5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
София, 16.01.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети януари през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 513 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. З. Х. от [населено място], обл. В., чрез процесуалния му представител адв. А. М., против въззивното решение № 29 от 14 февруари 2012 г., постановено по гр.д. № 623 по описа на окръжния съд в гр. Видин за 2011 г., с което е потвърдено решение № 445 от 19 октомври 2011 г., постановено по гр.д. № 518 по описа на районния съд в гр. Видин за 2011 г. в обжалваната му част за отхвърляне иска на Х. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], с правно основание чл. 200 КТ за сумата над 1903,93 лева до 5001 лева и с правно основание чл. 86 ЗЗД от 30,31 лева до 80 лева.
В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено при допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост, тъй като съдилищата не са разбрали естеството на исковата претенция по т. 1 от исковата молба, и в противен случай по никакъв начин не биха приспаднали от обезщетението получената пенсия по ДОО; съдът не е обсъдил подробните доводи и съображения против първоинстанционното решение; според Конвенция относно обезщетенията при професионалните болести, ратифицирана с указ на Ц. Б. ІІІ, подписалите я държави дължат на професионално заболелите работници обезщетение като при злополука според националното законодателство, което е сторено в ЗЗД, а чл. 51 ЗЗД гарантира обезщетяването на всички вреди на пострадалия при такова увреждане; на въззивния съд е посочена съдебна практика, според която за неуредените случаи в чл. 200 КТ се прилага ЗЗД; подобно неуреждане има и за случая на касатора и съдът незаконосъобразно не е приложил чл. 212 КТ; споровете за обезщетения на професионално заболели работници се уреждат на основа на принципите за обезвъзмездяване при непозволено увреждане, които принципи са за интегралност и справедливост на обезщетението; по делото е ясно, че ако касаторът не е получил професионалното заболяване, е щял да придобие право на пенсия при условията на І-ва категория труд и щял да получава пълна пенсия, наред с която би имал пълно право да получава и трудово възнаграждение до навършване на 63 годишна възраст; съдебната практика приема, че пропуснатите доходи от разлика между възнаграждението преди увреждането и доходите от пенсията след увреждането са пряка и непосредствена последица от увреждането и се дължи обезщетение за това на основание чл. 51, ал. 1 ЗЗД; вредите са били напълно доказани по основание и размер и съдът не е следвало да изважда пенсията по инвалидност, защото касаторът е лишен както от правото на пълна пенсия, така и от правото наред с нея да има трудови доходи; съдът не би следвало да приспада дори социалната пенсия, тъй като нейното предназначение е да репарира макар и крайно незначително болките, страданията и затрудненията на касатора като инвалид. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси: въпросът за обезщетяването за пропуснати ползи вследствие на увреждане при професионално заболяване, възникнало при съществуващо трудово правоотношение, след навършване на възраст за пенсиониране при по-висока категория труд на професионално заболял увреден работник с правно основание чл. 200 КТ, изразяващи се в невъзможността наред с пенсията за осигурителен стаж и възраст този работник да получава и доходи от трудово възнаграждение до навършване на 63 годишна възраст, както и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и за директното прилагане на международни правни актове, приети от България като Конвенция относно обезщетенията при професионалните болести, ратифицирана от Ц. Б. ІІІ през 1929 г., Конвенция № 42 относно обезщетенията при професионални болести (ревизирана), 1934 г., ратифицирана през 1949 г., и Декларацията за правата на инвалидите, провъзгласена с резолюция на О. през 1975 г.; за прилагането на чл. 212 КТ, тъй като нормата на чл. 212 КТ има такъв характер, указващ приложението на материално-правните норми, които следва да намерят приложение в производството по трудови спорове, свързани с имуществената отговорност; по съществени процесуалноправни въпроси: по чл. 236, ал. 2 ГПК, свързано с изпълнение на задълженията на въззивния съд и за задължението на съда да се съобразява с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС. Допускането на касационното обжалване се търси при всички хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. Сочат се ППВС № 4/1975 г., ППВС № 4/1968 г., решение на Пленума на ВС от 1995 г., ТР № 1 от 4 януари 2001 г. по тълк.гр.д. № 1/2000 г., ОСГК, три решения на ВКС, постановени по чл. 290 и сл. ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че районният съд е обсъдил доводите на ищеца и ответника и е уважил отчасти исковите претенции, като е приложил чл. 200, ал. 3 КТ, и от размера на дължимото трудово възнаграждение, което ищецът би получил за исковия период, е приспаднал размера на получаваната от него пенсия за инвалидност за същия период, което е правилно, защото текстът на чл. 200, ал. 3 КТ е ясен, че от предвиденото обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ, независимо дали се отнася до имуществени или неимуществени вреди, се присъжда разликата между тази сума и получаваното възнаграждение от работника във вид на пенсия по обществено осигуряване.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като касаторът не е поставил правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд. В разглеждания случай въззивният съд е обосновал решението си само с тълкуване на приложението на чл. 200, ал. 3 КТ. Правен въпрос по този решаващ извод на съда обаче не е поставен.
