2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 698
гр. София, 31.05. 2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1306 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. К. Й. срещу решение № 1116/29.06.2012 г., постановено по гр. дело № 340/2012 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта му, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 6111/17.11.2011 г. по гр. дело № 2388/2010 г. на Софийския градски съд (СГС), предявеният от жалбоподателя срещу П. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв., претендирани като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произлезли от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 131а, във вр. с чл. 129, ал. 2, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК, за което касаторът-ищец е бил признат за невиновен и оправдан с присъда от 16.10.2006 г. по н.о.х.д. № 517/2006 г. на Софийския районен съд (СРС), и от незаконното му задържане под стража за периода 14.11.2005 г. – 16.10.2006 г.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната отхвърлителна част на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответната П. не е подала отговор на касационната жалба в срока за това.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя (наименовано „заявление за допълване на касационна жалба”), единствено в пункт 1 е налице изведен и ясно и точно формулиран правен въпрос, сочен като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, а именно – правният въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди при задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Жалбоподателят сочи и трите допълнителни основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка поддържа, че с обжалваното въззивно решение посоченият правен въпрос бил разрешен в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-го гр. отд. на ВКС. Жалбоподателят поддържа и че посоченият правен въпрос бил разрешаван противоречиво от съдилищата, както и че бил от значение за точното прилагане на закона, но в тази връзка не сочи и не представя конкретни, влезли в сила съдебни решения, които да формират противоречива съдебна практика по въпроса, нито излага някакви аргументи във връзка с наведеното допълнително основание по т. 3 на ал. 1 на чл. 280 от ГПК.
За да уважи иска за обезщетение за неимуществени вреди за сумата 3 000 лв. и за да го отхвърли с обжалваната част от въззивното решение в останалата му част – за разликата до пълния му предявен размер от 100 000 лв., въззивният съд е взел предвид, установените от доказателствата по делото обстоятелства, а именно: Ищецът е бил обвинен в извършването на престъпление по чл. 131а, във вр. с чл. 129, ал. 2, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК – причиняване на средна телесна повреда чрез нанасяне на удари с метална тръба, като деянието представлява опасен рецидив. С влязла в сила присъда от 16.10.2006 г. по н.о.х.д. № 517/2006 г. на СРС ищецът е бил оправдан по това обвинение и незабавно е била отменена, наложената му на 14.11.2005 г. мярка за неотклонение „задържане под стража”. Преди това ищецът е бил осъждан два пъти и ефективно е търпял наказания „лишаване от свобода” за извършени престъпления от общ характер, а именно: по чл. 152, ал. 1, т. 2, пр. 1 и 2 от НК – изнасилване и по чл. 297, ал. 2 от НК – бягство от затвора. От свидетелските показания по делото е установено, че след постановяването на оправдателната присъда ищецът е бил в депресия, поради което му е било предписано да пие успокоителни на билкова основа (мента, глог и валериана). От заключението на съдебно-психиатричната експертиза по делото е установено, че вследствие изпълняваната мярка за неотклонение „задържане под стража” и процесуалното му качество на обвиняем и подсъдим, при ищеца се е развила протрахирана депресивна реакция, която е отзвучала около 4-5 месеца след постановяването на оправдателната присъда и към датата на изготвяне на експертното заключение ищецът е в състояние на душевно здраве. Въззивният съд е посочил, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи по справедливост, съгласно чл. 52 от ЗЗД, във вр. с § 1 от ЗР на ЗОДОВ. За да намали присъденият от първоинстанционния съд размер на обезщетението от 8 000 лв. на 3 000 лв., апелативният съд е акцентирал върху следните обстоятелства: обвинението, за което ищецът е оправдан не е изолиран случай в неговия живот – към датата на внасянето на обвинителния акт на 18.01.2006 г. той е имал две влезли в сила присъди за тежки умишлени престъпления; воденото наказателно производство, по което ищецът е оправдан, е продължило по-малко от една година; такава е продължителността и на наложената му мярка за неотклонение, като тя е имала за цел да обезпечи бързото приключване на наказателното производство; развилата се при ищеца протрахирана депресивна реакция е отшумяла много бързо и е без последици. При определянето размера на обезщетението, въззивният съд се е позовал и на т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС.
Видно от така изложените от него мотиви, въззивният съд е определил размера на присъденото процесно обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г., в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и в установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е и соченото от касатора, решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-го гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В соченото от касатора, решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-го гр. отд. на ВКС изрично е прието следното: При определяне размера на обезщетението за вреди от незаконни процесуални действия на правозащитните органи, гражданският съд съобразява данните за личността на пострадалия, но при тази преценка не може да се позовава на обстоятелства относно деянието, за което лицето е било оправдано. Обвинението в извършване на тежко умишлено престъпление, за което лицето е било оправдано сочи за по-висок интензитет на претърпените морални вреди, но не дава основание за негативна преценка за личността на незаконно обвинения. Несъмнено, съдебното минало на пострадалия е фактор, който следва да бъде отчетен при преценка на личността му, но доколко повдигането на обвинение за деяние, което лицето не е извършило се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот следва да бъде преценявано с оглед конкретиката на случая. С оглед на това, по-натам в същото решение е приет за правилен изводът, че претърпените от ищеца вреди следва да бъдат ценени с оглед доказателствата за предишни ефективно изтърпяни присъди; че негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение и задържане под стража са се отразили в относително по-малка степен – повдигнатото неоснователно обвинение се посреща различно от лице, спрямо което никога не е била упражнявана процесуална принуда, в сравнение с лице, което е извършвало престъпления и е било обект на наказателно преследване.
Предвид съобразяването на въззивното решение – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, следва изводът, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване – по изведения в пункт 1 от изложението на касатора правен въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди при задължителна преценка от съда на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. При наличието на цитираната задължителна практика на ВКС, в съответствие с която въззивният съд е определил размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, не е налице никое от сочените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване по изведения от него правен въпрос.
В останалата част, а именно – в пункт 2 и в пункт 3 от писменото изложение на жалбоподателя, по никакъв начин не е формулиран и изведен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото, каквото е изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК, предвид и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В пункт 2 от изложението си касаторът сочи следното: „По чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Основанието ми за касационно обжалване е по чл. 281, т. 1 и т. 3 от ГПК, а именно – решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, а именно Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи”. В пункт 3 от изложението си касаторът сочи следното: „Основанието ми за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, съобразно чл. 281, т. 3 от ГПК, а именно съществено нарушение на съдопроизводствените правила, при постановяване на решенията на СГС и САС, а именно: инстанционните съдилища отхвърлиха искането за присъждане на законна лихва върху сумата до окончателното изплащане на обезщетението, тъй като то е направено своевременно”. По-натам в пункт 2 и в пункт 3 от изложението си касаторът навежда съображения и доводи в доразвитие на тези две свои оплаквания за допуснати от въззивния съд, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, каквито се съдържат и в касационната му жалба.
Съгласно посочената т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. К. е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение.
Предвид така цитираните, задължителни за съда указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, депозираното от жалбоподателя по делото, писмено изложение – в частта му по пункт 2 и пункт 3 от него, по никакъв начин не съдържа извеждане и формулировка на правен въпрос, навеждащ общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Преповторените в тази част от изложението, наведени и с касационната жалба, касационни основания (основания за касационно обжалване) по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, не са и не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Те биха подлежали на разглеждане по реда на чл. 290 от ГПК от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на общо основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване.
Предвид всичко гореизложено, касационното обжалване на атакуваното въззивно решение – в обжалваната му част, не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1116/29.06.2012 г., постановено по гр. дело № 340/2012 г. на Софийския апелативен съд – в обжалваната му част, с която предявеният от К. К. Й. срещу П.иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) е отхвърлен за разликата над сумата 3 000 лв. до пълния му предявен размер от 100 000 лв., претендирани като обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произлезли от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 131а, във вр. с чл. 129, ал. 2, във вр. с ал. 1, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” от НК, за което ищецът е бил признат за невиновен и оправдан с присъда от 16.10.2006 г. по н.о.х.д. № 517/2006 г. на Софийския районен съд, и от незаконното му задържане под стража за периода 14.11.2005 г. – 16.10.2006 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.