4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
София, 13.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3462/2016 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Г. Б. и М. К. Б. чрез техния пълномощник адв. Т. В., срещу решение № 150 от 18.04.2016 г. по в.гр.д. № 174/2016 г. на Русенския окръжен съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствени правила и на материалния закон.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1/ Следва ли ищецът по иск с правно основание чл. 108 ЗС да установи при условията на пълно и главно доказване правото си на собственост върху частта от УПИ, за която твърди, че се владее от ответниците без основание и следва ли съдът да изложи съображения в мотивите си относно придобивното му основание за тази част. 2./Собственикът на УПИ, към който е придадена площ с новоодобрен регулационен план, придобива ли собствеността върху придадената площ, ако планът не е приложен в сроковете по ЗУТ.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация В. З. В. и В. И. В. изразяват становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 15 от 06.01.2016 г. по гр.д. № 4994/2015 г. на Русенския районен съд и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на Б. Г. Б. и М. К. Б., че В. З. В. и В. И. В. са собственици в режим на съпружеска имуществена общност на 15 кв.м, находящи се по цялото протежение на границата между УПИ ХІV- 1090 и УПИ ХV- 1091 в кв. 61 по плана на [населено място], общ. Русе, заключени между точки А-Б-В- Г в червен цвят и кадастралните граници в черен цвят по скицата на вещото лице към съдебно- техническата експертиза, съставляваща неразделна част от решението, и ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху тази част.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че ищците са собственици на УПИ ХІV- 1090 в кв. 61 по плана на [населено място], който имот съгласно нотариален акт от 1989 г. е с площ 750 кв.м, а по скица- 796 кв.м. Ответниците са собственици на съседния УПИ ХV- 1091 с площ по нотариален акт 750 кв.м. Приел е, че оградата между двата имота, изградена преди повече от 30 години, не съвпада с имотната и регулационната граница между тях, като в дъното на парцела навлиза в имота на ищците с около 30-32 см., а откъм уличната регулация – с около 20 см. Регулационната граница между двата парцела е с дължина 43 м и по този начин ползваната без основание от ответниците реална част от парцела на ищците възлиза на 15 кв.м.
Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси не обосновават основания по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По първия въпрос ищците се позовават на практиката на ВКС, изразена и в представените към касационната жалба решения, според която по искове за собственост по чл. 108 ЗС ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че е собственик на заявената за ревандикиране вещ, като докаже правопораждащия юридически факт- основанието, от което извежда претендираното вещно право, което е първата предпоставка за уважаване на този иск. Доколкото в случая въззивният съд е приел, че по силата на нотариален акт № 9, т.V, нот. дело № 1646/1989 г. ищците се легитимират като собственици на УПИ ХІV- 1090 в границите му, установени с действащия регулационен план от 1986 г., не може да се приеме, че се е отклонил от тази практика. По своята същност доводите в касационната жалба и изложението към нея, че ищците не доказват правото си на собственост за разликата над посочената в цитирания нотариален акт площ на парцела от 750 кв.м до 769 кв.м, която е отразена в издадените скици, и че ищците не са доказали придобивно основание за тази разлика, представляват оплакване за необоснованост на обжалвания съдебен акт, което не може да бъде проверявано в тази фаза на касационното производство.
Вторият въпрос е изцяло неотносим към изхода на делото, поради което не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК- да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващите изводи на съда. Назначената по делото съдебно- техническа експертиза е установила, че първият кадастрален и регулационен план на селото е от 1964 г. По него имотът на ищеца е съставлявал парцел ХІ, отреден за имот пл.№ 715, а този на ответника- парцел ХІІ, отреден за имот пл.№ 714, като имотната и регулационната граница между двата имота съвпадат. По следващия кадастрален и регулационен план, одобрен през 1986 г., който е и действащият в момента, имотната и регулационната граници също съвпадат, т.е. нито при действието на плана от 1964 г., нито при действието на плана от 1986 г. има придаваеми места между имотите на страните. Самите жалбоподатели също поддържат, че спорната площ, разположена по протежение на регулационната граница между техния имот и този на ищците, не била със статут на придаваемо място. Следователно, нито събраните по делото доказателства, нито твърденията на страните насочват към спор за собственост на придаваемо място, за да се изследва дали към момента на влизане в сила на ЗУТ или в сроковете по § 6 от Преходните разпоредби на този закон дворищната регулация е била приложена и дали ищците са придобили спорната площ като придадена към собствения им УПИ по силата на регулацията. Поради това този въпрос не може да обоснове достъп до касационно обжалване.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на делото, на основание чл. 78, ал.3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на В. З. В. и В. И. В. направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 500 лв., доказани с представения към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 0145879 от 18.07.2016 г.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 150 от 18.04.2016 г. по в.гр.д. № 174/2016 г. на Русенския окръжен съд.
ОСЪЖДА Б. Г. Б. и М. К. Б. да заплатят на основание чл. 78, ал.3 ГПК на В. З. В. и В. И. В. разноски по делото пред ВКС в размер на 500 /петстотин/ лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: