Определение №700 от 25.10.2012 по търг. дело №298/298 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 700
София, 25.10.2012 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и дванадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА

при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 298 по описа за 2012 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Държавата чрез министъра на регионалното развитие и благоустройство чрез главен юрисконсулт С. Х.-Д., срещу решение № 593/12.12.2011 г. на Пловдивски апелативен съд /П./ по в.гр.д. № 1190/2011 г.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване – всички основания по чл.280 ал.1 т. 1 – 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва допускането на касационната жалба и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира за неоснователно възражението на [фирма] за недопустимост на касационното обжалване с оглед наличие за предпоставки за приложение на чл.280 ал.2 ГПК. В случая е предявен неоценяем иск за прогласяване нищожност на апорт на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, така е разгледан от първоинстанционния съд – ПОС, на който е изпратен след разделяне на гр.д. № 2900/2007 г. на Пловдивски районен съд /ПРС/. Цената на иска се определя към момента на неговото предявяване, а въпросът за нея може да бъде повдигнат от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото – чл.70 ал.1 ГПК, така и чл.56 ал.1 ГПК /отм./. Срокът е установен по съображения за правна сигурност, тъй като цената на иска е от значение не само за определяне на държавната такса, но и обуславя родовата подсъдност на делото. Правният интерес, свързан единствено със стойността на увеличения капитал на дружеството след внасяне на апортната вноска не променя характера на иска нито е основание да се приеме, че решението на ПОС не подлежи на касационен контрол. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Пловдивски окръжен съд /ПОС/ след разделяне на производство по гр.д. № 2900/2007 г. на ПРС, съобразно указания от ПОС е образувано производство по иск на настоящия касатор срещу [фирма] по чл.26 ал.1 ЗЗД за прогласяване нищожност на апортна вноска, извършена от М. в капитала на [фирма], което дружество се е вляло във [фирма]. Извършеният апорт е в изпълнение решение на ОС на дружеството от 24.12.1999 г. На това ОС е взето решение да се увеличи под условие капитала на дружеството с 3641 лева чрез издаване на 3641 нови акции, които се закупуват от акционерът М., като за сметка на тези акции Министерството учредява апортна вноска в капитала на дружеството с предмет описани помещения – канцеларии на 4 и 5 етаж на посочена сграда в Пловдив. Като основание за нищожност на извършения апорт се сочи противоречието му с чл.7 ЗДС, тъй като апортираните помещения, според ищеца, са публична държавна собственост. Като второ основание се поддържа заобикаляне на ЗППДОбП, забраняващ вливане на приватизирано дружество в друго такова, без съгласието на органа по чл.3 ЗППДОбП. Искът е отхвърлен от ПОС, а решението му е потвърдено от П.. П. е приел, че не е налице нищожност на апорта на соченото основание, тъй като няма доказателства недвижимият имот, предмет на апорта, да е публична държавна собственост, за да е налице противоречие или заобикаляне на чл.7 ЗДС. П. е приел, че помещенията, предмет на апорта, са предоставени за стопанисване на държавно ведомство – М., но не се установява те да са били ползвани от М. за упражняване на предоставените им със закон или акт на МС властнически функции на това министерство – решение на МС на основание чл.8 ал.1 ЗДС няма, нито има отбелязване в актови книги. По делото са събрани доказателства, че част от помещенията в сградата на адреса са публична държавна собственост, но процесните помещения, предмет на апорта, находящи се на четвърти и пети етаж в основния корпус на сграда „Водна палата” – [населено място], [улица] нямат статут на публична държавна собственост, а на частна държавна собственост и апортирането им в капитала на [фирма] не е в нарушение на чл.7 ЗДС. Относно извършеното вливане на [фирма] във [фирма] в изпълнение решението на ОС от 24.12.1999 г., П. е посочил, че то може да бъде обсъждан при иск по чл.74 ТЗ, какъвто не е предявен, но не и по иска по чл.26 ЗЗД, относно нищожност на апорта.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Въпросът по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай в касационната жалба касаторът формулира като въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, този за допустимостта и законосъобразността на апорта на права върху държавен имот с публичен характер на собствеността по решение на ОС на акционерите. Касаторът твърди, че този въпрос е разрешен от П. в противоречие с посочена съдебна практика. Така поставеният въпрос не е обуславящ изхода на спора, тъй като П. е приел, че имотът, предмет на апорта – посочените и описани помещения в сградата на 4 и 5 етаж, не са публична държавна собственост. П. е изложил подробни съображения във връзка с този извод и мотивите му са не в противоречие, а в съответствие с приложената относима съдебна практика – р. № 403/25.05.2010 г. на ВКС по гр.д. № 5024/2008 г., постановено по реда на чл.290 ГПК, на което изрично се е позовал ПОС, а доводите му са изцяло възприети и възпроизведени в решението на П.. Другите две решения: р. от 25.05.2005 г. на ВКС по гр.д. № 824/2004 г. е по чл.59 ЗЗД, а р. № 5/08.02.2011 г. на ВКС по т.д. № 271/2010 г. е по чл.431 ал.2 вр. чл.498 ГПК са неотносими към настоящия спор по така предявения иск и не мотивират допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК. Настоящият състав на ВКС не обсъжда останалите доводи във връзка с нарушение на извършения апорт с оглед липсата на решение на орган по чл.3 от ЗППДОП /отм./, тъй като тези доводи също не касаят обуславящ изхода на спора въпрос. Както е посочил и П. в мотивите на въззивното решение, предявеният иск е по чл.26 ал.1 ЗЗД, а не иск по чл.74 ТЗ, за разрешението по който биха били относими възражения във връзка с решението на ОС от 24.12.1999 г. за вливане на [фирма] във [фирма]. Не е налице и някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС/. Не мотивира такова приложение само бланкетното позоваване на законовия текст, нито твърдението на касатора, че П. е тълкувал и приложил неправилно закона. Следва да се посочи, че законът разграничава основанията по чл.280 ал.1 ГПК и тези по чл.281 т.3 ГПК, както и последователността за произнасяне по тях, недопустимо е с основания по чл.281 ГПК да се подменя било въпрос по чл.280 ал.1 ГПК, било допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на П..
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените и поискани разноски за настоящата инстанция в размер на 1740 лв. – адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 593/12.12.2011 г. на Пловдивски апелативен съд по в.гр.д. № 1190/2011 г.
ОСЪЖДА Държавата чрез МРРБ да заплати на [фирма], с адрес на управление [населено място], [улица] направените разноски за настоящата инстанция в размер на 1740 /хиляда седемстотин и четиридесет/ лв. – адвокатски хонорар.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Scroll to Top