Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 7
София, 04.01. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 21.11.2018 г., в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 1959 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Х. П. срещу въззивно решение № 1728 от 17.11.2017 г. по гр.д. № 1890 /2017 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя и С. П. П. срещу М. П. Я. иск по чл.108 ЗС за постройка със застроена площ 50 кв.м., отразена по кадастралната карта на [населено място], основан на твърдение за придобивна давност въз основа на давностно владение от 1993 г.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна М. П. Я. твърди в писмен отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за които след изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК с ДВ, бр. 50 от 2015 г. (настояща чл.280,ал.3 ГПК след ДВ, бр. 86 от 2017 г.) не съществува ограничение за касационно обжалване.
Първоинстанционният съд е приел, че процесната постройка е придобита от ответницата по иска чрез правна сделка, при сключването на която и е предадено владението, което е упражнявала през период от време, достатъчен за придобиването на собствеността и чрез придобивна давност, а ищците не са придобили постройката чрез давностно владение, те са собственици на другата постройка, която е изградена в същото място (тя не е предмет на спора).
Въззивният съд е приел следното:
Процесната постройка е трайно прикрепена към терена, не е подвижна барака. Въз основа на заключение на съдебно-техническа експертиза въззивният съд е приел, че постройката, както и съседната на нея постройка, са записани в кадастралната карта на името на ищеца след проведени анкети и справка за сграда и без представяне на документ за собственост и че в регистъра на собствениците за възстановяване на земеделски земи няма отразени собственици. Земята, върху която е постройката, е „отвоювана“ от морето през 1989 г. – 1990 г. чрез изграждане на дамба, път и буни. Преди това е определена със заповед от 1972 г. за укрепително мероприятие на морския бряг и озеленяване. Поради това земята, която е крайбрежна плажна ивица, е публична собственост по смисъла на чл.18,ал.6 от Конституцията на РБ и изключителна държавна собственост. Същото следва и по силата на разпоредби на чл.12,ал.2 от Закона за водите и чл.6,ал.4,т.2 от Закона за устройство на черноморското крайбрежие. Така е, защото статутът на имота се извлича не от съставения акт за собственост, а от неговото предназначение. Специалният правен режим на имотите публична и изключителна държавна собственост се проявява по отношение на тяхната непрехвърлимост, те са извън граждански оборот.
Въз основа на изложеното въззивният съд е приел, че наведеното от ищеца придобивно основание – придобивна давност не е осъществено, тъй като не е доказано упражнявано от него давностно владение в период от 10 години преди предявяване на исковата молба, а също и поради забраната, установена с чл.86 ЗС в периода от 1951 г. до 1990 г. за вещи социалистическа собственост, в периода от 1990 г. до 1996 г. за вещи – държавна собственост, а след влизане в сила на 01.06.1996 г. на ЗДС и ЗОС– забраната се отнася до вещи публична държавна и общинска собственост по аргумент от чл.7 в двата закона.
В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателят твърди, че въззивното решение е вероятна недопустимо, поради това, че въззивният съд е извършил проверка за собствеността на имота (земята), върху която се намира постройката и е обосновал решението си на нея, въпреки, че този въпрос не е част от предмета на спора.
Настоящият състав намира, че няма съмнение за недопустимост. Извършената преценка на собствеността на земята в мотивите на въззивното решение (въззивният съд не се е произнесъл по този въпрос с решението си (с диспозитив) има значение за правилността, а не за допустимостта на обжалваното решение. Що се отнася до правилността: въззивният съд е приложил императивни материалноправни норми по отношение на релевантен за спора факт на трайното прикрепване на процесната постройка към земята. Този факт е твърдян от ищците във въззивната им жалба (на стр.3 и 13 от нея, с почернен шрифт), те се позовават на това, че вещото лице изрично подчертава, че процесната постройка не е подвижна барака, а е трайно прикрепена към терена). Поради това въззивният съд, като е обсъдил твърдения за релевантен факт и го е подвел под императивни материалноправни норми, не е излязъл извън правомощията си. Т.е. нито фактът, нито правното му значение са извън предмета на спора, доколкото ищците основават въззивната си жалба и иска си на него и не сочат деривативно основание за придобиването на процесната постройка.
Жалбоподателят твърди и че въззивното решение е очевидно неправилно и че това е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК, поради прилагане на правилата на приращението по отношение на движими вещи (визира процесната постройка).
Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Така е, защото, както беше отбелязано по-горе, въззивният съд е приел за установено фактическото твърдение на въззивните жалбоподатели (касационният жалбоподател – ищец и на втората ищца), че постройката е трайно прикрепена към земята (стр.3 и 13 от въззивната им жалба, почернен шрифт) за което се позовават на заключението на вещото лице по делото. Това обстоятелство не е оспорено от насрещната страна, поради което не подлежи на доказване (чл.153 ГПК).
Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Искането на насрещната страна за присъждане на направените разноски за процесуално представителство от адвокат в размер на 500 лева е основателно и доказано с представения договор за процесуално представителство, в което е отразено уговарянето и заплащането на сумата 500 лева. Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 1728 от 17.11.2017 г. по гр.д. № 1890 /2017 г. по описа на Варненския окръжен съд.
Осъжда П. Х. П. да заплати на М. П. Я. сумата 500 (петстотин) лева разноски за процесуално представителство в настоящото производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.