На първо място касаторът поставя като материалноправен въпрос материалноправния проблем по разглеждания иск – има ли ред за обезщетяване за пропуснати ползи вследствие увреждане при професионално заболяване, възникнало при съществуващо трудово правоотношение, изразяващи се в невъзможността заедно с пенсията за осигурителен стаж и възраст, дължима при по-висока категория труд (ако при нормални обстоятелства увреденият е пенсиониран при тези условия), да се получават и доходи от трудово възнаграждение до 63 годишна възраст. На този правен проблем обаче отговор в обжалваното съдебно решение не е даден, тъй като съдът се е задоволил само да отбележи, че при определяне на обезщетение по чл. 200, ал. 1 КТ следва да се присъди разликата между сумата за репариране на имуществените или неимуществените вреди и получаваното възнаграждение във вид на пенсия по обществено осигуряване. Ако е твърдял, че липсва съответното дължимо произнасяне от страна на съда, касаторът е следвало да постави и относим правен въпрос, което обаче не е сторено.
На второ място се търси произнасяне на касационния съд по прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Според посочения текст на закона, когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди. Посочената хипотеза не касае заключението на въззивния съд, а има предвид изменения в работоспособността на увредения, какъвто разглеждания случай не е.
Касаторът твърди, че следва директно да се приложат редица изрично цитирани от него международни правни актове, без да сочи по какъв начин те развиват или опровергават правилото на чл. 200, ал. 3 КТ, сочено от съда като основание за крайния изход на спора. На следващо място се поддържа, че касационният съд следва да даде тълкуване на прилагането на чл. 212 КТ. При становище на въззивния съд за прилагане в случая на правилото на чл. 200, ал. 3 КТ, не е ясно как нормата, визираща приложение на гражданския закон в случаите, когато има неуредени въпроси по имуществената отговорност на работодателя, се отнася към решаващите изводи на съда.
Като процесуалноправни се сочат въпросите по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК и по задължението на съда да се съобразява с постановените решения по уеднаквяване на съдебната практика от страна на ВКС. Според чл. 236, ал. 2 ГПК, към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. В случая съдът е дал отговор на поставените от касатора проблеми, макар това да е сторено пределно лаконично, то е ясно на каква база съдът възприема крайния си извод, поради което не може да се твърди, че не са изложени мотиви на съда. Всъщност, видно от касационната жалба, касаторът твърди невярна преценка на доказателствата и неправилно съобразяване на доводите му по твърдението, че наред със значително по-високата пенсия, която би получавал в случай, че се пенсионира при условията на по-висока категория труд, би имал възможност като здрав да получава и допълнително възнаграждение по трудово правоотношение, докато навърши 63 годишна възраст, но съответен правен въпрос не е поставен. Несъгласието на касатора с изводите на съда не представлява основание за допускане на касационното обжалване. Най-сетне се поддържа, че съдът е нарушил задължението си да се съобразява с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС. По този въпрос доказателства за налична съдебна практика по идентичен правен проблем не се представя, поради което съдът не може да приеме, че е налице каквото и да е основание в тази насока за допускане на касационното обжалване. Като цяло касаторът се стреми да внуши, че има ред за заобикаляне на правилото на чл. 200, ал. 3 ГПК, но относим правен въпрос не е поставен, поради което предвид задължителното тълкуване, дадено от ОСГК в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., липсата на подобен правен въпрос води до недопускане на касационното обжалване, а обсъждането на представената изобилна съдебна практика, поради липсата на правен въпрос, сочещ съответното правно разрешение, е ненужно, тъй като тя не може при това положение да бъде преценявана по критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 29 от 14 февруари 2012 г., постановено по гр.д. № 623 по описа на окръжния съд в гр. Видин за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: