7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
[населено място], 27.01.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1901 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано е по касационни жалби на [фирма], [населено място] и [фирма], [населено място], срещу решение №2353 от 17.12.2014г. по в.т.д. №3248/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 – ти състав, в частта, с която е потвърдено решение №86 от 04.03.2014г. по т.д. №617/2007г. на Врачански окръжен съд. С първоинстанционното решение съдът е отказал да утвърди предложения от длъжника и приет от събранието на кредиторите, проведено на 07.01.2014г. план за оздравяване на [фирма].
В касационната жалба на [фирма] се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон. Жалбоподателят поддържа,че въззивният съд само привидно е споделил възприетото в доктрината и съдебната практика разбиране, че действията на съда по несъстоятелността се изчерпват с проверка на съответствието на предложения план с изискванията за минимално законово определено съдържание на този план, съгласно чл.700 ал.1 от ТЗ, но тази проверка не следва да бъде чисто формална. Счита,че въззивният съд не е изложил конкретни мотиви относно съдържанието на плана, а само е изразил декларативно, че „отделни елементи на плана са или много общо формулирани и не покриват съдържанието и целта му, или пък не обезпечават неговото изпълнение“. Също така твърди, че съдът не се е произнесъл по основното оплакване във въззивната му жалба, че реалността, обосноваността и дори целесъобразността на оздравителния план, са все въпроси от компетентността на общото събрание на кредиторите.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател поставя следните въпроси: 1. При преценка на съответствието на предложения оздравителен план с изискванията за минимално законово определено съдържание на този план, съгласно чл.700 ал.1 от ТЗ, може ли въз основа на служебното начало при тази дейност, въззивният съд да пренебрегва волята на кредиторите за приемане на плана, като налага свое мнение за нереалност и неизпълнимост на плана? 2. В правомощията на съда по несъстоятелността или на събранието на кредиторите е преценката относно реалността, обосноваността и дори целесъобразността на оздравителния план? 3. Кой е релевантният момент за преценка значимостта на обстоятелството „промяна в поредността на удовлетворяване на кредитор“ като гаранция за изпълнение на приетия план за оздравяване и може ли такава гаранция да бъде нововъзникнала, след представяне на оздравителния план, но преди провеждане на събранието на кредиторите, което гласува по този въпрос? Жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по 280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като съдът се е произнесъл по тези въпроси, по които не е формирана задължителна практика на ВКС по реда на чл.290 от ГПК и произнасянето на ВКС ще допринесе за уеднаквяване практиката на съдилищата по съществени въпроси от материята на несъстоятелността. Поради това поддържа, че въпросите са от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона.
Ответникът [фирма], [населено място], счита жалбата за допустима и основателна.
Ответниците Национална агенция по приходите и [фирма], както и синдикът на [фирма] не изразяват становища по касационната жалба.
В касационната жалба на [фирма], [населено място], се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. К. жалбоподател поддържа, че възприетото от въззивния съд разширително тълкуване на правомощията на съда по несъстоятелността при проверката за съответствие на оздравителния план с изискванията на закона, не отговаря на точния смисъл на закона и придава неприсъщи на съда, като орган в производството по несъстоятелност, функции. Излага доводи, че целесъобразността на предвижданията на оздравителния план не следва да се смесва със законосъобразността на предложените с него мерки и действия, за оценка на които в чл.700 ал.1 т.1 – 6 от ТЗ са зададени конкретни показатели.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател поставя следните въпроси: 1.Какво включва проверката на съда по несъстоятелността за утвърждаване на допуснат до разглеждане и приет от събранието на кредиторите план за оздравяване на длъжника? 2.Дължи ли проверка съдът по несъстоятелността за съответствието на допуснат и приет от събранието на кредиторите план за оздравяване с изискванията за минимално законово определено съдържание съгласно чл.700 ал.1 от ТЗ преди да го утвърди? Към кой момент следва да бъде извършена тази проверка – преди допускане на плана или след приемането от събранието на кредиторите, или и в двата случая? 3.Какво включва проверката на съда по несъстоятелността за съответствието на предложен план за оздравяване, с изискванията за минимално законово определено съдържание съгласно чл.700 ал.1 от ТЗ? Преценката формална ли е, или включва и икономически анализ на оздравителния план? 4.Какъв е точният смисъл на понятието „гаранции“, давани на всеки клас кредитори във връзка с изпълнението на плана, използвано в разпоредбата на чл.700 ал.1 т.4 от ТЗ и следва ли да се схваща единствено като юридически гаранции, като мерки, насочени към създаване на сигурност за удовлетворяване на кредиторите, или в обхвата му попадат и икономически мерки, като гаранции за изпълнение на предвижданията на плана? Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по четвъртия въпрос в противоречие с практиката на ВКС на РБ, обективирана в решение №83/27.11.2013г. по т.д.№940/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., в което е разяснено съдържанието на понятието „гаранция“ по смисъла на чл.700 ал.1 т.4 от ТЗ. По отношение на останалите поставени въпроси жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по 280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като те са от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона.
Ответникът [фирма], [населено място], счита жалбата за допустима и основателна.
Ответниците Национална агенция по приходите и [фирма], както и синдикът на [фирма] не изразяват становища по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че действията на съда по несъстоятелността се изчерпват с проверка на съответствието на предложения план с изискванията за минимално законово определено съдържание на този план съгласно чл.700 ал.1 от ТЗ, но извършваната проверка не може да бъде чисто формална и да се свежда само да отчитането на факта, че в плана са отразени систематизираните в шест отделни групи елементи от неговото съдържание, за да бъде той утвърден от съда. Приел е за основателно оплакването за необоснованост на извода на съда по несъстоятелността, че времето за плащане, определено по предвидения в плана начин, представлява отсрочване на задълженията по смисъла на чл.189 ал.1 от ДОПК, поради което било необходимо съгласие на министъра на финансите. Възприел е като правилен извода на Врачански окръжен съд, че в оздравителния план не са предвидени реални гаранции за неговото изпълнение. Въззивният съд е посочил, че дори и при разширително тълкуване на термина „гаранция“, няма как да бъдат отъждествени като гаранция изброените в т.6 от плана: „успешното изпълнение на програмата за оздравяване и развитие“, „предвидените мерки за разширяване възможностите за поемане на нови кооперирани доставки за износ“, „подобряване на производствените условия посредством използване на високопроизводително оборудване и квалифицирана работна ръка“ и посочването на мажоритарните акционери в дружеството като гаранти за увеличаване на приходите от производствената му дейност.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Поставените в изложенията по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК правни въпроси свързани с предмета и границите на осъществяваната от съда проверка при утвърждаването на приетия от събранието на кредиторите оздравителен план са от значение за изхода на делото. Неоснователни обаче са доводите на касационните жалбоподатели за наличие на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По приложението на разпоредбите на чл.700 – 707 от ТЗ е налице трайноустановена съдебна практика, в това число решение №69/18.02.2005г. по т. д. №286/2004г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №209/11.04.2005г. по т. д. №353/04г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №807/16.12.2005г. по т. д. №512/2005г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №844/19.12.2006г. по т. д. №528/2006г. на ВКС, ТК, І т.о. и други. В решение №844/19.12.2006г. по т.д. №528/2006г. на ВКС, ТК, І т.о. изрично е посочено, че с решението си за утвърждаване на плана съдът по несъстоятелността следва да се произнесе дали планът отговаря на условията за утвърждаване, дефинирани в чл.705 ал.1 от ТЗ, тоест дали са спазени изискванията на закона за гласуване на плана от отделните класове кредитори, да провери начина на формиране на изискуемото мнозинство за приемане на плана и да направи преценка за наличието на посочените в закона гаранции спрямо кредиторите и степента на удовлетворяване на вземанията им. На поставените правни въпроси е даден отговор и в решение №158/30.11.2012г. по т. д. №504/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК от състав на ВКС, Търговска колегия, което формира задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК и с което обжалваното решение е съобразено. В същото е прието,че при упражняване на инстанционния контрол по чл.707а от ТЗ въззивният съд е длъжен да следи служебно за съответствието на утвърдения от съда по несъстоятелност оздравителен план с императивните разпоредби на чл.700 ТЗ – чл.705 от ТЗ. Проверката на материалните предпоставки по чл.700 от ТЗ, относими към съдържанието на плана, би била недопустима само тогава, когато тяхното наличие вече е било обект на инстанционен контрол, упражнен по повод обжалване на определението по чл.701 от ТЗ за недопускане на плана до разглеждане от събранието на кредиторите. Проверката за минимално необходимото съдържание на оздравителния план по чл.700 от ТЗ е задължение на съда /в този смисъла и цитираното от касаторите определение №945 от 30.12.2003г. по ч.гр.д.№829/2003г. на ВКС, ТК/.
На поставения правен въпрос относно точния смисъл на понятието гаранция, използвано в разпоредбата на чл.700 ал.1 т.4 от ТЗ, е даден отговор в решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК от състави на ВКС, Търговска колегия, които формират задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК и с които обжалваното решение е съобразено – решение №177/20.01.2014г. по т. д. №1389/2013г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №83/27.11.2013г. по т.д. №940/12г. на ВКС, ТК, І т.о. В същите е възприето становището, че понятието „гаранции“ по смисъла на чл. 700 ал.1 т.4 от ТЗ следва да се тълкува в съответствие със съдържанието на разпоредбата в цялост, отнасяща ги до „всеки клас кредитори, във връзка с изпълнението на плана“, т. е. до изпълнение на определящото интереса на кредиторите от приемане на плана, същностно негово съдържание – по справедливото им удовлетворяване, в съответствие с предвидените в плана време и степен на удовлетворяване. Възприето е тълкуването, че предвид самостоятелната разпоредба на чл.700 ал.1 т.5 и чл.700 ал.2 от ТЗ, предвиждаща като задължително съдържание на плана, отделно от гаранциите по т.4, управленски, организационни, правни, финансови, технически и други действия за неговото осъществяване, вкл. като факултативно съдържание – конкретни действия и сделки по изпълнението му, то под гаранции по смисъла на чл.700 ал.1 т.4 от ТЗ следва да се съобразява само това негово съдържание, пряко или непряко обезпечаващо удовлетворяването на кредиторите, като главна цел на оздравителното производство. Посочено е, че пряко осигуряващи удовлетворяването са обичайните обезпечителни мерки /реални и лични обезпечения/ – залог, ипотека, поръчителство, възбрана, а също и че качество на гаранция би имало и средство, без пряко удовлетворяващ кредитора ефект, но косвено гарантиращо удовлетворяването /напр. гарантиране конкретно уреден в плана начин на удовлетворяване на кредитори – чрез събиране вземания от длъжници на несъстоятелното дружество, гарантирано само по себе си с предприемане на принудително изпълнение върху предварително обезпечени или възбранени /запорирани/, конкретни техни имущества.
Формирайки собствени изводи по наличието на предвидени гаранции спрямо кредиторите и степента на удовлетворяване на вземанията им, въззивният съд е съобразил изискванията на закона и трайната съдебна практика. Преценката му относно това дали предвидените в приетия план за оздравяване мерки съставляват гаранции, които да обезпечат правата на кредиторите, е въпрос на интерпретация на съдържанието на плана и не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби, а може да бъде проверявана само след евентуално допускане на касационното обжалване в производството по чл. 290 ГПК.
Не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК и по отношение на въпросите относно възможността да се предоставят нови гаранции, след представяне на оздравителния план, но преди провеждане на събранието на кредиторите за приемане на плана. Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Наред с това следва да е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или да е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна, или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Поради това и отговорът на релевантния за решаването на спора правен въпрос, свързан с тълкуването на тази правна норма, би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По въпроса за срока, в който може да бъде изменен и допълнен оздравителният план е формирана практика на ВКС, макар и по реда на отменения ГПК / решение №209 от 11.04.2005г. по т.д.№353/2004г. на ВКС на РБ, ТК, І т.о., решение №490 от 12.07.2005г. по т.д.№660/2004г. на ВКС на РБ, ТК, І т.о./, като не се налага даване на нови разрешения по прилагане на закона. Поради това въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2353 от 17.12.2014г. по в.т.д. №3248/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 – ти състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.