4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 697
С. 3.06. 2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на първи юни две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
изслуша докладваното от съдията Богданова гр. дело № 1810/2010 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна Прокуратура [населено място], срещу въззивно решение № 683 от 4.10.2010 г. по гр.д. № 599/2010 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение от 13.04.2010 г. по гр. дело № 2531/2009 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на Г. К. И. обезщетение за претърпяни неимуществени вреди в размер на сумата 2 500 лв., както и в частта, с която е отменено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска на И. за заплащане на обезщетение за понесени неимуществени вреди над присъдените 2 500 лв. и до 10 000 лв. и в тази част е постановено ново, с което Прокуратура на Република България е осъдена да му заплати още 7 500 лв, на основание чл.2, ал.1, т.2 З..
В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по материалноправния въпрос за критериите при определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД, както и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда за да извърши преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД.
В писмения отговор на касационната жалба ответникът Г. К. И. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното решение, Пловдивският апелативен съд, като е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което е присъдена сумата 2 500 лв. и е присъдил още 7 500 лв., е уважил предявеният от Г. К. И. срещу Прокуратура на Р. България иск за заплащане на обезщетение в размер на сумата 10 000 лв. за претърпени от същия неимуществени вреди, причинени от незаконни действия на орган на Прокуратурата, изразяващи се в незаконно повдигнато обвинение в престъпление, за което лицето е било оправдано с влязла в сила присъда на наказателния съд. Приел е, че тази сума справедливо ще обезщети претърпяните от ищеца неимуществени вреди от обвинението в извършване на престъпление, за това че в периода 23.03.2003г.- 27.03.2003г. в [населено място] и [населено място], с цел да набави за другиго /А. Х. Л./, имотна облага, е принудил В. И. П. от [населено място] чрез заплашване с убийство да извърши нещо противно на волята му- да заплати сумата 25 000 щатски долара и с това му е причинил имотна вреда в размер на 10 000 лв. и е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл.214, ал.2 вр. чл.213а, ал.3,т.2 вр. ал.2,т.1 и т.4 вр. чл.214, ал.1 НК. Изложил е съображения, че този размер е определен за преживяните от ищеца негативни емоции и психически страдания във връзка с повдигнатото обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан, като е отчел продължителността на мярката за неотклонение “задържане под стража”, която е била приложена в продължение на около три месеца и половина, продължителността на наказателното производство- три години и седем месеца.
В изложение за допускане на касационно обжалване се поставя материалноправният въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпяните неимуществени вреди от ответника по касация, по отношение на който е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по което е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение, с влязла в сила на 24.01.2007 г. присъда по нох.д.№ 3024/2004 г. на Пловдивския окръжен съд. Поддържа се, че поставения въпрос е относим към задължението на съда да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Посочени са съдебни решения по приложението на чл.2, т.2 З. вр. чл.52 ЗЗД.
Поставеният правен въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД относим към определения размер на обезщетението за претърпените от И. неимуществени вреди не е решаван противоречиво от съдилищата. Практиката на съдилища в страната е обезщетенията по чл. 2, ал.1, т. 2 от З. за неимуществени вреди от неоснователно поддържано обвинение да се определят по справедливост, като във всеки конкретен случай се преценяват с оглед установените по делото обстоятелства, предвид тежестта на повдигнатото и поддържано обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената му мярка за неотклонение, отражението на наказателното преследване върху физическото и психическо здраве на обвиняемия, върху доброто му име в обществото, върху взаимоотношенията му с близки и приятели, наличието на съпричиняване на вредите. Въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, за което ищецът в случая е оправдан е въпрос на конкретна фактическа обстановка. В. с разпоредбата на чл.52 ЗЗД критерий за справедливост означава съдът да определи точен паричен еквивалент на моралните вреди на пострадалото лице, който трябва да отговаря както на конкретните данни по делото, така и на обществения критерий за справедливост. Не може да се посочи единен критерий валиден по отношение на всички пострадали, след като душевните преживявания и страдания на всеки пострадал са индивидуални. Различията в размера на присъдените обезщетения по приложените дела не може да се приеме като противоречивост по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Това е така, защото размерът на обезщетението се определя по всяко конкретно дело, с отчитане на всички релевантни за това факти, поради което не може да съществува един усреднен критерий за размера на присъденото обезщетение. В този смисъл не е налице противоречива практика на съдилищата по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД и определените размери на обезщетенията по представените съдебни решения не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението по настоящото дело.
Според разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка. В случая не е допуснато нарушение на посочената процесуална разпоредба, а преценката на въззивния съд, че сумата от 10 000 лв. справедливо ще обезщети претърпените от И. морални страдания от несправедливото обвинение, е с оглед конкретната фактическа обстановка по настоящото дело, установена от събраните доказателства, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационното обжалване, тъй като необосноваността е основание за касиране поради неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК.
По изложените съображения, съдът в настоящия състав намира, че не е налице основание за допуска до касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 683 от 4.10.2010 г. по гр.д. № 599/2010 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: