О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 695
София, 7.07. 2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети юли, през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1490 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от И. К. Н. от гр. З., Смолянска област, чрез повереника му адв. Н от АК-Смолян, против решение № 125 от 12.06.2009 г., постановено по в.гр.д. № 68/2009 г. на Смолянския окръжен съд, с което е обезсилено решение № 240 от 20.12.2008 г. на Златоградския районен съд, постановено по гр.д. № 47/2008 г., в частта, с която е признато за установено по отношение на К. А. Б. от гр. З., Смолянска област, М. А. И. , К. А. Б., З. А. П., А. А. Ч. и Н. М. К., всички от с. С., Смолянска област, че К. А. Н. от гр. З., Смолянска област, е съсобственик по силата на неформално дарение, давностно владение и построяване на жилищна сграда, на имот, съставляващ УПИ *Х-559, кв. 51 по ПУП на с. С., ведно с построената в него триетажна жилищна сграда, и е прекратено производството по делото в тази му част като процесуално недопустимо. С обжалваното решение е отменено първоинстанционното решение в частта му, с която е признато за установено по отношение на К. А. Б., М. А. И. , К. А. Б., З. А. П., А. А. Ч. и Н. М. К., че И. К. Н. е собственик по силата на неформално дарение, давностно владение и построяване на жилищна сграда в същия имот, ведно с построената в него триетажна жилищна сграда, като този иск е отхвърлен. Със същото решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта му, с която са отменени нот. акт 91/2007 г. и нот. акт № 131/2007 г. и е отхвърлил искането за отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК на нот. акт № 91/2007 г., както и иска с правно основание чл. 22, ал. 3 СК/отм./, предявен от И. К. Н. срещу Н. М. К. и К. А. Н., за установяване на непротивопоставимост на сключения договор за покупко-продажба с н.а. № 131/2007 г. относно процесния имот по отношение на неучаствалия в продажбата съпруг.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, с което е уважен установителния иск за собственост върху процесния имот, в режим на СИО, по отношение на ищеца и съпругата му – ответница в производството, е процесуално недопустимо като постановено свръх петитум, тъй като съпругата К не е конституирана като ищец по делото, поради което го е обезсилил и прекратил производството по делото в тази част. Приел е също така, че предявените субективно съединени установителни искове за собственост досежно същия имот срещу останалите ответници са неоснователни, тъй като процесният имот е имал земеделски характер и правилно е възстановен като земеделска земя на част от ответниците и не е установено в него да е проведено мероприятие по смисъла на чл. 10б, ал. 1 или чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Приел е също така, че по отношение на касатора-ищец не е изтекла придобивната давност по см. на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, поради което неоснователен се явява и искът с правно основание чл. 22, ал. 3 СК/отм./относно същия имот. При този изход на спора по исковете за собственост неоснователен се явява и обусловения от тях иск по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт № 91/2007 г.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът И. К. Н., чрез повереника си адв. Н, твърди, че следва да се допусне касационно обжалване, което е от значение за точното прилагане на процесуалноправна норма, а именно на чл. 146, ал.1, т. 4 и ал. 2 и чл. 270, ал. 3 ГПК, като макар и неточно формуриран в изложението може да бъде конкретизиран следния въпрос от процесуалноправно естество а именно – в правомощията на въззивния съд ли е за първи път при констатирани недостатъци на исковата молба да я оставя без движение със съответните указания. Твърди се и за неточно прилагане на материалния закон – § 16 от ЗУТ и за съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 235, ал. 2 ГПК. В самата касационна жалба са изброени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, но без да са придружени с обосновка. В подкрепа на твърденията си касаторът е представил съдебни решения: решение № 1* от 30.01.2006 г. по адм.д. № 7779/2004 г. на VІ отд на ВАС и решение № 608 от 28.09.1992 г. по гр.д. № 407/1992 г. на I ГО на ВС.
Ответниците по касационната жалба, К. А. Б., К. А. Н., двете от гр. З., М. А. И. , К. А. Б., З. А. П., А. А. Ч. и Н. М. К., всичките от с. С., община З., област Смолян, не представят писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразяват становище по основанията за допускане до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – иск с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Представеното от жалбоподателя изложение за допускане на касационно обжалване не съдържа изведен правен въпрос от материалноправно или процесуалноправно естество, обусловил изхода на делото като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с практиката на съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Изложението не съдържа такъв правен въпрос, отнесен към хипотезите на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Конкретизираният от касационната инстанция процесуалноправен въпрос, съгласно т. 1 на ТР № 1 по т.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно – в правомощията на въззивния съд ли е за първи път при констатирани недостатъци на исковата молба да я остави без движение със съответните указания, е от значение за изхода на спора, но не дава основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че въззивното производство по ГПК/2007 г./ е при условията на ограничено, а не пълно, както беше при действието на ГПК/1952 г./ въззивно обжалване. Промяната във функционалните характеристики на въззивния съд според новия ГПК намира израз в забраната за ползване на нови защитни средства и представяне на нови доказателства пред този съд. Т.е. извън хипотезите на доказателства за нововъзникнали след подаване на жалбата обстоятелства и такива, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения, подходът към допустимостта на нови фактически твърдения и доказателства е рестриктивен, защото се свързва с установяване на извинителни за страната причини да ги заяви или представи своевременно пред първата инстанция. Въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, т.е. тя е инстанция по същество, а не контролно-отменителна – проверяваща законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. Тъй като спорния предмет на делото се въвежда с исковата молба, която трябва да съдържа задължителните реквизити, предвидени в чл. 127 и чл. 128 ГПК, при наличието на такъв порок, съдът не може да продължи с проверка на правилността на решението. Той трябва да прецени дали порокът е отстраним и ако не е, обезсилва решението в обжалваната част. Ако порокът е отстраним (например името на някоя от страните не е посочено точно или пълно в исковата молба, основанието или петитумът не са ясни или исковата молба не е подписана или трябва да се потвърди някое процесуално действие), какъвто е настоящият случай, въззивният съд трябва даде указания и възможност за поправяне на нередовностите, и едва ако те не бъдат поправени в срок – да обезсили решението в обжалваната част. Т.е. в случая намира приложение т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, както е процедирал въззивния съд.
По отношение на останалите заявени основания за допускане на касационно обжалване касационният съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна. Липсата на изведен правен въпрос, който да определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по допускане на касационно обжалване, е основание обжалваното решение да не се допусне до касационен контрол. В конкретния случай релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, както и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези основания касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 125 от 12.06.2009 г., постановено по в.гр.д. № 68/2009 г. на Смолянския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 2760/10.07.2009 г. на И. К. Н. от гр. З., Смолянска област.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: