О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
София, 05.02.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1970/2017 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] (в несъстоятелност), [населено място], представлявано от синдика Х. С., срещу решение № 921 от 20.04.2017 г. по т. д. № 3577/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 701 от 19.04.2016 г. по т. д. № 4966/2013 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-3 състав. С първоинстанционния акт е отхвърлен предявеният от дружеството-касатор срещу Министерство на финансите на Република България иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 927 267.25 щатски, получена от Държавата без основание.
Касаторът моли за отмяна на въззивното решение като неправилно поради необоснованост. Счита, че макар да е доказал всички твърдени от него обстоятелства, съдът е стигнал да погрешния извод, че исковата сума 927 167.15 щатски долара, представляваща част от извършеното от Алжирската Демократична и Н. Република в полза на българската държава плащане в размер на 14 300 000 щатски долара, е получена от последната на правно основание. Според дружеството-касатор, решаващият състав не е съобразил, че в сключеното между двете държави Споразумение от 20.07.2012 г. и в представляващия неразделна част от него Протокол за разговори от 17.-18.05.2012 г. сумата 927 167.15 щатски долара е призната като дължима именно в негова полза.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, като обуславящи допускането на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (в отменената редакция на нормата), са поставени въпросите: „1. Когато страните не спорят по фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, въззивният съд следва ли във въззивното решение да посочи кои релевантни факти за спора приема за осъществени и кои не или е достатъчно само да изтъкне, че препраща към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК; 2. При постановяване на своето решение въззивният съд дължи ли изследване на доводите и съображенията на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване; 3. Следва ли въззивният съд да се произнася по факти, които не са посочени като основание на исковата претенция; 4. При хипотеза на неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД трябва ли непременно да бъде налице увеличение имуществото на обогатеното лице.“
В подкрепа на твърдението, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, са посочени (и представени) съответно: решение № 60 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ІV г. о. (за първия въпрос); решение № 209 от 15.08.2014 г. по гр. д. № 6203/2013 г. на ІV г. о., решение № 60 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ІV г. о. и решение № 164 от 28.05.2012 г. по гр. д. № 66/2012 г. на ІІ г. о. (за втория и третия въпрос) и ППВС № 1 от 28.05.1979 г. (за четвъртия въпрос).
Ответникът – Министерство на финансите – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 26.07.2017 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че: Между правителствата на Н. Република България и Алжирската Демократична и Н. Република са сключени кредитни спогодби от 21.07.1970г., 04.04.1978г., 09.06.1980г. и 03.12.1986г.; За уреждане дълга на алжирската държава към българската държава, породен от тези спогодби, е подписано споразумение от 20.07.2012 г. между правителствата на двете държави, в изпълнение на което в полза на българската държава е извършено еднократно плащане от 02.08.2012 г. на сумата 14 300 000 щатски долара; В изготвения преди подписване на това споразумение протокол от разговорите между финансови експерти на двете държави в периода 17-18.05.2012 г., при преглед на механизмите за уреждане на финансовите спорове между тях, във връзка с кредитната спогодба от 03.12.1986 г. е постигнато съгласие по договора между E. и „Б.“ от 15.12.1985 г. за разширяване и експлоатация на мина Х. Ю. /С./ алжирската страна да заплати сумата 927 167.15 щатски долара, като бъдещите претенции на „Б.“, свързани с кредитната спогодба от 03.12.1985 г., да бъдат отправяни към компетентните институции в България; По делото не са ангажирани доказателства ответникът да е превел исковата сума в полза на ищцовото дружество.
С оглед на така установената фактическа обстановка, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че преведената в полза на българската държава сума 14 300 000 щатски долара, част от която е и исковата сума 927 167.15 щатски долара, е получена от ответника за погасяването на държавен дълг, произтичащ от междуправителствени кредитни спогодби, т. е. сумата е получена на правно основание, поради което не може да се счете, че с нея ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца.
Съдебният състав е преценил за недоказано твърдението за обедняване на ищцовото дружество. Въз основа на заключението на счетоводната експертиза е приел, че на „Б.“ е предоставен валутен кредит в общ размер на 2 127 989.75 щ. д., като в нарежданията за превод изрично е посочено, че износът е в изпълнение на кредитната спогодба с А. от 03.12.1986 г. и анекс № 1 от 23.02.1987 г. за обект „Разширяване на рудник „Х. Ю.“. С оглед на това е направил извод, че дружеството е получило сума в по-голям размер от претендираната, която то е осчетоводило, като същевременно не е осчетоводило свое задължение по сключен между него и E. договор от 15.12.1985 г.
От друга страна, въззивният съд е отчел и обстоятелството, че въпреки вмененото му от първата инстанция задължение по чл. 190 ГПК, ищецът не е представил договорите, на които е основал вземането си срещу E., поради което, макар тези договори да не се оспорват, същите не са установени със съществените си елементи и съответно не е установено до какъв етап са се развили и как са приключили, за да може да бъде извършена преценка дали твърдяното вземане съществува, дали е част от сумите по процесните междуправителствени кредитни спогодби, подлежи ли на възстановяване от ответника на ищеца и на какво основание.
Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването за допуснато нарушение на чл. 154 ГПК. Счел е, че изводите относно характера на средствата, отпуснати на ищеца от Министерство на финансите, и относно усвояването на тези средства, се установява не само от заключенията на счетоводната експертиза, но и от всички доказателства по делото.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
С оглед съображенията, с които са обосновани като обусловили изхода на конкретното дело, поставените от касатора въпроси не могат да бъдат определени като отговарящи на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Тези въпроси представляват по своето естество оплаквания срещу направените от въззивния съд фактически и правни изводи, поради което същите са относими към правилността на атакуваното решение и съответно към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касирането му, а не към основанията по чл. 280 ГПК за допускането на касационния контрол.
По отношение на втория и третия въпрос липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича и от обстоятелството, че касаторът изобщо не е посочил кои негови доводи и възражения не са били изследвани от въззивния съд и съответно по кои факти същият се е произнесъл, без да са заявени като основание на исковата претенция, т. е. тези въпроси са поставени общо, а не с оглед мотивите на конкретния съдебен акт.
Дори да се счетат за релевантни за делото, поставените от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не е налице поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсва твърдяното противоречие с практиката на ВКС както по приложението на чл. 272 ГПК, така и по приложението на чл. 269 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд, макар да е посочил, че препраща към мотивите на първоинстанционния акт, е изложил подробни съображения относно фактите по делото, доводите и възраженията на страните, като след задълбочено обсъждане на същите, е направил самостоятелни правни изводи по спора. Напълно необосновано е и твърдението за несъобразяване на задължителните постановки, залегнали в Постановление № 1/79 г. на Пленума на ВС. Точно обратното, изцяло в съответствие с тази задължителна за всички съдилища практика, решаващият състав е изследвал предпоставките на неоснователното обогатяване при предявен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, една от които е именно наличието на обогатяване на ответника, т. е. увеличаване на неговото имущество.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 лв., определено съгласно с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, а по сметка на съда – държавна такса в размер на 30 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 921 от 20.04.2017 г. по т. д. № 3577/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], [населено място], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Министерство на финансите на Република България, [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 300 (триста) лева.
ОСЪЖДА [фирма] (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], [населено място], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за настоящото производство в размер на сумата 30 (тридесет) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: