Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 7
София, 07.01.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 13.11.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Гълъбина Генчева
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 1913 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството e oбразувано по касационна жалба на Х. Р. И. срещу въззивно решение № 130 от 06.02.2019 г. по гр.д. № 2041 /2018 г. на Варненския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иск на жалбоподателя срещу „Бор“ ЕООД с правно основание чл.108 ЗС, за УПИ в [населено място], индивидуализиран в решението, с площ 2149 кв. м., на основание придобивна давност, изтекла за периода от 10.07.2000 г. до 25.09.2012 г..
Решението е постановено при участието на „Ефромил 2“ ЕООД – трето лице помагач на страната на ответника.
Насрещната страна „Бор“ ЕООД в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Третото лице не е подало писмен отговор.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по ревандикационен иск за недвижим имот, за което не е налице изключението по чл.280,ал.3 ГПК (предишна чл.280,ал.2 ГПК преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.).
Въззивният съд е разгледал доводите за неправилност във въззивната жалба, намерил ги е за неоснователни и е потвърдил първоинстанционното решение.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено следното:
На 28.05.2005 г. „Ехаг Финанц“ ЕООД и Х. Р. И. са сключили предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот, на 27.09.2005 г. са подписали анекс, с който са уговорили, че финансовите им отношения са окончателно уредени.
На 30.09.2005 г. „Ехаг Финанц“ ЕООД продава на „Билдингс“ ЕООД процесния имот, следват няколко разпоредителни сделки с предмет правото на собственост.
На 27.09.2005 г. и на 16.06.2009 г. ищецът е упълномощен от „Е. Ф.“ ЕООД за управление, разпореждане и опазване собствеността на процесния имот, включително да извършва действия по граждански дела.
На 09.04.2010 г. въз основа на пълномощното ищецът упълномощава адвокат, който от името на „Е. Ф.“ ЕООД предявява иск за защита на правото на собственост срещу трето лице.
Въз основа на установените релевантни факти въззивният съд е приел за установено от правна страна следното:
Предявеният иск се основава на твърдение, за давностно владение, продължило повече от 10 години, довело до придобиване на имота.
От значение е дали фактическата власт е установена като държане или като владение, тъй като държането не може да доведе до придобиване на имота по давност. В случай, че фактическата власт е установена като държане, за да започне да тече придобивна давност за упражняващия фактическата власт е необходимо той да промени намерението, с което упражнява фактическа власт от държане във владение. И тази промяна да намери външна проява чрез действия, които открито и недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец. В случай, че фактическата власт е предоставена въз основа на сделка и държателят не уведоми собственика, че намерението му да държи имота е превърнато в намерение за своене, презумпцията на чл.69 ЗС не намира приложение, тя намира приложение само когато фактическата власт върху имота представлява владение от момента на установяването си.
По делото е установено, че „Е. Ф.“ ЕООД е придобил собствеността върху процесния имот през 1994 г. От събраните по делото свидетелски показания е установено, че ищецът Х. Р. И. е установил фактическа власт върху процесния имот през 2000 г., но твърдяното от ищеца Х. Р. И. основание за това – уговорка за сключване на договор за покупко-продажба и сключването на предварителен договор обуславят извод, че фактическата власт е установена като държане и е била държане и към 2005 г. по смисъла на чл.68,ал.2 ЗС.
Това обуславя, че в тежест на ищеца е било да докаже последваща промяна на държането във владение (в намерение да държи вещта като своя), както и противопоставянето на тази промяна на действителния собственик, за да може да бъде приложена презумпцията на чл.69 ЗС. Промененото намерение и противопоставянето му на собственика трябва да намери външна проява чрез конкретни действия, насочени към собственика. По делото не е доказано по категоричен начин това да е станало.
Следователно до 2010 г. ищецът е бил наясно кой е собственик („Е. Ф.“ ЕООД) и не е демонстрирал спрямо него намерение за своене на имота.
От упражняване от Х. Р. И. на представителна власт по отношение на процесния имот на 09.04.2010 г. (упълномощаване на адвокат, който е завел дело по иск за собственост за процесния имот) от името и за сметка на „Е. Ф.“ ЕООД въз основа на упълномощителните сделки от 27.09.2005 г. и 16.06.2009 г. за представителство и извършване на действия на управление на процесния имот и опазване на собствеността на дружеството, за които няма доказателства да са оттеглени, и на основание чл.36,ал.2 ЗЗД въззивният съд е приел извода, че упражняваната от Х. Р. И. фактическа власт върху процесния имот е била държане – Х. Р. И. е държал имота за „Е. Ф.“ ЕООД. Това е още едно доказателство, че до 2010 г. ищецът Х. Р. И. е бил наясно кой е собственик на имота, не е имал и не е демонстрирал спрямо него намерение за своене, а фактическата власт на държателя не е годна да породи право на собственост, независимо от срока на упражняването и. По отношение на всички други ищецът също е действал като представител на „Е. ф.“ ЕООД.
Давността няма автоматично действие, предполагаемото намерение трябва да бъде потвърдено чрез волево изявление, без такова правото на собственост не може да се придобие по давност (т.2 от ТР 0 4 /2012 г. на ОСГК на ВКС)..
В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателят извежда правни въпроси, свързани с придобивната давност, от които, видно от подробното изложение за мотивите на въззивния съд, са обуславящи въпросите:
Дали предоставянето на вещта от собственика на друго лице за ползване въз основа на устна уговорка за бъдеща продажба и / или въз основа на предварителен договор за покупко-продажба (чл.19 ЗЗД) е основание за държане или за владение и дали те изключват приложението на установената в чл.69 ЗС презумпция?
Дали държането може да доведе до придобиване на вещ по давност, или за да започне да тече придобивна давност, е необходимо държането да бъде променено във владение, с какви действия и спрямо кого трябва да бъде извършена тази промяна и чия е тежестта да докаже такава промяна?
Дали извършването на действия на управление на недвижим имот и съдебна защита на собствеността по силата на упълномощаване от собственика представлява държане или владение (чл.36,ал.2 ЗЗД)?
Жалбоподателят не сочи тълкувателни решения и постановления на ВС и ВКС и съдебни решения на ВКС, в които тези въпроси да са разрешени по различен начин от въззивния съд.
Жалбоподателят извежда материалноправен въпрос за характера на фактическата власт – държане или владение при предаване на владението от предишния собственик.
Въпросът не е обуславящ, тъй като видно от изложеното за мотивите му, въззивният съд не е установил такова предаване на владението по отношение на ищеца .
Жалбоподателят извежда и следните процесуалноправни въпроси:
Дали при липсата на оспорване от страна на ответника на твърдението за владение, съдът може да приеме, че е осъществявано държане?
Въпросът не е обуславящ, тъй като с отговора на исковата молба се оспорват всички твърдения, на които е основан искът и по-конкретно (л.64) твърденията за владение и дори за упражняване на фактическа власт върху процесния имот до 2005 г., като ответникът твърди, че ищецът е извършвал действия по отношение на процесния имот като пълномощник на собственика („Е. Ф.“ ЕООД), представял се е като такъв по граждански дела и преписки и никога не е твърдял, че владее, инцидентните му присъствия в процесния имот могат да се окачествят като проява на фактическа власт.
Следва ли съдът да обсъди събраните по делото доказателства за промяната на намерението на държателя – в такова за своене и за демонстрирането на тази промяна спрямо собственика?
Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а е разрешен в съответствие с установената практика, че въззивният съд следва да обсъди всички събрани по делото доказателства за релевантните факти, на които са основани доводите за неправилност, и да основе фактическите си и правни изводи на тях.
Жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на решението (по чл.280,ал.2 ГПК). Като основание за такава сочи извода на въззивния съд, че намерението за владение на ищеца Х. Р. И., дори да е съществувало и да е било обективирано чрез действия или изрично волеизявление по отношение на собственика, е било оборено, доколкото по отношение на действителния собственик и спрямо трети лица Х. Р. И. е действал от името и за сметка на упълномощителя „Е. Ф.“ ЕООД. Въззивният съд е изложил такъв извод, като евентуален мотив в добавка на решаващия мотив, че не е доказана промяната на държането във владение.
Очевидната неправилност на въззивното решение е предвидена с разпоредбата на чл.280,ал.2 ГПК като отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). А. на жалбоподателя е за нарушение на материалния закон – на правилото на чл.36,ал.2 ЗЗД вр. чл.68 и чл.69 ЗС. Настоящият състав намира, че в случая соченият извод на въззивния съд не е в явно нарушение на посочените разпоредби на материалния закон – за настоящия състав не е очевидно, че описаните конкретни действия на пълномощника представляват промяна на намерението за държане в намерение за своене на процесния имот. Настоящият състав намира и че от останалата част от мотивите не се установява въззивното решение да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства).
Поради което не може да се приеме, че въззивното решение е очевидно неправилно.
В изложението за допускане на касационно обжалване са изложени и доводи за неправилност (по чл.281,т.3 ГПК), които не подлежат на разглеждане в настоящото производство по чл.288 ГПК, което се изчерпва с преценка за наличието на основания за допускане на касационно обжалване, предвидени в чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК.
Поради изложеното не са налице предпоставките по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по касационната жалба не е поискал жалбоподателят да бъде осъден да му заплати разноски. Поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 130 от 06.02.2019 г. по гр.д. № 2041 /2018 г. на Варненския окръжен съд, г.о..
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.