О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 7
гр. София, 05.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1993 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 24716 от 23.02.2017 г., подадена от А. В. Т. чрез адвокат В. Н. от АК – М., против въззивно решение № 9113 от 15.12.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 9686/2016 г. по описа на СГС, ІV „а” състав.
Ответникът по касация М. И. Д., представляван от адвокат А. Т. от САК, е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразява срещу наличието на основание за допускане на касационното обжалване, евентуално – срещу основателността на касационната жалба. Претендира разноски.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт. Жалбата отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение по протокол от о.с.з. 29.06.2016 г., постановено по гр.д.№ 75055/2015 г. по описа на СРС, 62 с-в в частта за квотите (17/27 ид.ч. за А. В. Т. и 10/27 ид.ч. за М. И. Д.), при които е допуснато да се извърши съдебна делба и вместо това е постановено, че относно допуснатите до съдебна делба имоти – апартамент № 95, с идентификатор 68134.4081.9397.1.95, находящ се във вход „Б” на многофункционална сграда, построена в [населено място], СО, район „М.”, с административен адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] на ІІІ-ти жилищен етаж, с площ 81,20 кв.м., състоящ се от дневна с кухненски бокс, една спалня, склад, сервизни помещения и един балкон, заедно с прилежащите към апартамента 1,239 % ид.ч. о.ч. на жилищната част на вх. „Б” и 0,375 % ид.ч. от правото на собственост върху УПИ ХII-538,698 за ЖС, кв.8Б по плана на [населено място], м. Н. „И.”, м. „К.”, с идентификатор 68134.4081.9397 и гараж № 34, с идентификатор 68134.4081.9397.1.284, находящ се в същата сграда, етаж -1, сутерен, с площ 19,70 кв.м., заедно с 1,092 % ид.ч. о.ч. на подземните гаражи в сградата и 0,152 % ид.ч. от правото на собственост върху УПИ ХII-538.698 за ЖС, правата на съделителите са равни, а именно 1/2 ид.ч. за А. В. Т. и 1/2 ид.ч. за М. И. Д..
Въззивният съд е приел, че процесните недвижими имоти са купени по време на гражданския брак между страните, който е прекратен с влязло в сила решение за допуснат развод по чл. 51 СК. След като имотите са придобити през време на брака чрез възмезден способ на името и на двамата съпрузи, то съгласно т. 4 от ТР № 5 от 29.12.2014 г. на ВКС, ОСГТК е допустимо да се установява пълна или частична трансформация на лично имущество. Формиран е извод, че имотите са придобити от съпрузите със средства, дарени по равно от техните родители, които предварително се споразумели бащата на ищцата да заплати изцяло цената на продавача, а половината от нея да му бъде възстановена от майката на ответника. В тази насока е направено признание от А. В. Т. в исковата молба. Така постигнатото споразумение било изпълнено, което е прието за установено от показанията на родителите на двете страни, документите за извършените плащания, както и от сключения между бившите съпрузи писмен предварителен договор за доброволна делба от 26.01.2015 г., съгласно който за уравняване на дела си от процесните имоти, които ще бъдат предоставени в изключителна собственост на ищцата, ответникът следва да получи от нея сумата 30 000 евро, надхвърляща половината от тяхната стойност. Предварителният договор за доброволна делба е определен като частен документ по чл. 180 ГПК, който се ползва с доказателствена сила относно неблагоприятните за издателя изявления за факти и е обсъден като извънсъдебно признание на ищцата, че половината от придобивната цена е заплатена от името на М. И. Д.. В случая е установено общо съгласие всеки от родителите да дари половината от стойността на имотите, купени на името на двамата съпрузи, което съответства на равните им права върху възмездно придобиваното по време на брака, поради което делбата е допусната при равни квоти.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ред. до ДВ, бр. 86/2017 г.) по въпросите :
(1) Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост) ? Съдът трябва ли да изхожда само от съдържащите се в тях сведения каквито са, без да им приписва съдържание, каквото те нямат ?
(2) При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът следва ли да тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността ? Съдът следва ли да тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението, чрез анализ доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и тълкуване на отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл ?.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Поставените от страната-касатор питания под № 1 обобщават оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила при обсъждане на събраните по делото доказателства и постановяване на съдебния акт, а не съставляват правни въпроси по смисъла, разяснен с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, поради което същите не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Освен това данните по делото сочат, че въззивният съд е извършил анализ при спазване разпоредбите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е обсъдил всички събрани доказателства в тяхната взаимна връзка. Формираните изводи относно релевантните за изхода на спора факти кореспондират с точния смисъл, произтичащ от писмено удостоверените и възпроизведени чрез разпита на свидетелите обстоятелства. В практиката по приложението на действащия ГПК ВКС безпротиворечиво приема, че съдът е длъжен, постановявайки решението си, да обсъди и съобрази всички относими към спорния предмет доказателства, както и да прецени значението и правните последици от осъществяването на фактите с правно значение за съществуването на спорното право и да обсъди наведените от страните доводи, свързани с осъществяването на релевантните за спора факти и обстоятелства и значението им за възникването, съществуването и погасяването на спорното правоотношение, като въззивното решение съответства на тези постановки, поради което не е налице основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите от пункт № 1.
Поставените питания под № 2 също не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване. На първо място страните не са спорили относно точния смисъл на отделни клаузи от един цялостен договор, поради което съдът не е имал за задача да извършва тълкуване по смисъла на чл. 20 ЗЗД. Не е налице противоречие между сведенията за съдържанието на общо постигнатото между страните и родителите им споразумение във връзка със заплащане на цената за придобиване на имотите, извлечени от показанията на свидетелите и събраните по делото писмени доказателства. Показателно относно липсата на спор в тази насока е и процесуалното поведение на страните, обективирано чрез твърденията в исковата молба, изявленията в отговора на исковата молба (неоспорени от ищцовата страна) и кореспондиращи с фактите, установени посредством доказателствения процес. В тази връзка въпросите под № 2 нито имат обуславящо значение за изхода на спора, нито има основание да се поддържа, че въззивното решение съдържа произнасяне в противоречие с представените Решение № 132 от 20.12.2016 г. по т.д.№ 772/2015 г. на ВКС, ІІ т.о. и Решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр.д.№ 222/2009 г. на ВКС, ІV г.о. При постановяването на Решение № 502 съдът е бил изправен пред необходимостта да тълкува съдържанието на предварителен договор за продажба на недвижим имот, съдържащ отделни уговорки и изменен с последващо сключен анекс. Подобни факти в случая не са установени, поради което Решение № 502 се явява неотносима съдебна практика. Неотносимо е и Решение № 132, при постановяване на което съдът се е занимал с характера на сключен договор, определен в резултат от тълкуването като договор за изработка, независимо че страните са го озаглавили „Договор за сътрудничество и съвместна дейност”, както и че паричната престация, дължима от ответника, е посочена като „наемна цена”. В настоящия случай няма данни за несъответствие между постигнатото от страните и родителите им съгласие и възприетото от съда, поради което не е налице и противоречие между въззивния акт и релевираната съдебна практика.
С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК страната-касатор следва да заплати на ответника по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 2 000 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 9113 от 15.12.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 9686/2016 г. по описа на СГС, ІV „а” състав.
ОСЪЖДА А. В. Т. ДА ЗАПЛАТИ на М. И. Д. сумата 2 000 (две хиляди) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: