1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 700
гр. София, 22.12.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1895 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника С. С. М., [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. Ц. И. срещу решение № 895 от 18.04.2017г. по т. дело № 4470/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 9 състав, с което е потвърдено решение от 24.06.2016г. по гр. дело № 885/2014г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 19 състав, и С. С. М. е осъден да заплати на [фирма] сумата 2 842,96 лв., направени по делото разноски. С първоинстанционния съдебен акт е признато за установено по предявения от [фирма] срещу С. С. М. иск по реда на чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК, че С. С. М. дължи на [фирма] сумата от 30 105 евро – главница по запис на заповед от 04.10.2007г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.09.2013г. /датата на заявелението по гр. дело № 40812/2013г. на Софийски районен съд/ до окончателното й изплащане, и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2 424,17 лв. – разноски в заповедното производство и сумата от 3 388,92 лв. – разноски пред първа инстанция.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Във връзка с извода на въззивния съд за предявен за плащане запис на заповед и уведомяване на кредитополучателя и авалиста за предсрочната изискуемост на договора за кредит излага твърдението за ненадлежно връчване на нотариалната покана, тъй като нотариусът не е удостоверил извършването на други факти и обстоятелства, представляващи условие за прилагане на реда по чл. 47, съответно чл. 50 ГПК, както и неправилно разпределяне на доказателствената тежест. Релевира доводи относно неправилно приет от въззивния съд размер на заявената претенция по записа на заповед с оглед извършени погасявания в хода на изпълнителното производство, водено срещу издателя на менителничния ефект. Поддържа, че въззивната инстанция не се е произнесла по направено възражение с отговора на исковата молба, с което е бил сезиран и с въззивната жалба, че ищецът е получил по договора за кредит от кредитополучателя сума в по-голям размер от сумата по записа на заповед, както и е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 269 ГПК. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
„1/ По какъв начин се удостоверява връчване на нотариална покана по реда на чл. 47, ал. 2, съответно по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК?
2/ За да е налице редовно връчване на нотариална покана по реда на чл. 47, ал. 2, съответно по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК чрез залепване на съобщение, необходимо ли е да се отбележи коя от хипотезите на чл. 47, ал. 1 или чл. 50, ал. 4 ГПК се е осъществила или от удостоверяването на залепване на съобщение по чл. 47, ал. 1 ГПК може да се приеме, че е било налице основанието за връчването да се извърши по този начин и фикцията на чл. 47, ал. 5 ГПК?
3/ Налице ли е редовно връчване на нотариална покана на юридическо лице за обявяване на предсрочна изискуемост по кредит по каузално правоотношение с отбелязване „връчена на основание чл. 50, ал. 4 ГПК?
4/ Какъв е обсегът на проверка на съда относно съществуване на вземането по каузалното правоотношение, обезпечено със запис на заповед, във връзка с възраженията, които могат да правят авалистите по този запис на заповед?
5/ При направено възражение от авалиста, че приносителят разполага с изпълнително основание за цялата дължима сума, отговаря ли авалистът за неплатената част от изпълнителното основание срещу издателя?
6/ Задължението на авалиста по запис на заповед самостоятелно и независимо от задължението, което обезпечава, ли е и може ли авалистът да противопоставя на поемателя на записа на заповед личните възражения на издателя за обвързаност между записа на заповед и обезпеченото каузално правоотношение с поемателя?
7/ Длъжен ли е съдът да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение?
8/ Във въззивното решение следва ли да има мотиви при констатиран неправилен извод на първоинстанционния съд и длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви относно неприемането и непроизнасянето по направени възражения от ответника – авалиста срещу неправилност на първоинстанционното решение, дори и когато с него се потвърждава решението на първоинстанционния съд?“
Според касатора посочените в т. 1, 2 и 3 правни въпроси са решени в противоречие с определение № 857 от 09.12.2011г. по ч. т. дело № 623/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 47 от 17.12.2011г. по ч. т. дело № 719/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 479 от 20.06.2011г. по ч. т. дело № 444/2011г. на ВКС, ТК, II т. о.
По отношение на въпросите по т. 4, 5 и 6 се позовава на противоречие с решение № 17 от 24.04.2011г. по т. дело № 213/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 40 от 05.06.2012г. по т. дело № 148/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., като по въпроса по т. 6 поддържа и противоречие с решение № 26 от 24.04.2014г. по т. дело № 1027/2013г. на ВКС, ТК, II т. о.
Относно въпросите по т. 7 и 8 от изложението касаторът сочи противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК /въпроса по т. 7/ и т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ВКС по тълк. дело № 1/2000г., ОСГК /въпроса по т. 8/.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. С. Б. оспорва касационната жалба и релевира възражение за липса на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поддържа становище, че въззивният съд е решил въпроса относно надлежността на връчването на нотариалната покана в съответствие с установената съдебна практика. Излага доводи, че въззивният съд е допуснал и се е произнесъл по направените от касатора възражения относно каузалното правоотношение между приносителя и хонората. Твърди, че в процесния случай не е налице повторно претендиране на вече погасени суми по каузалното правоотношение, нито че е инвокиран порок от касатора, който да е довел до недължимост на претендираната сума. Отвеникът претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.
Третото лице – помагач [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е констатирал, че вземането на ищеца /настоящ ответник/ [фирма] е възникнало въз основа на запис на заповед за сумата от 127 892 евро, издаден на 04.10.2007г. от третото лице – помагач [фирма] и авалиран от ответника /настоящ касатор/ С. С. М.. Приел е, че записът на заповед е предявен за плащане на издателя и авалиста чрез нотариална покана, надлежно връчена по реда на чл. 47 ГПК и чл. 50, ал. 4 във връзка с чл. 47, ал. 5 ГПК, като е изложил съображения, че удостоверяването от нотариуса на извършеното връчване на основание чл. 50, ал. 4 във връзка с чл. 47 ГПК представлява официален удостоверителен документ, който обвързва съда на основание чл. 179, ал. 1 ГПК.
Решаващият съдебен състав е констатирал наличието на каузално правоотношение на основание договор за банков кредит № 246/28.09.2007г., сключен между [фирма] и [фирма], съгласно който банката е предоставила на кредитополучателя сума в размер 123 000 евро, целеви кредит за инвестиции – закупуване на апартамент, с обезпечение учредена договорна ипотека за 137 000 евро и издаден запис на заповед за сумата от 127 892 евро, авалиран от управителя на кредитополучателя С. С. М. като физическо лице. Въз основа на приетото по делото заключение от проведената съдебно – счетоводна експертиза, е установил, че сумата е постъпила по кредитната сметка на кредитополучателя /третото лице – помагач/ на 22.10.2007г., а последният е извършил плащания по договора в размер на 76 138,96 евро, от които 31 415 евро – погасена главница до 20.11.2012г., сумата от 41 162,12 евро – договорна лихва за периода 25.11.2007г. – 25.11.2012г., сумата от 127,99 евро – погасени просрочени наказателни лихви и 3 433,85 евро – погасени такси и комисионни, и по кредита не са заплатени вноски за месеците декември 2012г., януари и февруари 2013г. Решаващият съдебен състав е счел, че кредитополучателят е уведомен за обявяване на кредита за предсрочно изискуем с връчването на нотариална покана по реда на чл. 50, ал. 4 ГПК. Констатирал е, че към 20.02.2013г. /датата, от която кредитът се счита за предсрочно изискуем/ размерът на незаплатените суми възлиза на 91 885 евро – главница, 1 711,58 евро – договорна лихва за периода 25.11.2012г. – 25.02.2013г., 74,87 евро – наказателна лихва до 25.02.2013г. и че задължението след обявената предсрочна изискуемост е за цялата дължима главница.
По отношение на възражението за размера на погасяванията, получени от кредитора в хода на изпълнителното производство, образувано срещу длъжника [фирма], въззивният съд е приел, че с оглед липсата на изявление по смисъла на чл. 76 ЗЗД по отношение на реда за погасяване и предвид уговорената в чл. 9, ал. 6 от договора поредност на погасяването по чл. 76, ал. 2 ЗЗД, след отнасяне на сумите, получени в резултат на принудителното изпълнение върху недвижимия имот в размер 76 490,93 евро, са останали неплатени суми за главница и лихва в размер общо 30 105 евро, от която сума 29 489,60 евро – главница и 615,40 евро – законна лихва до 27.09.2013г.
За да направи извод за дължимост на сумата в размер общо 30 105 евро по процесния запис на заповед, решаващият съдебен състав е приел за установено, че е налице редовен от външна страна менителничен документ, удостоверяващ подлежащо на изпълнение задължение – в издадения менителничен документ терминът „запис на заповед” се съдържа в наименованието и съдържанието на документа; посочени са точен размер на дължимата сума – 127 892 евро, падеж – на предявяване, дата на издаване; за място на издаване приложение намира презумпцията на чл. 537 във връзка с чл. 456, ал. 3 ТЗ. Въззивният съд е констатирал, че записът на заповед е предявен за плащане. Посочил е, че на основание чл. 537 във връзка с чл. 485 ТЗ авалистът е задължен за същото, за което е задължен и издателят на записа на заповед. Изложил е съображения, че с оглед установената недобросъвестност на кредитора и по аргумент от противното на чл. 465 ТЗ, авалистът има право да направи възражения, основани на личните отношения на издателя на записа на заповед. Позовавайки се на заключението на съдебно-икономическата експертиза, въззивната инстанция е констатирала, че получената сума от проданта не е достатъчна, за да погаси изцяло задължението по записа на заповед. Поради това след погасяване на разноските, включително направените разноски за издаване на заповедта по чл. 417, т. 2 ГПК, разноските за проведеното изпълнително производство, изтекла законна лихва, неплатени договорни и наказателни лихви и частично погасяване на главница, съдебният състав е заключил, че дължимите суми, за които не са постъпили погасявания доброволно или по реда на принудителното изпълнение, са в размер 30 105 евро – главница по записа на заповед.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора в т. 1, 2 и 3 от изложението процесуалноправни въпроси се отнасят до процедурата по връчване на нотариална покана и в този смисъл са от значение за спора, тъй като са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивния съд. По отношение на тези въпроси не е доказана поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Налице е изрична правна норма – чл. 50 ЗННД, според която нотариусът може да възложи на определен служител в нотариалната кантора да връчва съобщения и книжа при условията и по реда на чл. 37 – 58 ГПК, както и постоянна практика на ВКС по приложението й – постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 857 от 09.12.2011г. по ч. т. дело № 623/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 141 от 02.02.2010г. по ч. т. дело № 496/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. и други съдебни актове. Когато нотариусът, респективно връчителят не намери адресата на посочения адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят е длъжен да залепи уведомление на вратата или пощенската кутия, а когато има достъп до пощенската кутия, следва да се пусне уведомление и в нея. Смисълът на залепване на уведомлението и пускането му в пощенската кутия е адресатът да се яви на указаното място в двуседмичен срок да получи съответните книжа. Когато лицето не се яви в срока да получи книжата, с неговото изтичане се счита, че книжата са връчени съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК.
В приложеното от касатора определение № 47 от 17.01.2011г. по ч. т. дело № 719/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. е прието, че за да бъде извършена преценка относно редовността на връчването, в съобщението трябва да са посочени конкретни обстоятелства, обусловили прилагането на връчването по чл. 47, ал. 5 ГПК, респективно чл. 50, ал. 4 ГПК, както е възприето и в определение № 141 от 02.02.2010г. по ч. т. дело № 496/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. В случая въззивният съд е констатирал, че са налице законоустановените предпоставки за връчване съгласно чл. 50 ЗННД, във връзка с чл. 50, ал. 4 и чл. 47, ал. 1 – 5 ГПК въз основа на представените по делото нотариална покана с рег. № 807, том I Б, № 52 на Нотариус с рег. № 040 и с район на действие – СРС и изготвеното от същия нотариус удостоверение № 9496/26.09.2013г., от съдържанието на което е установил, че адресите на двата адресата на нотариалната покана са посетени многократно по различно часово време, като в двуседмичен срок от залепването на уведомленията на 28.01.2013г. адресатите не са се явили в нотариалната кантора. Изводите на съда са в съответствие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 163/25.02.2016г. по т. дело № 2335/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., в което се приема, че нотариалното удостоверяване се ползва с обвързваща съда материална и доказателствена сила на официален свидетелстващ документ за удостоверените в него факти, на основание чл. 179 ГПК. Следователно при липса на оспорване на документа, удостоверяващ връчването на нотариалната покана на адресатите, съдът е обвързан с констатациите на нотариуса и е длъжен да приеме, че обстоятелствата са настъпили по начина, посочен в него. Определение № 479 от 20.06.2011г. по ч. т. дело № 444/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че не представлява постоянна практика на ВКС по смисъла на т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК – с него не е допуснато касационно обжалване на съответния въззивен съдебен акт.
Поставените в т. 4, 5 и 6 от изложението процесуалноправни и материалноправни въпроси се отнасят до възможността на авалиста да противопоставя на поемателя произтичащи от каузално правоотношение между поемателя и издателя възражения срещу дължимостта на задълженията му по менителничния ефект. Въпросите отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са от значение за изхода на делото, но по отношение на тях не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По смисъла на постоянната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 17 от 21.04.2011г. по т. дело № 213/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 40 от 05.06.2012г. по т. дело № 148/2011г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 26 от 24.04.2014г. по т. дело № 1027/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 230 от 11.08.2014г. по т. дело № 383/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, когато авалистът не е страна в каузалното правоотношение, не е допустимо да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение; авалистът може да противопостави относителните възражения на хонората по каузалното правоотношение, само ако докаже, че приносителят на ефекта е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. В посочените съдебни актове е прието, че установената недобросъвестност на приносителя на записа на заповед изключва правото му да иска изпълнение от авалиста в случаите, когато могат да бъдат противопоставени личните възражения на хонората, в това число и възражението за наличие на съдебно признато изпълняемо право в полза на приносителя; допустимо е вземането на кредитор, основано на авал по запис на заповед, да бъде реализирано по съдебен ред, независимо, че кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист за вземането си по каузалното правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, и обратно. В настоящия случай въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с постоянната практика на ВКС, като е приел наличието на предпоставките, даващи право на авалиста да релевира личните възражения на издателя на записа на заповед и като е съобразил извършеното плащане в образуваното изпълнително производство спрямо издателя на записа на заповед, е достигнал до извода, че същият следва да отговаря само за тази част от задължението, която не е реално събрана принудително от длъжника.
По поставените в т. 7 и 8 от изложението процесуалноправни въпроси не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ВКС по тълк. дело № 1/2000г., ОСГК, мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Н. резултат от тази дейност е констатацията, съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, 2 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По смисъла на т. 1 от горепосоченото тълкувателно решение, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд проверява служебно само допустимостта и валидността на обжалваното решение, а по отношение на преценката за неговата правилност е ограничен от посоченото в жалбата; въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; въззивният съд няма да бъде ограничен от посоченото във въззивната жалба и когато следи служебно за интересите на някоя от страните по делото. В настоящия случай, при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от указанията в цитираната от касатора задължителна съдебна практика /т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК и т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ВКС по тълк. дело № 1/2000г., ОСГК/, доколкото актът е подробно мотивиран, обсъдени са оплакванията, изложени във въззивната жалба и е извършен анализ на преценените от състава като релевантни за спора доказателства.
Поради липса на твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 895 от 18.04.2017г. по т. дело № 4470/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 9 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Определението е постановено при участието на трето лице – помагач [фирма], [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.