О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 697
София, 12.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми юни през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1141 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ц. П. С. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. В. Б., против въззивното решение № 172 от 14 юни 2011 г., постановено по в.гр.д. № 51 по описа на апелативния съд в гр. Велико Търново за 2011 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 245 от 8 декември 2010 г., постановено по гр.д. № 374 по описа на окръжния съд в гр. Велико Търново за 2010 г. за отхвърляне на предявения от Ц. С. против К. К. Д. от [населено място] иск за признаване на договор за заем от 6 ноември 2008 г. за унищожаем поради заплаха.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно, защото съдът е допуснал редица нарушения на процесуалните правила за превратното възприемане на доказателства за датата на подписването на нотариалния акт във връзка с приложеното към ищцата заплашване на 4 ноември 2008 г., за противоречията между записаното в нотариалния акт за предаване на заемната сума и твърденията на ответника по досъдебно производство, за неправилно неприемане на представени доказателства с мотива, че те са събирани от други органи в друго производство и неотносимостта им към спора, а такива доказателства са поискани още пред първоинстанционния съд, който обаче оставил искането без уважение, за неправилно неприемане на доказателствено средство – протокол за разпит на свидетел по досъдебното производство, за ограничаване за задаване на въпроси на ответната страна по чл. 175 ГПК и редуциране на допуснатите, за отказ за допускане на очна ставка и за отказ за спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК; неправилно е прието, че страните са сключили споразумение за прекратяване на предварителния договор от 4 ноември 2008 г., без да се отчете противоречие с твърденията на ответника; едностранно и формално са приети като обективни и верни свидетелските показания на нотариус Д., въпреки очевидното им противоречие и противоречие с версията на ответника; неправилно са преценени датите на подписаните за нотариалното производство документи и че молбата за данъчна оценка не е подадена от касаторката, както и че с извършените вписвания по регистъра на нотариуса се обосновава фактическата невъзможност да се изготвят документите и същевременно да се изповяда сделката в 8.30 ч. на 6 ноември 2008 г.; необоснован е изводът, че нито един от свидетелите не установява конкретни факти, които да сочат за предприети действия за заплаха от страна на ответника или трети лица спрямо касаторката или сина й и не е дадена вяра на касаторката и сина й като участник и очевидец на събитията; фактическата обстановка не е била възприета правилно и изводите са едностранни поради незачитане на доказателствата; с постановление от 10 май 2011 г. по ДП № ЗМ-215/2009 г. по описа на ОД на МВР В. Т. преписка № 1613/2009г. на ОП В. Т. действително е било спряно наказателното произвосдтво, но с определение № 119 от 6 юни 2011 г. по чнд № 331/2011 г. на окръжния съд в [населено място] по реда на чл. 244, ал. 5 НПК е отменено постановлението за спиране и материалите по делото са върнати на окръжната прокуратура за продължаване на разследването, а обжалваното решение е постановено след тази дата и решаващият съд е имал възможност да се информира служебно за постановеното определение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по въпросите: дали в гражданското съдебно производство представляват допустими писмени доказателства протоколи от извършени процесуални следствени действия по образувано досъдебно наказателно производство и при какви обстоятелства следва да бъде извършена преценката за тяхното допускане, когато не са налице условията за преклузия по чл. 133, респ. чл. 266, ал. 1 ГПК; въз основа на кой закон и при какви обстоятелства съдът може да извърши преценката дали представените от страна писмени документи представляват относими и необходими доказателства; относно понятието, с което си служи въззивния съд при представянето на протокол за разпит на свидетел по досъдебно производство; по постановения отказ на въззивния съд за спиране на производството по делото до приключване на ДП № ЗМ-215/2009 г. по описа на ОД на МВР В.Т. с оглед разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и постановяване на евентуален осъдителен акт. Твърде се, че въпросът за правомощията на въззивната инстанция е разрешен в противоречие с ТР № 1 от 4 януари 2000 г. по т.гр.д. № 1/2000 г., ОСГК.
Ответникът К. К. Д. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Г. Н., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че ищцата не е доказала в хода на делото както пред първата инстанция, така и пред въззивната конкретни действия, с които е била заплашена или принудена да подпише нотариалния акт за договорна ипотека – нито един от свидетелите не установява конкретни факти, възприети от него, които да сочат предприети действия на заплаха от страна на ответника или трети лица спрямо ищцата или спрямо сина й; сина на ищцата признава, че получил заем от ответника, но е недоказано, че е бил заплашван от сочени лица, а му е съставен предупредителен протокол от органите на Гранична полиция във връзка с наличие на забрана да напуска пределите на държавата; налице е противоречие в твърденията на ищцата, че е била заплашвана още на 4 ноември 2008 г.; ищцата е имала достатъчно време и възможност да откаже подпис пред нотариуса, да сигнализира компетентните органи преди да подпише документите, но това не е сторено, а и не е показала пред нотариуса, че действа под заплаха; не е доказано, че нотариалният акт е подписан на 5 ноември, а не на 6, като е и без значение обстоятелството, кога и как са съставени документите, необходими при сключване на сделката; фактът на коя дата е подписано споразумението за прекратяване на предварителния договор, няма никакво отношение към предявения иск; досъдебното производство е спряно до последното заседание на делото и не се представят доказателства за възобновяването му. Относно искането за разпит на свидетелката У. се сочи, че съдът задължил ищцата или да посочи адреса й или да я доведе; тъй като свидетелката нито била доведена, нито била намерена на посочените адреси, въззивният съд я заличил от списъка на призоваване, а представеният протокол за разпит по досъдебното производство се приема само за сведение и установяване на обстоятелството, че такъв разпит е проведен. С определение от 3 май 2011 г. съдът приел, че не следва да се приемат представените в препис документи от досъдебното производство, тъй като те са събирани в друго производство и няма възможност да бъдат приобщени към настоящото във връзка с принципа на непосредственото начало; освен това тези протоколи за разпит са били изготвени към момента на разглеждане на делото пред първоинстанционния съд и не представляват новооткрити обстоятелства.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно разглеждане.
По първия поставен правен въпрос следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване. Поставеният въпрос предполага такова порочно процесуално действие на съда, което е препятствало защитата на страната чрез представяне на доказателства и при наличие на някое от условията, дадени от закона в чл. 266, ал. 2 ГПК – твърди се от касаторката, че не са налице преклузиите по чл. 133, респективно по чл. 266, ал. 1 ГПК. Обстоятелствата по делото обаче сочат противното и заключението на въззивния съд е взето при друга фактическа обстановка. Ведно с извода си за събирането на сочените от касаторката доказателства в друго съдебно производство, въззивният съд в определението си от 3 май 2011 г. изрично подчертава, че представените протоколи за разпит са били изготвени във времето на процеса пред първоинстанционния съд, поради което не могат да бъдат приети за нови доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК (а следователно може да се заключи и че не са нововъзникнали – т. 2 на същия текст). Във въззивната си жалба касаторката не е посочила като порок на първоинстанционното решение процесуално нарушение на първоинстанционния съд при събирането на конкретните доказателства, та да може въззивният съд да приложи правилото на чл. 266, ал. 3 ГПК и да събере съответните доказателства. Предвид изложеното, тъй като поставеният правен проблем не е бил разрешен по сочения от касаторката начин, то и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по него.
Вторият поставен правен въпрос относно закона и обстоятелствата, при които съдът може да прецени дали представените от страна писмени документи представляват относими и необходими доказателства, не е обвързан с конкретно правно разрешение на въззивния съд, за да може в производството по чл. 288 ГПК да се прецени дали даденото разрешение е обусловило изводите на съда. Освен това начинът на поставяне на правния въпрос цели даване на доктринално, а не на казуално тълкуване.
Следващите два правни проблема не са формулирани от касаторката съобразно задължителните критерии, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. Доколкото може да се прецени от изложените съображения, твърди се, че протокол за разпит по друго производство не може да се приеме само като доказателство за осъществен такъв разпит, а следва да се цени и съдържанието му. Дори и да е поставен коректен правен въпрос във връзка с това твърдение, той не държи сметка за точните мотиви на въззивния съд. Съдът всъщност приема, че разпитът на свидетелката У. не е осъществен пред съда по вина на касаторката, а разпитът й пред друга институция и по друго производство не може да компенсира липсата на разпит пред съда. По това заключение правен въпрос не е поставен.
Друго твърдение на касаторката е свързано с отказа на въззивния съд да спре производството по делото до приключване на ДП № ЗМ-215/2009 г. по описа на ОД на МВР В. Т. с оглед разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и постановяване на евентуален осъдителен акт. Въпреки дадената теоретична разработка в изложението по основанията за спиране и спорът в практиката по правомощията на ВКС, касаторката не е успяла да постави правен въпрос по действителното правно разрешение на въззивния съд, който, предвид установеното, че досъдебното производство е спряно до последното заседание на делото и липсата на доказателства за възобновяването му, приел, че липсва основание за спиране на гражданското производство до постановяването на съдебен акт по досъдебното наказателно производство. Освен това разглежданата в закона предпоставка на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК има предвид съвсем различна хипотеза от поддържаната от касаторката. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че законът в чл. 235, ал. 3 ГПК има предвид фактите от значение за спорното право, настъпили след предявяването на иска, но не по-късно от заседанието, в което е приключено съдебното дирене, съобразно трайното разбиране в съдебната практика. В случая определението по представеното частно наказателно дело, с което постановлението за спиране на наказателното производство е отменено, е постановено на 6 юни 2011 г. – след 18 май 2011 г., когато е приключено съдебното дирене във въззивната инстанция по процесното дело.
На последно място се твърди, че въпросът за правомощията на въззивната инстанция е разрешен в противоречие с ТР № 1 от 4 януари 2000 г. по т.гр.д. № 1/2000 г., ОСГК. При това питане касаторката не държи сметка за променения и приложим за спора гражданскопроцесуален ред, съответно – за променените правомощия на въззивната инстанция с оглед установените преклузии за сочене и представяне на доказателства, за вземане на становище, за правене на възражения, за оспорвания и пр., съответно за задълженията на въззивния съд предвид разпоредбите на чл. 266 и чл. 269 ГПК. Ето защо не е налице основание за допускане на касационното обжалване и по този правен въпрос.
Всички останали твърдения в изложението и касационната жалба са по естеството си основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче биха били предмет на разглеждане едва в случай на допускане на касационното обжалване. В заключение, тъй като касаторката не е поставила правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд и имащо значение за резултата по конкретното дело, то касационното обжалване не следва да се допуска.
Ответникът претендира заплащане на сторените разноски за касационното обжалване, които представляват 150 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие и му се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 172 от 14 юни 2011 г., постановено по в.гр.д. № 51 по описа на апелативния съд в гр. Велито Търново за 2011 г. в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Ц. П. С., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], вх. , ап. , да заплати на К. К. Д. с адрес в [населено място], [улица], сумата от 150,00 (сто и петдесет) лева сторени разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: