4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
София,20.01.2011г.
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:надежда зекова
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 1297/2010г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба от С. Д. П. срещу решение от 19.05.2010г. по гр.д.№37/2010г. на ОС Силистра, с което е отхвърлен предявените от него искове на основание чл.92 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, за сумата 23 520 лева, представляваща неустойка по договор за наем, ведно с лихва за забава от предявяване на исковата молба.
Жалбоподателят твърди, че с решението съдът се е произнесъл по процесуални и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото-основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК.
Ответникът М. Д. Е. в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
Касационното обжалване не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил решение от 07.12.2009г. по гр.д.№2061/2009г. на РС Силистра, е отхвърлил предявените от жалбоподателя срещу ответницата искове на основание чл.92 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, за сумата 23 520 лева, представляваща неустойка по договор за наем от 06.02.2008г. и лихва за забава от предявяване на исковата молба. Установено е било по делото, че търговска дейстност в обекта започнало да осъществява [фирма], чийто едноличен собственик е ответницата, като същото е напуснало обекта на 31.05.2009г. след отправено предизвестие до наемодателя. Ползуването е започнало по силата на сключен наемен договор със дружеството от 01.03.2008г., с договорена наемна цена – по 500евро месечен наем. Установено е по делото, че между страните като физически лица е бил подписан договор, за срок от три години за ползуване на търговски обект в[населено място], като е предвидено в чл.7 от същия че се дължи неустойка при неплащане на наемна цена за три месеца в размер на 6 месечни наема/ от по 2000евро месечен наем/. Със съдебно –графологична експертиза е установено, че подписът под договорът, сключен с дружеството, представен по делото като оригинал, не е на наемодателя-жалбоподател, а такъв има положен от него под представеното копие на същия договор, където пък не е автентичен подписа на ответницата.Приети са по делото като доказателства РКО за сума от 2000евро наем за месеци от април до юли 2000, платени от дружеството.
Съдът, като е анализирал всички доказателства включително и свидетелските показания, е приел, че договор за наем е съществувал между дружеството и жалбоподателя, а не с физическото лице-ответница по делото и по договорът с физическото не се дължи изпълнение и съответни неустойка при неизпълнение, затова отхвърлен иска с правно основание чл.92 ЗЗД.
В изложението си, за да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателят поддържа, че съдът се е произнесъл по процесуални въпроси от значение за изхода по спора, а именно за значението на преклузията по чл.131, ал.3, вр. чл.133 ГПК при представяне на писмено доказателство след отговора по исковата молба, за доказателствената сила на копие на документ, с оглед приложението на чл.183 ГПК, за необходимостта решението да съдържа мотиви, които въпроси са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото и са решавани противоречиво от съдилищата. Представя решение от 05.02.2001г.по гр.д.№2086/2000г. на ВКС, в което е прието че копието се изключва като доказателство, ако не се представи оригинала на документа, решение от 01.10.2008г. по гр.д.№4876/2007г. на ВКС за необходимостта въззивния съд да излага самостоятелни фактически и правни съждения по спора, като се позовава и на т.1 от П№7/1965г. на Пленума на ВС в същия смисъл.
Поддържа също така, че с решението е даден отговор и на материалноправен въпрос от значение за спора: за необходимостта от постигане на съгласие между страни при промяна на договора, по който има противоречиво произнасяне на съдилищата. Представя решение от 21.10.2004г. по гр.д.№2047/2003г. на ВКС, в което е прието, че е необходима изрична уговорка за промяна на наемната цена, за да се приеме, че са променени условията, при които е сключен първоначално договора.
По отношение на поставените като основни за изхода на спора процесуални въпроси настоящия съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Даденият от съда отговор на за значението на преклузията по чл.131, ал.3, вр. чл.133 ГПК е в съответствие с разрешението дадено в задължителна практика на ВКС в решения от 21.05.2010г. по гр.д.№1077/2009г., решение от 18.06.2010г. по гр.д.№1538/2009г. на ВКС и решение по гр.д.№1151/2009г. на ВКС. В същите е прието, че в дадения отговор на исковата молба страната следва да посочи и своите доказателства, като и съдът на основание чл.146 ГПК е длъжен да укаже в доклада си на ответника необходимостта от събиране на доказателства по направени в отговора възражения. Въззивният съд в обжалваното решение е направил своите изводи именно при анализ на доказателства, допустими от закона и при спазване разпоредбата на чл.273, вр. с чл.235, ал.2 ГПК.
Що се касае до поставения като основен за изхода на спора въпрос за необходимостта да бъдат изключено при обсъждане копие от доказателство, което не е представено в оригинал с оглед разпоредбата на чл.183 ГПК, то същият не е от значение за изхода на спора и не може да обуслови допустимост на касационното обжалване, тъй като касае преценката на доказателствата от съда, която дори и неправилна не съставлява основание за допустимост на обжалването, а само неправилност на постановеното решение, ако същото бъде допуснато до касационно обжалване.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по поставения за разглеждане процесуален въпрос за необходимостта въззивният съд да изложи собствени мотиви при разрешаване на спора. Съдът е направил анализ на доказателствата по делото и в съответствие с практиката на ВКС-т.19 ТР№1/2000г. на ОСГК на ВКС е постановил решението си с мотиви, които отразяват неговата решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по материалноправен въпрос от значение за спора: за необходимостта от постигане на съгласие между страни при промяна на договора, по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. От представеното към изложението решение на състав на ВКС въпросът не е разрешен в противоречие с даденото от въззивния съд разрешение в обжалваното решение. В случая съдът именно приемайки, че съгласие е постигнато между жалбоподателя и дружество за сключване на договор за наем, а не между жалбоподателят и ответница, е приел, че не са налице условията на чл.92 ЗЗД за присъждане на неустойка за неизпълнен договор от последната.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК на решение от 19.05.2010г. по гр.д.№37/2010г. на ОС Силистра по жалба на С. Д. П..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: