О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 7
София, 05.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 2991 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. на Р. Б., чрез прокурор Т. П. – прокурор в апелативната прокуратура в [населено място], против решение № 2529 от 21 декември 2015 г., постановено по в.гр.д. № 3749/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. София в частта му, с която е потвърдено решение № 3093 от 11 май 2015 г., постановено по гр.д. № 11303/2014 г. по описа на Софийския градски съд в частта му за осъждането на П. на Р. Б. да заплати на И. Е. У. с адрес в [населено място], сумата от 12000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат на повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 310, ал. 1, вр. чл. 308, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, ведно с лихвата от 27.06.2013 г.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението на въззивния съд по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Подчертано е, че въз основа на събраните по делото доказателства са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищеца неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от действията на прокуратурата. Твърди се, че уважената част от иска е завишена и несъответна на доказаните реално претърпени вреди, на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и на съдебната практика по аналогични случаи. Касаторът счита, че недооценени са останали разумните срокове, в които е протекло наказателното производство и при извършвани процесуални действия с международен характер, приключването на производството в досъдебната му фаза, най-леката мярка за неотклонение, повдигнатото обвинение в извършване на нетежко престъпление, липсата на данни ищецът да е претърпял вреди с прекомерен, необратим или извънреден характер или да е повлияно негативно неговото физическо или психическо здраве. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му по основанията за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът И. Е. У. от [населено място], представляван от адв. Е. П., в отговор на касационната жалба заявява доводите си за липсата на основание за допускане на касационното обжалване и за неоснователността на жалбата по същество.
Срещу същото решение, но в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на И. Е. У. от [населено място] против П. на Р. Б. за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от незаконно наказателно преследване за сумата над 12000 лева до предявения размер от 30000 лева, и за отхвърляне на иска на У. за заплащане на обезщетение за неполучени брутни трудови възнаграждения над сумата от 30851,80 лева до предявения размер от 34600 лева, е подадена касационна жалба от И. У., представляван от адв. Е. П..
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон в частта относно размера на уважените искове, като не е отчетено, че наказателното производство е станало причина за коренна промяна на целия житейски и професионален път на ищеца, той е претърпял редица психически притеснения, здравословни проблеми и стрес, унижение и срам от гаврата с него, тъй като съседи, близки и роднини са гледали на него като на закоравял престъпник. Касаторът счита, че при отчитане на всички критерии, от които се определя размерът на обезщетението, съдът не дава правилна оценка на адекватният размер на обезщетението, като сериозно недооценени са отнемането на разрешението за достъп до класифицирана информация поради наличието на повдигането срещу него обвинение, въз основа на което е издадена и заповед за прекратяване на договора за военна служба. Сочи се като изобщо неотчетено, че ищецът е загубил смисъла на целия си професионален път на развитие. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа постановяването на въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по тази касационна жалба – П. на Р. Б., не изразява становище.
Въз основа на установените по спора обстоятелства: водено срещу ищеца досъдебно производство от две години и единадесет месеца, прекратено поради недоказаност на обвинението, отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация, прекратяване на договора за военна служба с ищеца и зачисляването му в мобилизационния резерв, влошаване на здравословното състояние, съдът е намерил иска за доказан в основанието му. За да определи справедливия размер на обезщетението за претърпените вреди съдът преценява събраните гласни доказателства за ефекта на наказателното производство върху здравето и психическите реакции на ищеца. Отречено е твърдението на прокуратурата за недоказаност на причинно-следствената връзка по отношение на претенцията за имуществени вреди като размер на брутното трудово възнаграждение, което би получил ищецът при липса на прекратяване на договора за военна служба, като са тълкувани разпоредбите на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България и Закона за защита на класифицираната информация.
К. съд приема, че по поставените от касаторите правни въпроси не следва да допуска касационното обжалване.
Според прокуратурата обуславящият процесуалноправен въпрос е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на ВКС, изразена в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Поставеният проблем е останал без необходимото разяснение в какъв аспект касаторът намира, че са нарушени постановките на соченото постановление на Върховния съд – не са посочени обстоятелствата, които са били пренебрегнати от съда при преценката на обема, продължителността и интензитета на понесените от ищците вреди, причинени от незаконно наказателно преследване. Без такава конкретизация не е възможно да се прецени дали поставеният от касатора въпрос е отправен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, нито такава преценка може да бъде извършена при съобразяване на изложените в касационната жалба оплаквания. Същите са ограничени само до твърденията, че съдът не е оценил в достатъчна степен разумният срок на наказателното производство и приключването му в досъдебната фаза, обвинението не е за тежко престъпление и е наложена най-леката мярка за неотклонение и липсата на представени доказателства за претърпени прекомерни вреди. Дали неправилната преценка именно на тези обстоятелства касаторът има предвид при поставянето на правния въпрос остава неизяснено. Дори обаче именно тези обстоятелства според касатора да дават основание за преценка при поставения въпрос, допускането на касационното обжалване не е обосновано. И това е така, защото въззивният съд в решението си изрично сочи, че всички необходими предпоставки за определянето на справедливо обезщетение са били отчетени от първата инстанция и прави препращане (по същината му) към мотивите на първата инстанция. По това разрешение правен въпрос не се поставя. Въз основа на изложеното следва да се заключи, че не може да се прецени основателността на твърдението за осъществено нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г.
Подобно на горното искане се съдържа и в касационната жалба на касатора У., както и в допълнително представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Касаторът твърди, че в нарушение на р. ІІ на ППВС № 4/1968 г. въззивният съд не е взел предвид съответните обстоятелства, които обуславят претърпените от ищеца вреди и не е посочил конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди при съобразяване със силата, продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания, отражението им върху психиката на ищеца, обстоятелството, че противоправното действие е отнело възможността му да се развива в професионален план и е останал без службата, на която той е отдал целия си професионален живот, ищецът се чувства с уронена репутация, което увеличава степента на преживяното негативно чувство. Макар във въззивната жалба на У. да са изложени подобни оплаквания, свързани с посочените обстоятелства, съдът е избрал да възприеме директно изводите на първата инстанция, без да заяви своите съображения по тях. Правен въпрос по необходимостта въззивната инстанция да формира свои изводи по наведените от страните доводи и оплаквания, не се сочи, което препятства допускането на касационното обжалване.
На второ място прокуратурата твърди, че в противоречие отново на ППВС № 4/1968 г. и на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, съдът е разрешил въпроса за необходимостта твърдените от ищеца неимуществени вреди да са пряка и непосредствена последица от увреждането. По този проблем също касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Прокуратурата поддържа, че в нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Стореното твърдение е невярно, доколкото в обжалваното решение въззивният съд е изложил съображенията си по наведените във въззивната жалба на прокуратурата съображения за недоказаност на причинно-следствената връзка по отношение на претенцията за имуществени вреди. Оплаквания за липса на съответно доказване във връзка с неимуществените вреди не е релевирано пред въззивния съд, поради което предвид правилото на чл. 269, изр. второ ГПК, съдът не е имал задължението да излага мотиви. А тъй като в настоящия случай от страна на прокуратурата е подчертано, че решението се обжалва само и единствено в частта по претенцията за заплащане на неимуществени вреди, дори и съдът да е осъществил твърдяното нарушение на процесуалните правила, въпросът не е обуславящ за изхода на спора в очертаните от касационната жалба предели.
Накрая прокуратурата сочи, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса за определяне на размера на имуществените и неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. По този въпрос се твърди, че при еднородни случаи има различия в тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД. К. съд намира, че това питане също не обосновава общо и допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В решението си въззивният съд е посочил, че обезщетението следва да бъде определено по справедливост, като се е позовал и на критериите, установени в съдебната практика и в ППВС № 4/1968 г. Както е посочено по-горе, съдът приема, че предпоставките за определяне на справедливо обезщетение са правилно отчетени от първата инстанция и е направил своего рода препращане към изложените от нея мотиви. Следователно, съдът е заключил, че присъденият размер на обезщетението достатъчно справедливо отразява степента на увреждането на ищеца, както и приноса на осъщественото от прокуратурата поведение към настъпването на вредите. Неотносима е, на следващо място, представената от прокуратурата практика, обосноваваща тезата за нееднаквото разрешаване на сходни случаи. В решение № 151 по гр.д. № 5386/2013 г., IV г.о., е разгледан въпросът за задължението на въззивния съд да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят размера на обезщетението за неимуществени вреди, и ВКС е възприел изцяло постановките на ППВС № 4/1968 г., като по съществото на спора е преценил, че не са били съобразени всички релевантни факти за определяне на обезщетението. В решение № 391 по гр.д. № 2899/2015г., ІV г.о., ВКС е тълкувал същия въпрос – относно съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и преценката за приложение на критериите по чл. 52 ЗЗД, и са преповторени постановките на посоченото ППВС, и отново е прието, че не са били съобразени установените по делото обстоятелства, обосноваващи справедлив размер на обезщетението. В решение № 61 по гр.д. № 5701/2013 г., ІІІ г.о., по същия принципен въпрос ВКС възприема същото тълкуване и разрешаване на спора по същество. Всички тези посочени от касатора съдебни актове не обективират практика, от която да се установява противоречие на дадените от въззивния съд разрешения със задължителните указания на ВС и ВКС, нито се обосновава твърдението за различно разрешаване на еднородни случаи. Освен това, при преценката на относимите по различните спорове факти е явно, че не може да се приема наличието на сходни случаи в контекста на осъществен деликт и оттам – да се изисква присъждането на приблизително еднакви размери на обезщетение. Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС, включително по-горе цитираната. В тази съдебна практика е подчертано, че справедливостта налага да бъде отчитана спецификата на всеки отделен случай. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос противоречиво по еднородни случаи. Касаторът сочи и решение № 2301 по гр.д. № 3090/2013 г., по описа на апелативния съд в [населено място], без да го представя, което само по себе си е основание за недопускане на касационното обжалване, както обвързващо възприема ОСГТК, ВКС, в ТР № 1/2009 г., т. 3.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 2529 от 21 декември 2015 г., постановено по в.гр.д. № 3749/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. София в обжалваните му части.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: