9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 700
гр. С., 24,09,2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2097 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от тримаот ответниците в производстовто – О. Г. В., Е. А. Д. и А. Р. Р., касационна жалба срещу въззивно решение № 245, постановено на 13. 02. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Единадесети състав по т.д. № 3701 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение, постановено на 25. 06. 2013 г. от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-7 състав по т.д. № 1459/2012 г. в неговата част, с която е признато за установено по пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК, че О. Г. В., Е. А. Д. и А. Р. Р. дължат на [фирма] сумата 163097.83 евро, представляваща неизпълнено парично задължение по запис на заповед, издаден на 10. 03. 2010 г., въз основа на който е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 30. 03. 2011 г. по ч.гр.д. № 11827/2011 г. по описа на СРС, 45 състав, със законните последици. В частта му, с която първоинстанционното решение е отменено в неговата част по отношение на [фирма] и искът срещу същото е отхвърлен, въззивното решение, като необжалвано от ищеца, е влязло в сила.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. първо от ГПК, и основания за допускане на касационно обжалване, иска се отмяната му в обжалваната част и отхвърляне на предявения срещу касаторите иск. В касационната жалба се твърди непроизнасяне на инстанциите по същество по заявени, според касаторите, техни възражения срещу иска, респ. – срещу дължимостта на претендирата от тях от ищеца – лизингодател сума по процесния запис на заповед, по който касаторите са авалисти. Излага се от касаторите, че били изложили конкретни факти и обстоятелства, подкрепени с писмени доказателства в уверение на недобросъвестност на ищеца при придобиването на процесния запис на заповед, злоупотребата от негова страна с права и неоснователното му обогатяване, поради което и изводите на съдилищата в обратната на сочената от касаторите насока, били неправилни. По същите съображения – необсъждане на релевирани, според касаторите техни доводи и възражения, свързани с недобросъвестността и злоупотребата с права от страна на ищеца, и неговото неоснователно обогатяване, се твърди погрешност на съдийското убеждение в насока на това, че няма изложение на обстоятелства, няма доказателства, няма доводи и възражения от страна на касаторите в тази насока. Твърди се в края на жалбата и злоупотреба от страна на ищеца с доверието на касаторите, които били объркани от сложността на каузалната сделка и въобще не били съзнавали, нито разбирали, че придобиват качеството на длъжници по см. на чл. 465 от ТЗ, а считали себе си за свидетели, като такива не били чели договора за лизинг, по който не са страна, не били чели и абстрактната сделка по записа на заповед, поради което за тях липсвало основание по абстрактната сделка, защото са добросъвестни и е злоупотребено с тяхното доверие. Твърди се необоснованост на изводите на въззивния съд и поради погрешно възприемане на изслушаното, и прието по делото заключение на ВЛ.
Противната страна не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови решението си в обжалваната му част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата част, с която е признато за установено съществуването на вземане на ищеца към касаторите, въззивният съд е приел в решаващите си мотиви, относими към частта от въззивното решение – предмет на настоящата касационна проверка, че съгласно разпоредбата на чл. 485, ал. 2 от ТЗ, задължението на авалиста по запис на заповед, (каквито са касаторите) е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата. Въззивният съд е посочил, че визираната разпоредба е нормативен израз на самостоятелната правна природа на авала, като авалистът отговаря солидарно заедно с всички останали задължени лица по ефекта, а задължението му е самостоятелно и неакцесорно, като дори и да не са налице материалноправните предпоставки за възникване на валидно менителнично задължение за авалата, задължението на авалиста ще бъде действително. При така изложеното, въззивният състав е формирал извод, че в процесния случай задължението на авалистите – касатори е валидно, като с оглед посочения самостоятелен и неакцесорен характер спрямо главното задължение, което обезпечава, авалистите не могат да противопоставят на приносителя на менителничния ефект нито абсолютни възражения за недействителността на последния (с изключение на възражението относно формата), нито лични (относителни) възражения, произтичащи от каузално правоотношение, което е било непосредствено основание за издаването на ефекта, и по което те не са страна. Поради изложеното и въззивният съд е приел, че при липсата на твърдения и доказателства за недобросъвестност на приносителя или за злоупотреба с право от негова страна, наведените доводи във въззивната жалба от авалистите не следва да бъдат обсъждани, като последните отговарят солидарно за поетото от тях задължение, предявените срещу тях искове се явяват основателни, а първоинстанционното решение, постановено в същия смисъл, следва да бъде потвърдено в тази му част, като правилно.
По отношение на заявените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав намира следното: Съобразно разрешенията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, и не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение.
В конкретния случай, в изложението на основания за допускане на касационно обжалване се формулират, като твърдяни от касаторите да са правни въпроси, като годно общо основание за допускане на такова обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК:
1. Дали приносителят на записа на заповед за 163097.83 евро [фирма] е бил добросъвестен и извършил ли е злоупотреба с права спрямо физическите лица О. Г. В., Е. А. Д. и А. Р. Р., които са длъжници по смисъла на чл. 465 от ТЗ, което е довело до обогатяване в четворен размер на [фирма]?
2. Съдебният състав е възприел неправилно фактите и обстоятелствата, като твърди, че няма твърдения и доказателства за недобросъвестност и злоупотреба с право.
3. Въззивният съд не е обсъдил събрания доказателствен материал.
Формулираните в т.т. 2 и 3 от изложението на основания за допускане на касационно обжалване твърдения не покриват нито един от критериите, императивно законоустановени в чл. 280, ал. 1 от ГПК, като изискващи се за правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване. И това е така не само поради обстоятелството, че са формулирани не във въпросителна, а в разказвателна форма (при което и въпреки което, съобразно цитираната по-горе т. 1 от ТР № 1/2010 г., би било принципно разрешено и възможно тяхното евентуално уточняване и/или конкретизиране, вкл. и прередактиране), но и доколкото същите, освен че не поставят въобще правен въпрос, съставляват по съществото си, само и единствено оплаквания срещу правилността на въззивното решение, преценката на която правилност в нейната цялост е извън предмета на настоящото производство по проверка на наличието или липсата само на основания за допускане на касационно обжалване. Поради това и твърденията по т.т. 2 и 3 от изложението не се обсъждат по-натам в настоящите мотиви.
На свой ред, въпросът по т. 1 от изложението е не правен, както това императивно изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК, а фактически, доколкото отговорът му зависи не от прилагането на конкретна правна норма и/или правен институт (комплекс от взаимосвързани норми, уреждащи свързани отношения), но от установимите по делото конкретни обстоятелства относно наличните между страните, техни договорни и/или извъндоговорни отношения. Поставен общо, извън контекста на конкретния казус, същият въпрос не могат да получи принципен отговор (в какъвто смисъл е установена законоуредената функция на касационната инстанция по уеднаквяване на съдебната практика), тъй като отговорът му предполага преценка на конкретни, установими само по отделното дело обстоятелства досежно това, при какви конкретни условия – за обезпечаване на какъв и на чий дълг, в какъв размер, за какъв период от време, в полза на кого и в обезпечение на задължения по какво, конкретно каузално правоотношение, с какви съществени елементи и/или модалитети, санкционни и/или други клаузи, длъжниците по менителничния ефект са се задължили. Само при конкретна преценка на така установимите по отделното дело обстоятелства, би било възможно и то – отново и за целите на разрешаването само на конкретния правен спор, да се отговори на формулираните подвъпроси, свързани с евентуалните недобросъвестност и/или обогатяване на приносителя (в твърдяната отново конкретна степен) и/или извършена от него злоупотреба с права. При така посочената обусловеност на възможните отговори на въведените с изложението въпроси от конкретиката на фактите и уговорките на страните по делото, въззивният съд е формирал изводите си за наличието на непогасено менителнично задълъжение на авалистите-касатори по записа на заповед, като съответно на наличните към възприетите от съда моменти във времето, непогасени задължения по каузалното правоотношение към приносителя – лизингодател, и отново в конкретният им размер, надвишаващ сумата по записа на заповед. На свой ред в тази им част, произтичащите от тълкуването на конкретните обстоятелства по делото и от преценката на доказателствата, изводи на съда отново не попадат под общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са от значение за правилността на обжалваното решение, а според разясненията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., същата не подлежи на проверка в настоящото производството по чл. 288 ГПК с предмет преценка наличието или липсата само на основания за допускане на касационно обжалване.
Дори и само поради изложеното дотук, отсъствието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, сочи на неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване.
За пълнота на изложението и въпреки посоченото по-горе, че единствено формулираният в изложението въпрос е не правен, а фактически, следва се изложи още, че по делото не се установява да са налице претендираните от касаторите, допълнителни критерии за подбор на касационата жалба по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК. На първо място, преценката досежно наличието или липсата на същите, следва да се извършва само и единствено по отношение на конкретен правен въпрос, като годно общо основание за допускане на касационно обжалване, какъвто в случая липсва. На следващо място, самостоятелен извод за липсата на допълнителните селективни критерии в случая се налага и от начина на самото им обосноваване. Твърди се на първо място, наличие на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се релевира противоречие с т. 4 от ТР № 1/15. 06. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС. Тълкувателно решение с такъв номер и по такова тълкувателно дело на ОСГК няма, касаторът явно визира т. 4 от приложеното към изложението му ТР № 1/04. 01. 2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Същото обаче е постановено по реда на отменения процесуален закон, а задължителните разрешения, дадени с т. 1 от постановеното в материята на въззивното обжалване, ТРОСГТКВКС № 1 от 09. 12. 2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., при действието на изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 от действащия ГПК предвиждат, че правомощията на въззивния съд се разпростират до възможността и задължението му да приложи и служебно, но само императивните правни норми, оплаквания за неспазването на които може и да не са релевирани във въззивната жалба.
Не е налице и претендираният допълнителен селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Видно от Решение № 21/04. 05. 2012 г. по т.д. № 1091/10 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., същото няма претендираното от касторите съдържание, а опитът за обосноване на същия критерий в изложението на касаторите се свежда до оплаквания досежно правилността на формирането на волята и убеждението на решаващия съдебен състав по правнорелевантните за спора въпроси, които оплаквания не са предмет на настоящото производство.
Непосредствено изложеното по-горе се отнася и до претендирания допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Опитът за обосноваване на същия в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се свежда до оплаквания срещу правилността на въззивното решение по същество, този критерий е общо и неконкретно заявен, не се сочи конкретна съдебна практика и/или неяснота на приложима правна норма, обосноваващи необходимостта от промяна на практиката и/или тълкуване, в съответствие с релевирани, също конкретни изменения на обществените условия и/или законодателството, а самата липса на съдебна практика не сочи наличието на такъв допълнителен селективен критерий.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касаторите, както основен, така и допълнителни критери за селектиране на касационната им жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 245, постановено на 13. 02. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Единадесети състав по т.д. № 3701 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение, постановено на 25. 06. 2013 г. от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-7 състав по т.д. № 1459/2012 г. в неговата част, с която е признато за установено по пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК, че О. Г. В., Е. А. Д. и А. Р. Р. дължат на [фирма] сумата 163097.83 евро, представляваща неизпълнено парично задължение по запис на заповед, издаден на 10. 03. 2010 г., за което е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 30. 03. 2011 г. по ч.гр.д. № 11827/2011 г. по описа на СРС, 45 състав.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: