2
определение по гр.д.№ 912 от 2012 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
[населено място], 04. 02. 2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 912 по описа за 2012 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. М. С. и А. М. С. против решение № VI-25 от 15.08.2012 г. по в.гр.д.№ 24 от 2012 г. на Бургаския окръжен съд, гражданско отделение, VI-ти въззивен състав, с което е потвърдено решение № 1765 от 16.11.2011 г. по гр.д.№ 6011 от 2010 г. на Бургаския районен съд за отхвърляне на предявените от П. С. и А. С. срещу [община] отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, че [община] не е собственик на следния недвижим имот: дворно място с площ от 159 кв.м. и с административен адрес: [населено място], [улица], представляващо поземлен имот с идентификатор … по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-9 от 30.01.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, заедно с намиращите се в него сгради /едноетажна еднофамилна жилищна сграда с площ от 48 кв.м. и идентификатор …, едноетажна лятна кухня с баня и тоалетна с площ от 23 кв.м. и идентификатор … и едноетажно сервизно помещение с площ от 7 кв.м. и идентификатор … и евентуален иск с правно основание чл.72 от ЗС за осъждане на [община] да заплати на П. С. и А. С. общо 25 782 лв. подобрения в имота.
В касационната жалба се твърди, че решението на Бургаския окръжен съд е неправилно като постановено в нарушение на процесуалния закон- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК като основания за допускане на касационно обжалване са посочени чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касаторите твърдят, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителна съдебна практика и че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото било произнасянето на ВКС по следните въпроси: 1. Включва ли принципът за служебно начало в гражданския процес задължение за съда да събира доказателства, независимо дали са били поискани от страната и възниква ли такова задължение за съда, когато заинтересованата страна не е поискала това с предвидените в ГПК средство и срок- писмения отговор на въззивната жалба, 2. Длъжен ли е съдът на основание чл.146, ал.1 от ГПК да укаже на ответника необходимостта от събиране на доказателства, ако в отговора по чл.131 от ГПК той не е направил възражение и не е посочил факти, на които те да се основават. Като практика, на която решението противоречи, са посочени и представени: решение № 224 от 02.07.2010 г. по гр.д.№ 177 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 429 от 21.06.2010 г. по гр.д.№ 1151 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., решение № 893 от 29.12.2009 г. по гр.д.№ 111 от 2009 г. на ВКС, Трето г.о.
В писмен отговор от 05.12.2012 г. пълномощникът на ответника по касационната жалба [община] оспорва същата. Моли касационното обжалване да не бъде допускано. Претендира за юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените искове по чл.124, ал.1 от ГПК и чл.72 от ЗС, въззивният съд е приел, че ответната община е собственник на процесния имот /тъй като от представените по делото доказателства се установявало, че имотът е бил закупен от Държавата от частни лица и че впоследствие по силата на закона- пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС той е станал общински и че ищците не са го придобили по давност, тъй като не е изтекъл предвидения в чл.79, ал.1 от ЗС десетгодищен срок на владение- до 1996 г. съгласно чл.86 от ЗС имотът не е можел да се придобива по давност, а от 1996 г. до настоящия момент не е изтекъл 10-годишния срок поради неговото спиране с разпоредбата на пар.1 от ДР на ЗД на ЗС/ и че ищците не са добросъвестни владелци на този имот, поради което не им се дължи обезщетение по чл.72 от ЗС.
Липсва противоречие между решението и посочената от касаторите задължителна практика на ВКС: В решение № 224 от 02.07.2010 г. по гр.д.№ 177 от 2010 г. на ВКС, Второ г.о. е прието, че принципът на служебното начало не включва задължение на съда служебно да събира доказателства, независимо от това дали са били поискани пред първата инстанция, ако заинтересованата страна не е заявила искането си в предвидените в ГПК средство и срок- писмения отговор на въззивната жалба. В обжалваното решение по същество е прието същото: Съдебно-техническата експертиза е била допусната служебно от въззивния съд не за да се докаже несвоевременно направено възражение на ответника, че е собственик на процесния имот, а с оглед необходимостта от поправяне на допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение: отказ да бъдат допуснати доказателства за доказване основателността на направеното от ищците /касатори по настоящото дело/ оспорване на верността на констатациите в представения от ответника акт за частна общинска собственост № 2241 от 08.02.2000 г., издаден на основание пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС, на който ответникът се е позовал още в отговора на исковата молба по повод твърдението си в този отговор, че имотът е общинска собственост. Тъй като този акт се ползва с формална доказателствена сила, в тежест на ищците е било да ангажират доказателства за направеното от тях оспорване на констатациите в него. Експертизата е била допусната от въззивния съд с оглед необходимостта от специални знания за доказване основателността на направеното от ищците оспорване на този акт, а не за да се докаже факт, който е бил в доказателствена тежест на ответната община /както бе посочено по-горе, с представения от нея акт за частна общинска собственост, който се ползва с формална доказателствена сила, общината е доказала правото си на собственост върху процесния имот, а в тежест на ищците е било да оборят верността на констатациите в този акт/.
Не е налице противоречие на обжалваното решение и с другите две представени от касаторите решения на ВКС /решение № 429 от 21.06.2010 г. по гр.д.№ 1151 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 893 от 29.12.2009 г. по гр.д.№ 111 от 2009 г. на ВКС, Трето г.о./, в които е прието, че съдът е длъжен да укаже на ответника необходимостта от събиране на доказателства, само ако в отговора на исковата молба по чл.131 от ГПК той е направил възражение и е посочил фактите, на които те се основават. В конкретния случай още в отговора на исковата молба /тоест в срока по чл.131 от ГПК/ ответникът е оспорил иска, посочил е фактите, на които основава твърдението си за придобиване на собствеността върху процесния имот и е представил доказателства, които пълно доказват това негово твърдение /актовете за държавна и за частна общинска собственост, които се ползват с формална доказателствена сила/. С оглед на това съдът не е бил длъжен да дава указания на ответника за необходимостта от събиране на доказателства, защото такава необходимост не е съществувала. След оспорването на констатациите в акта за частна общинска собственост от ищците, първоинстанционният съд е бил длъжен да даде указание на ищците да ангажират доказателства за доказване на оспорването си. С предприетото от въззивният съд назначаване на съдебно-техническа експертиза този съд е поправил допуснатото от първоинстанционния съд процесуална нарушение, изразяващо се в отказ да бъдат допуснати доказателства на ищците за доказване на това тяхно оспорване.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д. № 1 от 2009 г. на ОСТГК на ВКС, произнасянето на ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, когато по конкретния спор няма приложима правна норма, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата правна норма е неясна, поради което се налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради промяна в законодателството или в обществените условия се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на дадена правна норма. В конкретният случай по поставените от касаторите процесуалноправни въпроси вече има формирана задължителна практика на ВКС /например посочените от самите касатори решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК/, от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяната на тази съдебна практика.
Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Бургаския окръжен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78, ал.8 от ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение по настоящото дело в размер на 965,64 лв., изчислено съгласно чл.7, ал.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VI-25 от 15.08.2012 г. по в.гр.д.№ 24 от 2012 г. на Бургаския окръжен съд, гражданско отделение, VI-ти въззивен състав.
ОСЪЖДА П. М. С.- ЕГН [ЕГН] и А. М. С.- ЕГН [ЕГН] и двамата от [населено място], кв.Победа, ул.»Р.» № 26 да заплатят на [община] на основание чл.78 от ГПК юрисконсултско възнаграждение за делото пред ВКС в размер на 965,64 лв. /деветстотин шестдесет и пет лева и шестдесет и четири стотинки/.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.