8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 701
С., 10.10. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 871/2017год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Т. Г. и М. С. Г., подадена чрез адв. В. П., АК-П., срещу въззивно решение № 190 от 07.11.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 359/2016г. С това решение е потвърдено решение № 387 от 17.03.2016 г. по гр.д. 344/2015 г. на Пловдивския окръжен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Д. Т. Г. и М. С. Г. против В. Г. Г. и В. И. Г. искове за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба на недвижим имот от 15.06.2005г., сключен с нотариален акт № 146, том II, рег.№ 3917, нот. дело № 319 от 2005г. на нотариус Н. Х. – С., поради противоречие със закона – с разпоредбите на чл.152 и чл.209 от ЗЗД, и съединените при условията на евентуалност искове за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба от 15.06.2005г. като привиден, поради липса на предписаната от закона форма и поради заобикаляне на закона, както и предявеният ревандикационен иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че Д. Т. Г. и М. С. Г. са собственици на описания недвижим имот-апартамент, находящ се в [населено място], и за осъждане на ответниците им да им предадат владението на имота.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решението.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите поддържат, че формираният от въззивния съд правен извод не е съобразен с фактите по делото. В тази връзка сочат, че изложените мотиви, обосноваващи тезата, че ако прехвърлянето на недвижим имот, ипотекиран в полза на заемодателя като обезпечение на задължението на заемополучателя по договор за заем, от длъжника на кредитора, е извършено след сключване на договора за заем и договора за ипотека и след настъпване на падежа на задължението и неизпълнението му, то прехвърлителната сделка е валидна и не прикрива съглашение по чл. 152 от ЗЗД, тъй като съгласието за продажба на имота не предхожда, нито съвпада по време със сключване на договора за заем и на договора за ипотека, а е постигнато след сключването им и след настъпване на падежа на задължението и неизпълнението, са правилни, но не са съобразени с конкретната фактическа обстановка. С оглед на това формулират като общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК следните въпроси: 1. „ Възприетата от въззивния съд правилна постановка, залегнала в обжалваното решение, приложима ли е за случая, при положение че изводите на съда са направени при неправилно възприемане на фактите по делото?“ и 2./ „Валидна ли е сделка, с която се прехвърля правото на собственост на недвижим имот, ипотекиран в полза на заемодателя като обезпечение на задължението на заемополучателя по договор за заем, от длъжника на кредитора, която е извършена след сключване на договора за заем и договора за ипотека, но преди настъпване на падежа на задължението и неизпълнението му?“ Основанието по чл. 280, ал.1, т.1 се обосновава с противоречието между въззивното решение и решение № 76/11.04.2013г. по гр. д. № 15/2012г. на ВКС и решение № 555 по гр. д. № 259/2009г. на ВКС по първия въпрос и с решение № 873 по гр. д. № 4469/2008г. на ВКС и решение № 92/06.04.2012г. по гр. д. № 761/2011г. на ВКС по втория. При условията на евентуалност се поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците В. Г. Г. и В. И. Г. изразяват становище за липса на основание за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, както и за неоснователност на същата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1 във вр. с чл. 152 от ЗЗД и чл. 26, ал.1, предл.1 във вр. с чл. 209 от ЗЗД, евентуално съединени искове с правно основание чл. 26, ал.2, пр.5 от ЗЗД, чл. 26,ал.2, предл.3 от ЗЗД и чл. 26, ал.1, предл.2 от ЗЗД, както и иск с правно основание чл. 108 от ЗС – за прогласяване нищожност на договора, сключен с нотариален акт № 146, том II, рег.№ 3917, нот. дело № 319 от 2005г. на нотариус Н. Х. – С., между двамата ищци и ответника по време на брака му с ответницата за продажба на процесния недвижим имот – апартамент, поради противоречието му със закона (чл. 152 от ЗЗД и чл. 209 от ЗЗД, тъй като ищците сключили сделката със съзнание, че не извършват продажба, а оставят жилището си в залог до изплащането на дълга си, както и затова че ответникът им предложил да оформят фиктивно договор за покупко-продажба в негова полза, а след като те погасят задълженията си към него по предоставения им от него кредит, щял да им върне имота обратно), като привиден (абсолютно симулативен, тъй като изложените в нотариалния акт воля и съгласие на страните са привидни и същите никога не са целели настъпването на вещноправния ефект на сделката и посочената в нотариалния акт цена на сделката е недействителна – нито е уговаряна между страните, нито е заплатена от ответника, нито е получена действително), поради липса на предписаната от закона форма (тъй като съгласно чл. 476, б.“г“ от отменения ГПК задължителен реквизит на нотариалния акт е неговото съдържание, а в случая описанието на имота – предмет на прехвърлителната сделка е непълно, защото не е индивидуализиран съгласно застроителен, регулационен, кадастрален план) и поради заобикаляне на закона (чл. 152 от ЗЗД и чл. 209 от ЗЗД), и за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на имота и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху него.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените искове са отхвърлени въззивният съд е приел за безспорно, че страните са били в договорни отношения по даване в заем на парични средства от В. Г. на двамата ищци и като обезпечение на негови вземания те са учредили в негова полза ипотека върху собствения си недвижим имот – апартамент в [населено място]; че ищците са продали на ответника В. Г. същия този недвижим имот, като към момента на продажбата купувачът е бил в брак с ответницата В. Г., както и че владението върху апартамента се осъществява от ответниците.
Въззивният съд обосновал, че не се установява сочено основание за недействителност на договора за покупко-продажба, основаващо се на разпоредбата на чл. 152 във вр. с чл. 149, ал.1 от ЗЗД. В тази връзка е приел, че продажбата от 15.06.2005 г. има за предмет прехвърлянето на собствеността на ипотекирания три пъти от ищците като длъжници по договори за заем в полза на ответника като кредитор недвижим имот и не се установява чрез нея да се уговаря предварително, преди възникване на вземането на кредитора, респективно преди допускането от длъжниците на неизпълнение на задължението по договора за заем, че обезпеченият кредитор ще стане собственик на апартамента, респективно, че така той ще бъде удовлетворен за своето вземане без провеждане на съответно производство по принудително изпълнение. Посочил е, че видно от първия нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху апартамента на ищците от 12.12.2002 г., ответникът Г. им е предоставил в заем сума от 13 760 лв., която те е следвало да върнат на части, последната от които до 12.12.2003 г., но заемополучателите не са изпълнили това свое задължение. Съобразно втория нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху апартамента на ищците от 17.12.2003 г., ответникът Г. е дал в заем на ищците сумата 10 600 лв., която те е следвало да върнат на части с крайна дата 18.12.2004 г., но също не изпълнили и това свое задължение за връщане на сумата, а видно от третия нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху апартамента на ищците от 15.12.2004 г., Г. им е дал в заем сума в размер на 8 000 лв., която те е следвало да върнат в срок до 8 месеца на посочени части и в посочени срокове – ежемесечно до 15-то число на текущия месец на равни вноски от по 1 000 лв. От представените с исковата молба в копия квитанции се установявало, че ищците платили на заемодателя сумата 1 440 лв. на 12.03.2003 г., сумата 480 лв. на 11.04.2003 г., сумата 480 лв. на 12.05.2003 г., сумата 500 лв. на 16.01.2004 г., сумата 500 лв. на 18.02.2004 г. и сумата 500 лв. на 18.03.2004 г., т.е. общо 3 900 лв., което е по-малко както от размера, посочен в нотариалния акт от 12.12.2002г., така дори и от посочената в исковата молба като твърдяна заета сума от 8 000 лв. С оглед на това въззивният съд е заключил, че към датата 15.06.2005г. на сключването на сделката – продажба на апартамента от заемополучателите на заемодателя-обезпечен кредитор с учредените върху него три договорни ипотеки, в полза на кредитора вече са възникнали вземанията и по трите, описани в нотариалните актове за учредяване на трите договорни ипотеки, три договора за заем, като от заемополучателите и ипотекарни длъжници дължимите суми не са били изплатени, поради което договорът за продажба на ипотекирания апартамент от 15.06.2005 г. не е сключен в нарушение на разпоредбата на чл. 152 от ЗЗД и не е нищожен на основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД. След като продажбата на недвижимия апартамент, който е ипотекиран в полза на заемодателя като обезпечение на задължението на заемополучателите по договора за заем, от длъжниците на кредитора, е извършена след сключване на договорите за заем и договорите за ипотека и след настъпването на падежите на задълженията и неизпълнението им, то прехвърлителната сделка е валидна и не противоречи на нормата на чл. 152 от ЗЗД. Прието е, че същата представлява уговорка за даване вместо изпълнение и е валидна предвид възможността на страните да уговарят изпълнение на нещо различно от първоначално договореното. Относно второто поддържано основание за недействителност на сделката на основание чл. 209 от ЗЗД съдът е посочил, че в нотариалния акт, с който тя е сключена, уговорка относно изкупуване не е отразена, а от ангажираните доказателства не се установявало постигната между страните уговорка, че сделката от 15.06.2005 г. се сключва, като след връщане на покупната цена, респективно след плащане на дължимите заети суми от заемополучателите, заемодателят-купувач следва да прехвърли обратно собствеността върху имота, поради което съдът приел, че тя не е сключена в нарушение на закона съгласно разпоредбата на чл. 26, ал.1, предл.1 във вр. с чл. 209 от ЗЗД. Счел, че не се установило и изразените в нотариалния акт воля и съгласие на страните да са привидни и че страните никога не са целели настъпването на вещно-правния ефект на сделката, както и че посочената в нотариалния акт цена на сделката е недействителна, тъй като не е уговаряна между страните и не е заплатена от ответника. Въззивният съд е мотивирал, че ищците не представят писмен документ, който да изхожда от другата страна и да удостоверява изявление за постигнато съгласие сделката да не породи правно действие и да не се плаща цена по нея. Твърдяната уговорка не се установила нито от документацията по приложената прокурорска преписка и по приложеното гр.д. № 1867/2006 г., нито от обясненията на ответника, дадени по реда на чл. 176 от ГПК, нито от свидетелските показания на разпитаните по искане на ищците три свидетелки, които не установяват обстоятелства относно волята и съгласието на страните, доколкото нямат преки впечатления за купувача, а пресъздават единствено разказаното им от ищцата. Посочено е, че само по себе си обстоятелството, че след сключването на договора за продажба на апартамента ищците са останали фактически да живеят в жилището за известен период не се явявало доказателство за постигнато към момента на сключването на сделката между страните съгласие продажбата да не породи ефект.
Въззивният съд е приел, че не се установява и нищожност на процесния договор, поради липса на предписана от закона форма – непълно описание на имота с оглед липсата на индивидуализация съгласно застроителен, регулационен, кадастрален план. Съдът се позовал на разпоредбата на чл. 476, б.“г“ от ГПК (отм.), въвеждаща изискване нотариалният акт да възпроизвежда съдържанието на акта. Обосновал е, че липсата на посочване с оглед принадлежащите към апартамента идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото на конкретни характеристики на сградата и на дворното място по посочени видове планове, не се отразява върху съдържанието на акта, а същевременно към момента на сключването на договора, както и към момента на придобиването на имота от ищците с договора от 29.07.1996 г. такова описание не е било необходимо да бъде извършвано, а кадастралната карта и кадастралните регистри за [населено място] са одобрени след сключване на сделката. Заключил е, че имотът – апартамент ведно с принадлежности, който е предмет на продажбата, е ясно и категорично посочен, съответно индивидуализиран в нотариалния акт. За неоснователен е приет и искът за признаване на нищожността на договора за покупко-продажба на основание чл. 26, ал.1, предл.2 от ЗЗД. Посочено е, че при заобикаляне на закона е налице законова забрана за постигане с определена сделка на конкретен правен резултат, а страните искат да постигнат този резултат по друг начин, с друга сделка, която изрично не е забранена, но която води до забранения резултат, докато в случая не се установило поначало наличие на една цел у страните по продажбата, която е забранена от закона, но която те да постигнат по незабранен от закона начин. Неоснователността на предявените искове за прогласяване на недействителността на договора за продажба, обусловила и отхвърлянето на предявения срещу ответниците ревандикационен иск, доколкото същите не се легитимират като собственици на процесния имот, с който валидно се разпоредили в полза на ответниците.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
С оглед на изложеното и предвид мотивите на въззивния съд, касаторите не обосновават наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият поставен въпрос не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, а е привързан към оплакванията за неправилност и необоснованост на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на преценка във фазата на разглеждане по същество на касационната жалба, а не във фазата по селекция.
Вторият формулиран въпрос съставлява общо основание, доколкото е обусловил решаващите изводи на съда, но не се установява твърдяното противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. В съответствие с нея въззивният съд е приел, че продажбата на недвижим имот, който е ипотекиран в полза на заемодателя като обезпечение на задължението на заемополучателите по договора за заем, от длъжниците на кредитора, извършена след сключване на договорите за заем и договорите за ипотека и след настъпването на падежите на задълженията и неизпълнението им, е валидна и не противоречи на нормата на чл. 152 от ЗЗД. По същество представлява уговорка за даване вместо изпълнение и е валидна с оглед възможността на страните да уговарят изпълнение на нещо различно от първоначално договореното.Въззивното решение е съобразено с цитираната практика, която е приложима съобразно установените факти по делото. Въззивният съд е заключил, че към датата на сключването на сделката – продажба на апартамента, в полза на кредитора вече са възникнали вземанията и по трите, описани в нотариалните актове за учредяване на трите договорни ипотеки, договора за заем, като от заемополучателите и ипотекарни длъжници дължимите суми не са били изплатени. Тълкувайки волята на страните съдът е приел, че задължението не е погасено и по отношение на изискуемите вземания по третия договор за заем, с оглед уговорения начин на изпълнение – в срок до 8 месеца на посочени части и посочени срокове – ежемесечно до 15-то число на текущия месец на равни вноски от по 1000 лв. Въззивният съд не е приел, че е налице хипотеза на постигнато съглашение преди настъпилата изискуемост на вземането, както твърдят касаторите, за да се изследва въпросът за относимостта на цитираната съдебна практика към настоящия спор.
Жалбоподателите не мотивират и наличието на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГК – въпросите да са от значение на точното прилагане на закона и развитието на правото. В изложението не са изложени доводи и съображения приложимата към казуса правната уредба да е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС да се нуждае от коригиране.
Предвид изхода на спора на ответниците в касационното производство следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500.00 лв., чието заплащане е удостоверено с отбелязването върху договор за правна защита и съдействие от 09.02.2017г.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 190 от 07.11.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д. № 359/2016г.
ОСЪЖДА Д. Т. Г. и М. С. Г. да заплатят на В. Г. Г. и В. И. Г. сумата от 500 (петстотин) лева разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: