1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 697
С., 04.06. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети и първи май, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 112 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Апелативна прокуратура [населено място] против въззивно решение № 110 от 08.11.2012 г., постановено по в.гр.д. № 245/2012 г. на Бургаския апелативен съд в частта му, с която като е потвърдено решение № 502 от 08.11.2012 г. по гр.д. № 245/2012 г. по описа на Бургаския окръжен съд, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. А. О. от [населено място], [община], обл. Бургаска, на основание чл. 2, т. 2 З., сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, настъпили в резултат на три незаконни обвинения за престъпления по чл. 170, ал. 2, вр. с чл. 20 НК, по чл. 325, ал. 2, вр. с чл. 20 НК и по чл. 116, т. 9 и т. 10 НК, производството по които е било прекратено.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът по чл. 2, т. 2 З. в посочения размер, съдът се е произнесъл по правен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва : решение № 62 от 27.02.2012 г. по гр.д. № 1065/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 49 от 27.04.2011 г. по гр.д. № 697/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 29 от 05.03.2012 г. по гр.д. № 170/2011 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 539 от 09.08.2010 г. по гр.д. № 1747/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и решение № 322 от 27.03.2008 г. по гр.д. № 1726/2007 г. на І г.о. на ВКС, решение № 37 от 11.02.2009 г. по гр.д. № 5367/2007 г. на І г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 218а, б.”б” ГПК/отм./, както и ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК.
Поставеният материалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираните по-горе съдебни решения на отделни състави на ВКС. Другият процесуалноправен въпрос, за който твърди, че е обусловил изхода на делото, е формулиран с твърдението, че ищецът не е доказал причинно-следствената връзка между обвинението и настъпилите неимуществени вреди.
Ответникът по жалбата А. А. О. от [населено място], [община], обл. Бургаска, чрез пълномощника си адв. С. П. от АК-Б., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. С отговора заявява, че предявява насрещна касационна жалба за сумата от 10 000 лв. над присъдения размер.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца са били повдигнати обвинения през 1995 г. и 1996 г. и той е бил привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл. 170, ал. 2, вр. с чл. 20 НК, по чл. 325, ал. 2, вр. с чл. 20 НК и по чл. 116, т. 9 и т. 10 НК, като на 11.01.1996 г. му е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, която е била променена в парична гаранция 10 000 лв. и след внасянето й на 20.02.1996 г. ищецът е бил освободен от ареста. С постановление от 27.11.2007 г. на Окръжна прокуратура – Б. наказателното производство срещу ищеца е прекратено, поради изтичане на предвидената в закона давност за престъплението по чл. 170, ал. 2 НК, поради несъставомерност на деянието по чл. 325, ал. 2 НК и поради недоказване на участието му в извършване на престъплението по чл. 116,т. 9 и т. 10 НК, като е отменена и мярката му за неотклонение „парична гаранция” в размер на 10 000 неденоминирани лева. Съдът е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, т. 2 З. и като е съобразил продължителността на воденото наказателно производство – 12 години, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и обстоятелството, че по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража в продължение на 40 дни, е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 30 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, съгласно приетото в т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело.
Както се изложи по-горе, в касационната жалба и изложението за допускане на касационно обжалване е формулиран материалноправният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, т. 2 З.. Този въпрос е от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с представената съдебна практика, респ. със задължителната съдебна практика.
Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с прекратяване на наказателното производство, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалия – отрицателни изживявания за ищеца във връзка с образуваното срещу него наказателно производство за тежки престъпления, продължителния период на разследване – 12 години, приключило с прекратяване на наказателното производство, поради недоказаност на обвиненията, несъставомерност и изтекла погасителна давност, влошаване на здравословното му състояние, накърняване на доброто му име в обществото, което е създало неблагоприятни последици в професионален, личен и семеен план, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. В тази връзка въззивният съд е присъдил обезщетение само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконните обвинения, приключили с прекратяване на наказателното производство, поради недоказаност на обвинението за престъпление по чл. 116, т. 9 и т. 10 НК, поради несъставомерност на деянието по чл. 325, ал. 2 НК и поради изтичане на предвидената в закона давност за престъплението по чл. 170, ал. 2 НК. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същото се отнася и до поставения правен въпрос от процесуално естество относно доказване на причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените морални вреди, тъй като и той касае неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай по поставените правни въпроси от касатора въззивният съд в обжалваното решение се е ръководил от задължителната съдебна практика по приложението на чл. 2, т. 2 З., установена с разрешенията, дадени в т. 7, т. 11, изр. 2 и т. 13 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
При този изход на делото, насрещната касационна жалба на А. А. О., съдържаща в отговора му по чл. 287, ал. 1 ГПК, освен, че не отговаря на изискванията на чл. 287, ал. 2 и ал. 3 ГПК, то съгласно правилото на чл. 287, ал. 4 ГПК не подлежи на разглеждане.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 110 от 08.11.2012 г., постановено по в.гр.д. № 245/2012 г. на Бургаския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 9467 от 05.12.2012 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Апелативна прокуратура [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: