О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 698
София, 03.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.11.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 532 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] /н/ против въззивното решение на Пернишкия окръжен съд № 121 от 18. 12. 2013 год., по възз.т.д.№ 768/2013 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Пернишкия районен съд № 25 от 12. 04. 2013 год., по гр.д.№10013/2013 год. за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, срещу [фирма], в ликвидация, обективно кумулативно съединени осъдителни искове: по чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 10 596.12 лв., по договор за минно- спасителна дейност от 03.10.200 год., обективирана във фактури № [ЕГН]/28.02.2001 год.; № [ЕГН]/28.06.2002 год.; № [ЕГН]/ 30.09.2002 год.; № [ЕГН]/29.12.2002 год.; № [ЕГН] /30.04.2004 год. и № [ЕГН]/10.11.2004 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба до окончателното и изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 10 010.21 лв., обезщетение за забава, считано от деня на издаване на всяка една от посочените фактури до 14.01.2010 год., като погасени по давност.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността и обосноваността на извода на въззивния съд, че възникналото в полза на ищцовото търговско дружество вземане за възнаграждение е периодично, по естеството си, парично задължение, поради което е основателно въведеното от ответника правопогасяващо възражение за изтекла кратка погасителна давност.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3, пр.2 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото материалноправен въпрос : „Периодично ли е субективното имуществено/ парично/ задължение да се заплати цената на услуга, договорена за доставяне в течение на общ немесечен период от време, ако за съответните части от тази цена всеки месец доставчикът издава данъчна фактура?”
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на поддържаните касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение по предявения главен иск, основан на чл.266, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че вземанията, произтичащи от валидно сключен между страните на 03.10.2000 год. договор, по силата на чл.2 от който ТД [фирма] /н/ се е задължило да извършва минно спасителна дейност в рудниците на [фирма] /н/ срещу заплащане на месечно възнаграждение от 400 лв., без вкл. ДДС, имат характер на периодично плащане, погасяващо се с изтичане на тригодишен давностен срок, чието начало е денят, в който всяко едно от тях е станало изискуемо.
Или, обстоятелството, че задължението за плащане на сумите по всяка една от посочените в исковата молба 6 бр. фактури, обхващащи периода 2001 -2004 год. е възникнало от датата на издаването им, заедно с приемане на извършената работа, то според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, въведеното от ответника възражение за изтекла кратка погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД към датата на исковата молба-14.01.2010 год. е основателно и е породило целения с него правен ефект, водещ до отхвърляне на предявената искова претенция.
С оглед изхода на делото по главния иск, като неоснователен, поради погасяването му давност, е възприет и акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, позволяват да се приеме, че поставеният от касатора правен въпрос, няма обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което не може да обоснове допускане на касационния контрол и то на поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните постановки в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК в неговото кумулативно единство, е налице било тогава, когато се касае за приложение на законова норма, по която липсва съдебна практика, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна, респ. създадена при други обществено – икономически отношения, поради което следва да бъде изоставена, било когато приложимата разпоредба е неясна и се налага тълкуване. В случая тези изисквания не са налице. По приложението на чл.111, б.”в” ЗЗД е формирана задължителна практика на ВКС – ТР на ОСГТК № 3/18.05.2012 год., по т. д.№ 3/2011 год., която няма обществена и правна необходимост да бъде променена и с която е даден отговор на въпроса за съдържанието на понятието „периодични плащания„ по см. на чл.111, б.”в”ЗЗД и за неговите основани и задължителни характеристики.
Именно с тази задължителна практика на ВКС, според която „периодично„ е това плащане, което се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или опредяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви, въззивният съд изцяло се е съобразил, приемайки, че уговореното с договорната клауза на чл.2 от процесия договор задължение на ответника за заплащане месечно възнаграждение на ищцовото търговско дружество в размер на 400 лв., без ДДС,/ а не самото месечно издаване на съответните фактури, както се твърди от касатора/, има правната характеристика на периодично плащане по см. на чл. 111, б.”в” ЗЗД.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала заплащане на направените деловодните разноски в производството по чл.288 ГПК, които с оглед изхода на делото в настоящата инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да и бъдат присъдени в размер на сумата 2160 лв., реално заплатено, съгласно приложената фактура № 1583/ 04. 02.2014 год. на АД ”А.,К. и партньори” и преводно нареждане на [фирма], [населено място] от 07. 02. 2014 год., адвокатско възнаграждение за изготвения отговор на касационната жалба.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пернишкия окръжен съд № 121 от 18.12.2013 год., по възз.т.д.№ 768/ 2013 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] дол да заплати на [фирма], в ликвидация, рудник”Света А.”, [населено място] сумата 2160 лв./ две хиляди сто и шестдесет лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: