чл. 230, ал. 2 ДОПК въззивният съд е посочил, че същата е неприложима, доколкото казусът е извън приложното поле на ДОПК – не се касае до принудително изпълнение на публични вземания, а условията за процесното прихващане се уреждат от гражданското законодателство – чл. 103 – 105 ЗЗД.
Заявеното в устните състезания във въззивното производство възражение за липса на насрещност на страните като условие за извършване на прихващане поради това, че ищецът не бил универсален правоприемник на наемодателя МДААР и не отговаря за задълженията на закритото министерство по този договор, е прието за неоснователно. Въззивният съд е установил, че предоставеният под наем имот е държавен, чието право на управление се упражнява от съответното държавно учреждение, като сключването на договор за наем от учреждението обвързва Държавата като негов собственик, т. е. договорът поражда действие за Държавата като наемодател. Поради това е направил извод, че всички породени от договора вземания в полза на наемодателя имат характера на частни държавни вземания, постъпващи в държавния бюджет, а не на частни вземания на съответното учреждение, което собствено имущество не може да притежава, вкл. и собствени вземания, различни от държавните. Посочил е, че такъв характер /на частни държавни вземания/ имат и претендираните от ищеца вземания срещу ответника, но правото да ги събира от свое име като субституент на държавата има ищецът, упражняващ правата на управление върху съответното държавно имущество, вкл. и държавни вземания. Въззивният съд е изложил съображения, че с предоставянето на имота за управление на друго държавно учреждение не се сменя страна по него, а се сменя само лицето, което упражнява правата на една от страните по договора /държавата/. Поради това и като е съобразил, че поради закриването на МДААР с решение от 27.07.2009г. на Народното събрание /ДВ, бр. 60/30.07.2009г./ с чл. 4, ал. 2 ПМС № 194/6.08.2009г. /ДВ, бр. 64/11.08.2009г., изм. и доп./ правата на ползване и управление за отдадения под наем процесен недвижим имот са предоставени на Администрацията на Министерския съвет, имаща качеството юридическо лице съгласно чл. 40, ал. 3 от Закона за администрацията, съдебният състав е направил извод, че правата на държавата на наемодател по процесния договор са били прехвърлени за упражняване към Администрацията на Министерския съвет, вземането на ответника за връщане на процесния депозит от 15 000 лв. е спрямо държавата чрез учреждението, което упражнява правата на наемодател по процесния наемен договор, поради което е налице и насрещност на двете страни, като условие за извършване на съдебно прихващане.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 – 3 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения от него в т. 1 от изложението процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора и други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. По отношение на иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 във връзка с чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата 14 785,60 лв. – такса битови отпадъци за 2014г. съдебният състав в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил своевременно въведените от страните факти и обстоятелства, събраните относими и допустими доказателства в тяхната съвкупност, релевираните възражения и правни доводи, установил е фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми и е направил своите правни изводи. В отговора на предявените искове ответникът е направил изрични възражения, че ищецът няма право да претендира от ответника такса битови отпадъци за 2014г., както и че няма данни за размера на дължимата такса. При направено възражение за липса на доказателства за размера на дължимата държавна такса битови отпадъци за 2014г. не може да се приеме, че е налице безспорно установен факт, че дължимата такса е платена от ищеца. Поради това в съответствие с практиката на ВКС въззивната инстанция е изследвала релевантните факти – доказано ли е от ищцовата страна, чиято е доказателствената тежест, какъв е размерът на дължимата за 2014г. такса битови отпадъци и дали същата е заплатена от ищеца на [община].
Посочените в т. 2 от изложението въпроси са поставени във връзка с оплакването, че въззивният съд не се е произнесъл по въззивната жалба срещу първоинстанционното решение в частта за разноските. По тези въпроси не е осъществена предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Инкорпорираното във въззивната жалба с вх. № 88851/22.06.2018г. от Администрацията на Министерски съвет искане за изменение на първоинстанционното решение № 3343/28.05.2018г. по гр. дело № 7424/2016г. на Софийски градски съд, І Гражданско отделение, І-20 състав в частта за разноските е оставено без уважение с определение № 18913 от 13.09.2018г. по същото гр. дело № 7424/2016г. на СГС, което не е обжалвано по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения от него в т. 3 от изложението правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществена основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът се отнася до въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за присъждане на сумата в размер 40 051,73 лв. – паричната равностойност на неизпълнени инвестиции за периода от 2009г. до 2014г., и сумата 20 025,87 лв. – неустойка за неизпълнение на задължението за инвестиции по чл. 26 от договора. Поставен е във връзка с оплакването на касатора, че неправилно въззивният съд е приел, че при неизпълнение на задължението по чл. 20 от договора от страна на ответника да извърши инвестиции в наетия обект е недопустимо да се присъжда тяхната парична равностойност, доколкото ищецът имал право да иска само реално изпълнение ведно с обезщетение за забава при наличие на действащ договор. Както и да бъде решен този въпрос, същият не би променил изхода на спора поради това, че неоснователността на посочените искове е аргументирана и с други доводи. Основните аргументи за тяхното отхвърляне са: 1/ че ответникът е изпълнил изцяло задължението си да направи инвестиции в предоставения под наем недвижим имот – наемателят е вложил в наетия имот общо 86 024,25 лв. за подробно посочени в заключението на съдебно-техническата експертиза дейности, което е много повече от уговорената в чл. 20 от договора стойност 50 000 лв., като дори от тази стойност да се приспаднат разходите за вътрешно боядисване в размер на 20 039,84 лв. и да се признае само остатъкът от 65 984,41 лв., то тази стойност също надхвърля 50 000 лв.; 2/ изпадането на наемодателя в забава на кредитора с неподписването и непопълването на приложение № 1 към договора освобождава наемателя от последиците на собствената му забава съгласно чл. 96, ал. 1 ЗЗД, поради което отговорност от наемателя за неизпълнение на задължението по чл. 20 от договора не може да се търси.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на САС по посочения в т. 4 от изложението материалноправен въпрос. По начина, по който е формулиран, въпросът е неотносим, тъй като съдебният състав не се е аргументирал с „частично правоприемство“ от страна на ищеца на актив недвижим имот, а е аргументирал извода си за прихващане с насрещно вземане в размер 15 000 лв., представлящо внесен депозит за участие в тръжната процедура по отдаване на имота под наем, с факта, че имотът представлява държавна собственост, чието управление се упражнява от съответното държавно учреждение, с обвързващото действие на сключения договор за наем по отношение на държавата като наемодател, както и с характера на всички вземания, породени от договора за наем, като частни държавни вземания, а не частни вземания на съответното учреждение. Въззивният съд е приел, че с предоставянето на имота за управление на друго държавно учреждение не се сменя страна по договора за наем, а се сменя само лицето, което упражнява правата на една от страните по договора – държавата. Дали се касае за правоприемство между МДААР и Администрацията на МС или до прехвърляне на правата на държавата като наемодател по процесния договор за упражняване към Администрацията на МС, респективно до събиране на вземанията по договора от ищеца като субституент на държавата, е въпрос, относим към правилността на обжалвания въззивен съдебен акт, а отговорът му зависи от конкретните доказателства, които в настоящия случай са обсъдени от въззивната инстанция.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Софийски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника сума в размер 5 000 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване