6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 701
С., 03.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело №706/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място] срещу Решение № 1952 от 29.11.2012 г. по гр.д. № 3454/ 2012 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено Решение № 1541 от 24.02.2012 г. по гр.д. №2453/ 2010 г. на СГС, с което исковете по чл. 226 ал. 1 КЗ на Мария Г. Иванова и Х. Г. И. – двамата от [населено място] срещу ЗД [фирма] – [населено място] са уважени за по 60 000 лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Б. Х. Г., причинена на 09.10.2008 г. при ПТП виновно от О. М. П. – от [населено място], като водач на л.а.”Мерцедес”, модел „Е 220 ЦДИ” с д.к. [рег.номер на МПС] , застрахован по риска ”гражданска отговорност” при ответника, със законната лихва от 09.10.2008 г.
В р.І на жалбата ”Основания по чл. 280 ГПК” жалбоподателят сочи разрешените правни въпроси: 1. Справедлив ли е присъденият размер на обезщетението с оглед чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които обуславят това съгласно Т.П. №4/1968 г. и практиката на ВКС; 2. Може ли съдът да присъди по-голямо обезщетение срещу застрахователя от това срещу деликвентите, отговарят ли те в еднаква степен или срещу застрахователите следва да се присъждат по-големи обезщетения предвид Т.П. №8/1978 г.; 3. Приложена ли е правилно разпоредбата на чл. 51 ЗЗД във връзка с Т.П. №17/18.11. 1963 г. и доказателствата по делото; 4. При противоречива практика на ВКС по чл. 290 ГПК с ТР на ВКС или на ВС, кое следва да се прилага; 5. Може ли ВКС с решение по чл. 290 ГПК да определя критерии за справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД, различни от посочените в тълкувателната практика; 6. Налице ли е нарушение на чл. 6 ал. 2 ГПК, когато съдът определи размера на обезщетението въз основа на сума, която не е предявена от ищеца и 7. При неизпълнение на задължителни указания по т. 3 и т. 4 на Т.П. №7/1978 г. порочно ли е решението. Жалбоподателят иска ВКС да изведе, уточни и конкретизира правните въпроси от значение за настоящото дело.
Жалбоподателят сочи, че с оглед значението, което имат рискът и интересът за застрахователните правоотношения, съдилищата следва да изясняват доколко те са били налице при създаване на застрахователните правоотношения и дали с настъпване на застрахователното събитие няма изменение на обстоятелствата, при които са възникнали, което да ги засяга, както и дали застрахователното правоотношение не е прекратено заради отпадане на същите – т.4 от ППлВС №7/1978 г., които обстоятелства сочи, че въззивният съд не е изяснил. Поддържа, че съдилищата трябва да изследват и разграничават възникването и действието на застрахователните правоотношения и само при редовно възникнало и непрекратено правоотношение и в случаите, при които изрично е възложен риск върху застрахователя, се дължат обезщетения по съответните застраховки – т.3 на ППлВС №7/1978 г. Тъй като въззивният съд не изяснил тези обстоятелства в нарушение на задължителни указания на ВС по приложение на закона, поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Жалбоподателят аргументира, че размерът на обезщетенията противоречи на Т.П.№4/1968 г. на ВС и постановени от ВКС решения по чл. 290 ГПК: Р.№532/24.06.2010 г. по гр.д.№1650/2009 г. на ІІІ г.о.;Р.№377/22.06.2010г. по гр.д.№1381/2009 г. на ІVг.о.;Р.№ 832/10.12.2010 г. по гр.д.№ 593/2010 г. на ІІІ г.о.;Р.№302/04.10.2011г. по гр. д.№78/2011 г.на ІІІ г.о.;Р.№179/08.09.2010 г. по т.д.№656/2008 г. на ІІ т.о., като размерът на обезщетението е свързан с критерия за справедливост. Тъй като справедливостта включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, и понятието справедливост по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства по делото, поддържа, че САС е присъдил завишени обезщетения. Цитира решение на ВКС по чл. 290 ГПК за присъдени обезщетения на близки на починали лица, спрямо което сочи, че присъдените от САС обезщетения са 1000% по-високи и прави извод, че съдилищата неправилно присъждат обезщетения според ответника, при ответник застраховател присъждат завишени обезщетения, въпреки че отговорността му е обусловена от отговорността на застрахования – т.9 от ППлВС №7/1978 г., а когато деликвентът няма застраховка ГО, присъждат занижени обезщетения – основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Излага и оплаквания за неправилност и недопустимост на решението, с което е определено по-голямо от претендираното обезщетение, а не в рамките, посочени с основанието и петитума, като размерът на съпричиняване неправилно е занижен, и иска решението да се отмени и да се постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
Ответниците по касационната жалба Мария Г. Иванова и Х. Г. И. – двамата от [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор и Насрещна касационна жалба, оспорват касационната жалба, като неоснователна и не изразяват становища по искането за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което са уважени осъдителни искове, цената на всеки от които не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд, за да потвърди решението, с което исковете по чл. 226 ал. 1 КЗ на всеки от ищците срещу ЗД [фирма] – [населено място] са уважени по за 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от загубата на сина им Б. Х. Г., причинена на 09.10.2008 г. при ПТП виновно от О. М. П. – от [населено място], като водач на л.а., застрахован при ответника по риска ”гражданска отговорност”, е обосновал, че с влязла в сила присъда последният е признат за виновен и наказан затова, че нарушил чл. 25 ал. 1 и чл. 37 ал. 1 ЗДвП, като е предприел маневра и е навлязъл изцяло в лентата на насрещното движение, с което е отнел предимството на движещия се моторист, чиято смърт е причинил по непредпазливост. Въз основа на авто-техническата експертиза за механизма на удара и на съдебно-медицинската експертиза за настъпилите увреждания и смърт – била ли е неизбежна и с оглед получените увреди, може ли да се приеме, че пострадалият не е ползвал предпазна каска и как това се отразява на получените увреждания, съдът е аргументирал, че е налице съпричиняване ? от пострадалия. Като е обсъдил събраните гласни доказателства за търпените от родителите болки и страдания от загубата на сина им, въззивният съд е потвърдил решението, с което са уважени исковете на всеки от ищците по за 60 000 лв., като е преценил, че справедливото обезщетение е в размер, надвишаващ претендираните суми и е не по-малко от 120 000 лв. за всеки от ищците.
По довода за недопустимост на решението:
Доводът е неоснователен с оглед установената по въпроса съдебна практика. Постановено е от ВКС по чл. 290 ГПК и задължително за долустоящите съдебни инстанции Р.№ 166/13.01. 2012 г. по т.д.№ 43/ 2011 г. на ВКС, І т.о. по въпроса: следва ли петитумът на иска да съвпада с определеното от съда цялостно обезщетение и когато той не съвпада, независимо, че съвпада с диспозитива на решението, това решение недопустимо ли е, като ВКС е обосновал, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно ППлВС №4/1968 г. съдът съобразява критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД и взима под внимание всички обстоятелства и при прието съпричиняване преценката на размера на обезщетението съдът следва да прави, като вземе предвид действителния размер на обезщетението, което да съответства на вредите. ВКС е аргументирал, че в съответствие с диспозитивното начало, следва да има съвпадение между петитума на предявения иск и диспозитива на решението, като определеният в мотивите цялостен размер на обезщетението, който с диспозитива не е присъден, не се ползва със сила на пресъдено нещо, затова, ако е определен в по-голям размер от петитума на иска и диспозитива на решението, решението не е недопустимо. При заявен петитум 10 000 лв. и уважен от първоинстанционния съд иск за 9000 лв. без прието съпричиняване, ВКС е посочил, че не е недопустимо въззивното решение, с което е прието съпричиняване, при съобразяване на което въззивният съд е определил справедлив размер на обезщетението най-малко 9000 лв., като преценката на размера на обезщетението при съпричиняване съдът прави, като вземе предвид действителния размер на вредите; присъденото обезщетение 9000 лв. е в рамките на заявения петитум 10 000 лв., независимо, че в мотивите съдът е определил по-голям размер на обезщетението, от който е приспаднато съпричиняването.
В случая въззивният съд, като е потвърдил в обжалваната от ответника част решението, с което исковете са уважени по за 60 000 лв. и е приел ? съпричиняване на загиналия, с изложеното в мотивите, че справедливото обезщетение е поне по 120 000 лв. за всеки от ищците и при прието съпричиняване исковете са основателни по за 60 000 лв., която сума не надвишава размерите, предявени с исковата молба и пределите, в които съдът може да присъди обезщетение, е постановил решението си в съответствие с посочената практика на ВКС, затова решението не е недопустимо.
По искането за допускане на касационно обжалване:
С оглед данните по делото, изложените от жалбоподателя въпроси 1, 3 и 6 касаят правилността на решението. Съобразно приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, за да обоснове допускане на касационния контрол, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Фактически с тези въпроси жалбоподателят цели да обоснове оплакванията си за неправилност и необоснованост на решението. Дали е следвало да се уважат предявените искове, какъв размер на съпричиняване съдът да определи и с какви суми могат да се възмездят причинените на всеки от ищците неимуществени вреди, са въпроси, относими към предмета на спора, свързани с правилността на въззивното решение, отговорът им е обусловен от събраните доказателства и от тяхното обсъждане от съда, и ако тези въпроси са решени погрешно, касае се за неправилност на решението – касационно основание по чл. 281 т. 3 ГПК – и тези въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Въпроси 2, 4, 5 и 7 са относно начина на определяне на съпричиняването на пострадалия и размера, в който следва да се определи обезщетението, което съдът извършва, за да направи извод налице ли е основание за ангажиране отговорността на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност” на деликвента за претендирани обезщетения за неимуществени вреди от наследниците на загиналия. При тази своя дейност съдът прилага относимите правни норми и съобразява създадената задължителна съдебна практика по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. По въпросите за определяне размера на обезщетението с оглед чл. 52 ЗЗД, и за съпричиняването, съгласно чл. 51 ал. 2 ЗЗД, решението е съобразено с установената съдебна практика за приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД и за критериите по чл. 52 ЗЗД, посочени в ППлВС №4/1968 г., и в постановените решения от ВКС по чл. 290 ГПК – при определяне на обезщетенията съдът е съобразил критерия за справедливост и конкретните обстоятелства по делото и не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД и на чл. 52 ЗЗД.
Не е релевантен за делото въпросът може ли съдът да приеме валидно застрахователно правоотношение, без да е изследвал въпросите по т.3 и т.4 от ТР на ВС №7/1978 г. Застрахователят в първоинстанционното производство не е възразил, нито е обосновал по какви съображения счита, че е отпаднал за застрахования застрахователният интерес – предпоставка на застрахователното правоотношение, за да настъпи евентуално прекратяване или основание за изменението му, нито че липсва или отпада рискът, та с оглед значението, което имат рискът и интересът за действителността на застрахователните правоотношения, съдът, съгласно т.3 и т.4 от ТР на ВС №7/1978 г. да изясни доколко те са били налице при възникване на правоотношението, дали няма с настъпване на застрахователното събитие изменение на обстоятелствата, при които са възникнали, което да ги засяга и дали заради отпадането им застрахователното правоотношение не е прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1952 от 29.11.2012 г. по гр.д. № 3454/ 2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: