О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 700
гр. София, 02.06.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2633 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б. против решение № 283/17.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 3487/2014 г. от Апелативен съд – София, ІV-ти състав.
Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С въззивното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.2, ал.2, т.3 ЗОДОВ. Съдът е приел, че иска е основателен за сумата от 8 000 лева, като е потвърдил решението на Софийски градски съд, постановено в този смисъл.
Съдът е приел за установено и безспорно между страните по делото, че с обвинителен акт, ищецът бил предаден на съд за престъплението, за което бил привлечен в качеството на обвиняем, образувано производството по НОХД №481/2009г. по описа на ОС-Ловеч, по което производство са били проведени съдебни заседания на 05.10.2009 г., 18.02.2010 г., 06.04.2010 г., 17.09.2010 г., 09.12.2010 г., 24.02.2011 г., в които ищецът се е явил в качеството на подсъдим.
Безспорно е било по делото, че с Присъда № 8 от 24.02.2011 г. първоинстанционния съд е признал ищеца за невиновен и го оправдал по повдигнатото му обвинение по чл.343, ал.4, във вр. с ал.З, пр. 3-то, б.“б“, във вр. с чл.342, ал1, пр.З-то от НК, която е потвърдена с решение № 133 от 09.06.2011 г. по ВНОХД №128/2011г. по описа на АС-Велико Търново, оставено в сила с решение № 486 от 10.01.2012 г. по н.д.№2424/2011г. по описа на ВКС. От правна страна, съдът е приел, че предпоставка за ангажиране на отговорността по чл.2, ал.1 т.З от ЗОДОВ е обективният факт, че лицето е уличено в извършване на престъпление по НК, повдигнато му е обвинение, а впоследствие е оправдано с влязла в сила присъда. Действията по повдигане и поддържане на обвинението се считат за незаконни, ако лицето бъде оправдано или наказателното производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или не представлява престъпление или поради образуването му след амнистиране на деянието или погасяване на наказателното преследване по давност. На това основание, съдът е приел предявения иск за доказан по своето основание. По съдът е приел за доказан иска по своето основание. По отношение на размера на дължимото обезщетение, съдът е изложил подробни мотиви, отчитайки събраните по делото доказателства във връзка с претърпените вреди от ищеца по делото – свидетелски показания. По отношение на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, съдът е приел, че то е свързано с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат под внимание при определяне на размера, след като обуславят вредите е при определянето на размера на обезщетението съдът се ръководи от принципа на справедливост. Прието от състава на въззивния съд, че при определяне на този размер следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди, като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др. На следващо място, съдът е приел, че размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. В случая, съдът е приел, че спрямо ищеца е било предявено, повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по НК в продължение на около две години и половина, като е отчел и обстоятелството, че спрямо ищецът не е взимана най-тежката мярка за неотклонение, не са извършвани множество процесуално-следствени действия и обстоятелството, че спрямо ищеца е било разпоредено принудително довеждане, както и всички факти изложени в молбата по отношение на изпълнението на тази мярка. По отношение на наведеният довод за съпричиняване от страна на ищеца съдът е приел, че е неоснователен, тъй като не са оспорени твърденията, че налице разговор, в които ищецът е уведомил разследващите органи, че не е в състояние да се яви на определената дата. В тази връзка съдът не е споделил доводите на прокуратурата, че същата не носи отговорност за поведението на участниците в наказателното производство, тъй като такава отговорност в най-малка степен би могла да бъде вменена на ищеца, за който липсват данни да е ставал причина за отлагането на наказателното производство, което от своя страна да може да обуслови извода, че е налице съпричиняване от негова страна по отношение на настъпването на вредоносния резултат.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване е поставен е материалноправен въпрос, свързан с прилагането на критерия за справедливост, отразен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, като се твърди, че в тази насока е налице противоречиво разрешаване на този въпрос от съдилищата, както и процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на съда да съобрази всички обстоятелства при определянето на обезщетението. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение№ 283/17.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 3487/2014 г. от Апелативен съд – София, ІV-ти състав.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.