6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 699
С., 03.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 764/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение от 11.11.2013 г. по гр.д. № 374/ 2013 г. на Сливенски окръжен съд в частта, с която е отменено Решение № 377 от 26.04.2013 г. по гр.д.№471/2012 г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлен иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК от [фирма] – [населено място] срещу [фирма] – [населено място] за признаване вземане 8963.26 лв. – обезщетение за забавено плащане на вноски за м.07, м.08 и м.09.2009 г. по Договор за отдаване на автомобили при финансовообвързан лизинг от 23.07. 2007 г., и е постановено друго, с което искът за тази сума е уважен, със законната лихва от датата на заявлението 08.06.2012 г., с оплакване за недопустимост и неправилност. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по процесуалноправните въпроси: следва ли съдът да следи служебно за идентичност между правото, заявено в заповедното производство и това в исковото производство, и когато липсва такава идентичност, да прекрати делото поради недопустимост на иска. По въпроса: допустимо ли е да се предяви иск за обезщетение за забава по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, чийто размер да се определи по методологията за определяне на договорна неустойка излага, че съдът се е произнесъл неправилно, затова решението е необосновано.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване поддържа основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК въз основа оплакване за недопустимост на решението по въпросите за начина на определяне на размера на законната лихва за забава по методологията на договорена от страните неустойка и за допустимостта върху присъдена законна лихва за забава да се присъжда законна лихва от датата на забавата, по които счита, че са решени в противоречие с Р.№ 68/09.07.2012 г. по т.д.№ 450/2011 г. на ВКС, І т.о. Поддържа, че в противоречие със съдебната практика въззивният съд се е произнесъл по въпросите: следва ли съдът служебно да следи за идентичност между заявеното в заповедното производство право и това в исковото производство; при липса на такава следва ли да прекрати делото; допустимо ли е да се предяви иск за обезщетение за забава по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, размерът на който да се определи по методологията за определяне на договорена неустойка.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е частично е отменено решение, с което е отхвърлен иск по реда на чл. 422 ГПК, който е уважен, цената на който не е до 10 000 лв., намира, съгласно чл. 280 ал. 2 ГПК, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да отмени решението и да уважи иска по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК за признаване вземане на ищеца 8963.26 лв. – обезщетение за забавено плащане на лизингови вноски за м.07, м.08 и м.09.2009 г. по чл. 60 от Договор за отдаване на автомобили при финансово-обвързан лизинг от 23.07.2007 г., със законната лихва от датата на заявлението 08.06.2012 г., въззивният съд е изложил, че лизингополучателят не е заплатил изцяло и в срок дължимите вноски за посочените месеци, като претендира дължими лихви до 31.01.2010 г. Въз основа на уговореното в чл. 60 от Договора, че при забава плащането на лизинговите вноски съобразно погасителния план лизингополучателят дължи неустойка 0.5% на ден, и съобразно счетоводната експертиза, съдът е определил дължимите суми, посочени по-горе и поради възражението на ответника за изтекла давност по чл. 111 б. ”в” ЗЗД, е отхвърлил иска за вземане преди 08.06.2009 г. – 3 години преди подаване на 08.06.2012 г. на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК.
С оглед изложеното е неоснователен доводът на жалбоподателя за недопустимост на решението с оглед задължението на съда да следи за идентичност между заявеното в заповедното производство право и това в исковото производство, при липса на каквато да прекрати делото поради недопустимост на иска.
Заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, съгласно чл. 410 ал. 2 ГПК трябва да отговаря на посочените изисквания, едно от които е да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава вземането – фактите, от които произтича претендираното материално право и които индивидуализират вземането. Предявяването на установителния иск предпоставя издадена заповед по чл. 410 ГПК, оспорена от длъжника, което поражда правния интерес на кредитора да се постанови решение, с което да се установи със сила на пресъдено нещо съществуването на същото оспорено вземане, предмет на заповедта, за да може тя да послужи като изпълнителен титул за принудителното му събиране. С иска по реда на чл. 422 ГПК кредиторът продължава защитата си по повод направени възражения в заповедното производство от длъжника. Ищецът по установителния иск в обстоятелствената част на исковата молба индивидуализира вземането – материалното право, чието изпълнение претендира в заповедното производство. Предмет на иска е съществуването на вземането по заповедта за изпълнение, срещу която длъжникът е подал възражение. Съдът извършва преценка за идентичност на претендираното субективно материално право съобразно неговата индивидуализация, въведена от ищеца със заявените основание и петитум, въз основа на които определя правната квалификация на спорното материално право. Ако в исковата молба ищецът е посочил и други обстоятелства (напр. обуславящо правоотношение, включващо се във фактическия състав на спорното право или факти относно отношенията на страните), те не се отразяват на преценката за идентичност между заявеното в заповедното производство искане и предмета на делото по установителния иск. В този смисъл са постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции Р.№152/28.04.2014 г. по гр.д.№7541/2013 г. на ІV г.о., Р.№ 50/29.06.2012 г. по гр.д. №716/2011 г. на ІV г.о., Р.№412/05.02. 2014 г. по гр.д.№ 2190/ 2013 г. на ІV г.о.
В случая в съответствие с посочената съдебна практика съдът е разгледал иска за установяване на вземане, идентично с това в заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, между страните, посочени в заявлението, в което се съдържат и обстоятелствата, от които то произтича – лизингодателят претендира вземане на основание чл. 60 и чл. 66 от Договора за лизинг, породено от неизпълнение на задължението за плащане в уговорените срокове на лизинговите вноски. В исковата молба за установяване съществуване на вземането ищецът е основал същото на аналогични обстоятелства, приложил е към исковата молба Договора за лизинг, Справка за дължимите суми, Уведомление за прекратяване на договора за лизинг. Няма съмнение, че с оглед направената индивидуализация, е налице идентичност между вземането, посочено в заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК и това, предмет на установителния иск. Не е налице неизпълнение на задължението на съда да прецени налице ли е такава идентичност, нито се е налагало съдът да предприеме мерки за отстраняване нередовност на исковата молба.
Обстоятелството, че заявителят е подвел заповедния съд, като в заявлението е посочил вземания: 11 623.75 лв. – неустойка по чл. 60 от Договора, 13 301.36 лв. – неустойка по чл. 66 от Договора, както и 24 925.11 лв. – сбора на двете неустойки, за които три суми е издадена заповедта за изпълнение, но в исковата молба тази грешка ищецът е отстранил, не прави решението недопустимо поради липса на идентичност между заявеното в заповедното производство право и това в исковото производство; не е налице нередовност на исковата молба, която съдът да е следвало да отстрани; нито се налага прекратяване на делото. При установената идентичност на вземанията, посочени в заявлението и в исковата молба, съдът е разгледал иска съобразно обстоятелствата, съдържащи се в исковата молба и заявения петитум, не е постановил решението въз основа на различни от заявените в заповедното производство правопораждащи факти, а е установил фактите, заявени при издаване заповедта по чл. 410 ГПК.
С оглед съображенията, изложени по-горе по довода за недопустимост на решението, е неоснователно и искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване по процесуалноправните въпроси: следва ли съдът да следи служебно за идентичност между правото, заявено в заповедното производство и това в исковото производство, липсата на такава идентичност следва ли съдът да констатира и поради недопустимост на иска да прекрати делото, което искане е обосновано с оплакване за неправилност на решението.
По въпросите: допустимо ли е да се предяви иск за обезщетение за забава изпълнение на парично задължение по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, чийто размер да се определи по методологията за определяне на договорна неустойка; допустимо и правилно ли е при неизпълнение на парично задължение размерът на законната лихва за забава да се определя по методологията на договорена от страните неустойка, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване. Страните са уговорили в чл. 60 от Договора санкция за лизингополучателя за неплащане в срок на лизинговите вноски – това е мораторна неустойка за забавено плащане и предвид доказаното по делото допуснато неизпълнение, лизингополучателят я дължи в размера, изчислен от експертизата на основание уговорения размер в чл. 60 от Договора – 05.% на ден върху стойността на дължимата и неизплатена лизингова вноска за времето на просрочието. Не се касае за обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, нито за законна лихва за забава, поради което не следва да се отговаря на формулираните от жалбоподателя първи два въпроса за допустимостта да се предяви иск за обезщетение за забава по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, чийто размер да се определи по методологията за определяне на договорна неустойка и за начина на определяне на размера на законната лихва за забава по методологията на договорена неустойка – както и да се решат тези въпроси, това няма да се отрази на изхода на делото. Затова е неприложимо посоченото от жалбоподателя Р.№ 68/09.07.2012 г. по т.д.№ 450/2011 г. на ВКС, І т.о., което е по въпросите: допустимо ли е кумулиране на неустойка за забава с обезщетение по чл. 86 ал.1 ЗЗД и следва ли да се присъди обезщетение по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, ако страните са уговорили неустойка за забава.
Ако въпросът на жалбоподателя за възможността да се присъди законна лихва от датата на заявлението се сведе до вземане за договорна мораторна неустойка(какъвто е характерът на вземането по чл.60 от Договора), а не до вземане на присъдена законна лихва за забава, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване. По въпроса, че е допустимо върху неустойка да се присъди законна лихва, считано от датата на предявяване на иска, като обезщетителният и санкционен характер на неустойката не препятства приложимостта на разпоредбата на чл. 86 ал. 1 ЗЗД, тъй като задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява, а задължението за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86 ал. 1 ЗЗД се поражда от неизпълнение на вече възникналото и неизпълнено задължение за неустойка, са постановени от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за допустоящите съдебни инстанции Р.№ 73/29.06.2011 г. по т.д. №683/ 2010 г. на І т.о. и Р.№65/16.07.2012 г. по т.д.№ 333/2011 г. на ІІ т.о.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение от 11.11.2013 г. по гр.д. № 374/ 2013 г. на Сливенски окръжен съд-
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: