ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 70
София,03. април 2020 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 4652 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1422/13.06.2019 на Софийския апелативен съд по гр. д. № 849/2019, с което е потвърдено решение № 6980/08.11.2018 на Софийския градски съд по гр. д. № 14746/2017, с което е уважен предявеният иск по чл. 252 ГПК (отм.) за несъществуване на вземането по запис на заповед.
Недоволен от решението е касаторът Г. Н. К., представляван от адв. Й. Г. и адв. М. Г., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за необходимостта съдът да анализира предприетите действия от взискателя и съдебния изпълнител всяко поотделно и да съобрази кои от тях са извършени при действието на ГПК (отм.) и кои след влизане в сила на действащия ГПК – 01.03.2008 г. и по кой от двата кодекса следва да се ценят извършените действия; започва ли да тече нова 5-годишна давност, ако длъжникът не възрази срещу издадения изпълнителен лист по реда на чл. 250 ГПК (отм.); и какво е действието на т. 10. ТР № 2/26.06.2015, ВКС, ОСГТК по тълк. д. № 2/2013, с което ППВС № 3/1980 е обявено за изгубило сила, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се на противоречива практика на ВКС, каквато прилага. Счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като е очевидно неправилно.
Ответниците по жалбата Р. В. К. и К. В. К., я оспорват, като неоснователна и считат, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ответникът се е снабдил с изпълнителен лист, издаден въз основа на несъдебно изпълнително основание – запис на заповед от 13.04.2005 г., по силата на който майката и наследодател на ищците Р. К., заедно с В. Н. са осъдени да заплатят солидарно на основание чл. 237, б. „е“ ГПК (отм.) на ответника сумата 60.000 щ.д., дължима по запис на заповед, издаден от Н. и авалиран от К., ведно със законната лихва от 28.04.2006 г. – датата на предявяване на молбата по чл. 242 ГПК (отм.) до окончателното изплащане, както и разноски от 1.811, 37 лв. На 28.12.2006 г. по молба на ответника е било образувано изп. д. № 1818/2006 при ДСИ при СРС, І отд., 4 участък, като изпратената до К. покана за доброволно изпълнение е получена лично на 28.10.2008 г. В хода на изпълнителното производство са извършвани справки за имуществено състояние на длъжниците, вкл. са предприети изпълнителни действия, но срещу другия длъжник Н.. По молба на ответника от 15.09.2009 г. делото е прехвърлено на ЧСИ А. П., при който е образувано изп. д. № 20098490400152, по което по отношение на К. са предприети изпълнителни действия, чрез налагане на запор върху вземания на длъжника в редица банки, в периода от 12.04.2011 г. – 13.04.2011 г. (л. 244 – 252 от изп.дело), вкл. със съобщение от 24.10.2013 г. е наложен запор (л. 277, 285). По искане на взискателя делото е преобразувано при друг ЧСИ И. К. под № 20178390400494, който след като е установил, че длъжницата К. е починала, е изпратил призовки за доброволно изпълнение на нейните наследници – двамата ищци, връчени на 11 и 12 юли 2017 г., като на тези дати са им били запорирани сметки, а на 19.01.2018 г. е вписана възбрана върху техен недвижим имот. Въззивният съд е приел, че вземането на ответника по издадения изпълнителен лист е основано на несъдебно изпълнително основание, поради което се погасява с изтичането на тригодишния давностен срок, който в случая е изтекъл на 21.08.2009 г. Прието е, че давността започва да тече от издаването на изпълнителният лист – в случая от 21.08.2006 г., като срокът е продължил да тече до 21.08.2009 г., до когато за ответника – кредитора по ценната книга е съществувала възможност надлежно да предприеме изпълнителния действия, чрез съответните изпълнителни способи, за да получи плащане от някой от двамата солидарни длъжници по менителничния ефект. Такива действия безспорно са предприети по отношение на Н., но се установява, че спрямо солидарния длъжник К. такива не са осъществени, поради което съгласно правилото на чл. 125 ЗЗД давността спрямо нея е изтекла. Ответникът не е установил, че в рамките на този 3 годишен срок давността е била прекъсната спрямо този длъжник, чиито наследници са двамата ищци. Като безспорно е прието, че в рамките на периода от 21.08.2006 г. до 21.08.2009 г. се установяват действия от ЧСИ, които са били свързани с внасяне на такси за извършване на справки и изискване на такива справки от АВ, както и че на К. е била връчена покана за доброволно изпълнение на 28.10.2008 г., но всички те не са осъществили прекъсване на давността (в този смисъл е т. 10. ТР № 2/26.06.2015, ВКС, ОСГТК по тълк. д. № 2/2013, съгласно която не са изпълнителни действия и не прекъсват давността изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки и др.). Ето защо, въззивният съд е приел, че вземането на ответника спрямо Р. К. е било погасено още преди същата да почине (на 9.11.2013 г.) и ищците – нейни наследници не са придобили по силата на наследствено правоприемство дълг към ответника. Като неоснователни са приети възраженията на ответника, че в случая давността е 5 годишна, тъй като той се е позовал на по-старата практика на ВКС (решение № 1546 от 14.09.1967 г. по гр.д. № 1009/67 г., според което при липса на възражение от длъжника по реда на чл. 250 ГПК (отм.), вземането ще се погаси с 5-годишната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Според върховния съд ако се приеме т.нар. консолидация на акта на съда за издаване на изпълнителен лист с липсата на възражение от длъжника по чл. 250 ГПК (отм.) би се стигнало до промяна в характера на задължението, което не е допустимо). В този смисъл не са приети доводите в жалбата, че в случая давността е петгодишна, както и че правата на взискателя следва да бъдат съхранени, тъй като той е проявил необходимата активност по поддържането на изпълнителния процес, но ЧСИ не е осъществил дължимите действия чрез прилагане на съответните изпълнителни способи за да прекъсне давността, тъй като това процесуално поведение на ЧСИ не може да повлияе на течението на давността, респ. да обуслови възможност за осъществяване на правата на взискателя в други срокове. По отношение на приложимостта във времето на цитираното по-горе тълкувателно решение въззивният съд е приел, че разрешенията, възприети в тълкувателните решения имат задължителна за съдилищата сила и следва да се вземат предвид при разрешаване на висящите спорове, дори когато тези спорове касаят правоотношения възникнали преди постановяване на съответния тълкувателен акт и този извод се обуславя от обстоятелството, че съдилищата прилагат закона, който е относим към спорните отношения, а не съществуващата към момента практика по неговото прилагане, а съобразяването с тях не съставлява придаване на същите на обратна сила. Тези решения на ВКС само посочват коя от съществуващите практики на съдилищата е правилна и следва да бъде спазвана от всички. В този смисъл не може да се счита, че има противоречие с КЗПЧ или с принципите на правото на Европейския съюз, свързани с правната сигурност. Като неотносим е приет доводът на ответника, основан на практика на ВАС относно правната стойност на поканата за доброволно изпълнение, доколкото изпълнителното производство по ГПК и АПК имат различен процесуален характер и ред и различното третиране на ролята на поканата за доброволно изпълнение в тези производства е обосновано, и не съставлява противоречие в практиката (съгласно Тълкувателно постановление № 2 от 18.03.2019 г. по адм. д. № 1/2017, ОСГТК, ВКС и ВАС, т.е. функцията на поканата за доброволно изпълнение в изпълнителното производство по АПК не може да се възприема спрямо изпълнителното производство по ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че по правния въпрос: „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“ е образувано тълкувателно дело № 3/2020, ВКС, ОСГТК, намира, че производството по настоящото дело следва да бъде спряно на основание чл. 292 ГПК.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
СПИРА производството по делото на основание чл. 292 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.