12
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 702
С., 07,08,2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, І т.о., в закрито заседание на 9 юни две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Росица Божилова
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от председателя /съдията/ Никола Хитров
т. дело № 4410 /2013 год.
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. С., [населено място] против решение № 6253 от 23.08.2013 г. по в. гр. д. № 6583/2012 г. на СГС в частта, с която се отхвърля предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 10 500 лв. представляваща заплатена от касатора такса/неустойка за предсрочно погасяване на кредит по договор от 30.09.2008 г., и касаторът е осъден да заплати разноски 782.50 лв. във въззивната инстанция и 576.99 лв. пред Софийски районен съд.
Ответникът [фирма] е подало отговор, че не са налице основанията по чл. 280,ал. 1 и чл. 281,т. 3 ГПК.
С обжалваното решение е прието следното:
1. На 30.09.2008 г. страните са сключили договор за кредит, по който ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер на 210 000 лв. за покупка на жилище. Кредитът е погасен предсрочно от ищеца, като същият е заплатил такса за предсрочно погасяване в размер на 10 500 лв.
2. Спорът е за наличието на основание за плащане на такса/неустойка за предсрочно погасяване.
3. Съгласно чл. 11 от договора неразделна част са ОУ, които кредитополучателят е получил и приема с подписването на договора. Съгласно чл. 13 ищецът е запознат с действащата тарифа и ОУ. Въз основа на договора се установява, че ищецът е запознат с ОУ и с Тарифата за таксите, и че същите са му връчени при подписване на договора за кредит. Освен това, в исковата молба ищецът признава, че в т.12.1 ОУ е уговорено предсрочно погасяване при заплащане на такса в размер на 5% определен в Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, а с писмо до Д. от 2.12.2008 г. иска да му бъде намалена таксата.
4. Таксата за предсрочно погасяване има характер на неустойка. Тя обезпечава изпълнението на длъжника и компенсира кредитора за пропуснатите ползи от неплащане на лихви по кредита в първоначално договорения срок.
ОУ са представени с въззивната жалба на банката, но не са приети на основание чл.266,ал.2 ГПК. Тарифата въобще не е представяна.
В изложението по чл. 284,ал. 3,т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:
1. Действителна ли е „клауза” за неустойка, чийто размер не е окончателно определен чрез индивидуалния договор за кредит и Общите условия на банката, а се определя от кредитора, чрез Тарифа на банката и може да бъде променян едностранно от него във всеки един момент?
2. Налице ли е юридически идентитет между понятията „такса” и понятието „неустойка” и съответно, съгласието с дадена такса, развнозначно ли е на съгласие относно клауза за неустойка?
3. Ако таксата за предсрочно погасяване действително има правната същност на неустойка, то действителна ли е клауза за подобна неустойка, ако същата се начислява „върху размера на разрешения кредит” (а не на предсрочно погасявания кредит) или подобна клауза е нищожна по аргумент от т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г., тъй като единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции на института на неустойката?
4. В какво се изразява вредата на банката в случаите на предсрочно погасяване на кредит и дали тази вреда зависи от вида на уговорената лихва (плаваща или фиксирана) и съответно от различните подходи и разходи за хеджиране на риска при двата вида лихви?
5. Законосъобразно ли е релевантните по договор за банков кредит (който се сключва в писмена форма за действителност – чл. 430, ал. 3 ТЗ) Общи условия и Тарифа на банката, чието доказване е в тежест на ответника, да се „доказват” при условията на непълно и косвено доказване, без самите Общи условия и Тарифа да са приети като доказателство по делото?
6. Налице ли е съгласие относно клаузи на Общите условия и Тарифата на банката, при положение, че самите Общи условия и Тарифа не са приети като доказателства по делото, поради което обективно не може да бъде установено при условията на пълно доказване коя тяхна редакция е „предадена” на кредитополучателя по смисъла на чл. 298, ал. 2 ТЗ?
7. Допустимо ли е при договор за банков кредит, за който законът предвижда писмена форма за действителност, клаузи от Общите условия и Тарифата на банката да се „доказват” по косвен път – чрез други документи и изявления, различни от самите Общи условия и Тарифа?
8. За да се възприемат Общите условия и Тарифата като част от договорното съдържание, необходимо ли е по делото да бъдат представени и съответните корпоративни решения, чрез които тези документи се приемат и се утвърждава дадена тяхна редакция?
9. Каква е правната същност на Тарифите и по-конкретно, дали те: представляват „общи условия”, които следва да бъдат предадени на кредитополучателите съгласно чл. 298, ал. 2 ТЗ и съответно могат да се изменят само при условията на чл. 16, ал. 3 ЗЗД или не представляват „общи условия”, поради което чл. 298, ал. 2 ТЗ и чл. 16, ал.3 ЗЗД не намират приложение спрямо тарифите?
10. В случай, че Тарифата на банката е посочена като приложение към индивидуалния договор за кредит, следва ли тя да бъде подписана от страните – именно поради изискваната от чл. 430, ал. 3 ТЗ писмена форма за действителност на този индивидуален договор?
11. Могат ли тарифите на банките да уреждат не само „такси” за предоставяни услуги, но й „неустойки”, без същите да са определени по размер в индивидуалните договори или в общите условия?
12. Бидейки „разход по кредита”, къде следва да бъде уговорена таксата/неустойката за предсрочно погасяване – в индивидуалния договор за кредит, в общите условия или в тарифата на банката и какъв е легалният смисъл на израза: 1) „изрично и изчерпателно” и 2) „с договора за кредит” по смисъла на чл. 58, ал. 2 ЗКИ?
13. В случай, че Общите условия и Тарифата на банката-ответник не са представени по делото, допустимо ли е тяхното конкретно съдържание да бъде установявано от съда единствено чрез изходящ от ищеца документ имащ (в най-добрия за ответника случай) качеството на „признание” по смисъла на чл. 175 ГПК или доказателствените изводи на съда следва да бъдат направени „с оглед на всички обстоятелства по делото”?
14. За да бъде основано съдебното решение на „признание на факт”, необходимо ли е в доклада по делото на основание чл. 146, ал.1, т. 3 и т. 4 ГПК да е посочено, че съответните обстоятелства се признават и поради това не се нуждаят от доказване?
15. При противоречие между клауза на индивидуален потребителски договор с общите условия на търговеца, кой от двата договорни документа следва да има предимство при решаването на спора?
ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
По въпрос първи жалбоподателят е посочил селективните критерии на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като относно основанието по т. 2 е приложил решение от 20.11.2009 г. по г. д. № 55/2009 г. по описа на РС Карлово и потвърждаващото го второинстанционно решение № 447/30.03.2010 г. по г. д. № 431/2010 г. на ОС Пловдив.
Въпросът не е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд и не е включен в предмета на спора. Освен това не е налице и твърдяното от касатора противоречие с практиката на съдилищата. В решението на Пловдивски окръжен съд изрично е отбелязано, че в конкретния случай клаузата към договора за банков кредит не препраща към Тарифата на банката за физическите лица и, че ако имаше такова препращане и този документ се прилагаше към договора като негова неразделна част, то размерът на престацията би бил определяем, макар че не е посочен конкретно в договора.
Не такъв е настоящия казус. В чл. 12 на договора за ипотечен кредит от 30.09.2008 г. е предвидено, че кредитополучателят заплаща такси, съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които Б. Д. прилага по извършвани услуги на клиента, която е в сила към деня на съответното плащане, а в чл. 13 от договора, че кредитополучателят е запознат с Тарифата, действаща към деня на сключване на договора, както и с дължимите от него такси за учредяване, вписване и заличаване на обезпечения по договор за кредит, съгласно действащите към същата дата нормативни актове. Т. е. в случая имаме изрично препращане към Тарифата, която съгласно посоченият чл. 13 е част от договора за кредит. Следователно размерът на неустойката не е определен, но е определяем.
Съдебната практика е константна, че ОУ по договорите са предварително определени от едната страна уговорки, които стават задължителни за страните, ако те ги приемат.
Освен това, в конкретния случай, тарифата не е променяна, а и няма такова твърдение от касатора.
По втори въпрос жалбоподателят е посочил селективните критерии на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като по т. 2 е цитирал отново решение от 20.11.2009 г. по г. д. № 55/2009 г. по описа на РС Карлово.
За да се установи характера на неустоечна клауза, следва да се изходи от съдържанието на претенцията и предпоставките, при които се дължи, а не от начина, по който е формулирано наименованието й. В този смисъл въпросът не е релевантен, тъй като въззивният съд не е изходил от посоченото наименование – такса. Съществуването на уговорка за неустойка се установява чрез тълкуване на договора. След като така наречената „такса” има обезпечителна и обезщетителна функция, значи има качеството и на неустойка.
Освен това не е налице и противоречие с практиката на съдилищата, като по въпрос 1 се посочи, че нямаме идентитет между процесния казус и този разгледан от Карловски районен съд.
По въпрос трети са посочени селективните критерии на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът се свежда до това дали уговорената клауза за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Касаторът излага доводи за противоречие с т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Въпросът за нищожността на уговорената неустойка за предсрочно погасяване на кредита е фактически. Въпреки това твърдяното противоречие с Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС не е налице. В т. 3 от тълкувателното решение е посочено, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Както и, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Т. е. преценката за нищожност на неустоечна клауза би следвало да се прави към момента на сключване на договора, а не по-късно. Именно от тук е изходил и въззивният съд при изчислението на размера на възможните вреди за банката от неизпълнението – 7.79% за 30 години = 233.70 % от сумата в размер на 210 000 лева. Като на тази база е заключил, че неустойка уговорена за обезпечаване на същите вреди, в размер на 5 % от сумата по договора за кредит не е нищожна. При така уговорената клауза за неустойка е възможно, както неустойката да е значително по-малка от настъпилите вреди при погасяване в самото начало на кредитния период, така и обратното към неговия край. Както е възможно кредитополучателят да заплати неустойка в размер на 10 500 лева при погасяване на кредита няколко месеца преди падежа, така е възможно да заплати същата сума и в началния период на договoрните отношения, когато вредите за банката ще надвишават многократно размера на неустойката.
По въпрос четвърти отново са посочени хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставеният въпрос е за вредата на банката в случаите на предсрочно погасяване на кредит и дали вредата зависи от вида на уговорената лихва и от различните средства за хеджиране на риска при различните видове лихви. Не е налице твърдяното противоречие с т.3 ТР 1/2009 ОСТК, съобразно изложеното в предходния абзац.
Хеджирането е термин, който е уреден в чл.16,п.1 на ДР на Наредба № 38 на БНБ за капиталовата адекватност на банките. Там хеджирането е определено, като начин за намаляване на риска, чрез извършване на сделки по определен начин, така че съществуващия риск по някоя предварително сключена сделка или налична позиция да бъде избягнат или сведен до минимум, срещу заплащане по договора цена на хеджирането.
Хеджирането е способ с който банката може да използува определени позиции и стоки от търговския си портфейл-чл.9,ал.3 от Наредбата. Доколко и каква вреда има банката при предсрочно погасяване на кредит и в какво се изразява тя, и дали тази вреда зависи от вида на уговорената лихва /плаваща или фиксирана/ и съответно от различните подходи и разходи за хеджирането на риска при двата вида лихви, зависи от търговския портфейл на съответната банка, но за портфейла на процесната банка документи не са представени по делото.
По въпрос номер пет жалбоподателят е посочил селективният критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е приложил решение № 107 от 25.07.2013 г. по т. д. № 281/2012 г. на ВКС, I т.о. и решение № 30/12.07.2011 г. по т. д. № 284/2010 г. на ВКС, II т. о.
Този въпрос е свързан с фактическите изводи на въззивния съд и обуславя правилността на решението в обжалваната част на основания различни от тези по чл.280,ал.1 ГПК.
Цитираните решения са несъотносими към конкретния случай. С решение № 107 от 25.07.2013 г. по т. д. № 281/2012 г. на ВКС, I т. о. е даден отговор на въпроса дали Общите условия на застрахователния договор са ноторно известен факт, а с решение № 30/12.07.2011 г. по т. д. № 284/2010 г. на ВКС, II т. о. се коментира доказването на влизането в сила на Общите условия за предоставяне на услуги, чрез обществена далекосъобщителна фиксирана мрежа при промяна на правната характеристика на същите.
Освен това, всъщност не се оспорва приложимостта на тарифата, а обвързването на страните от нея.
По въпроси номер шест и седем са посочени селективните критерии на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и е приложено решение № 30/12.07.2011 г. по т. д. № 284/2010 г. на ВКС, II т. о.
Следва да се отбележи, че поставените въпроси се свеждат до това винаги ли е необходимо представянето на Общите условия и Тарифата на банката за доказването на съдържащи се в тях клаузи или е възможно и доказването им по косвен път и съвпада с въпрос номер пети. Въпросът е ирелевантен за развитието на правото и точното приложение на закона. Не представлява спор, че е възможно пълно доказване и само чрез косвени доказателствени средства. Това става, когато от косвените доказателства се създаде една верига, която по несъмнен начин доказва релевантните за спора обстоятелства. Освен това не е налице противоречие на практиката на ВКС. Както беше отбелязано нямаме идентитет между настоящия казус и цитираното решение, тъй като в казусът по решението по чл. 290 ГПК имаме промяна на съдържанието на Общите условия без изрично насрещно волеизявление за съгласиe. Докато по настоящия случай касаторът не спори, че e подписал договорът за кредит, от който общите условия са неразделна част.
Освен това, доказателствената тежест е върху касатора. В тази част съвпада с пети въпрос и са важими гореизложените мотиви.
По въпрос осми са посочени селективните критерии на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и отново е приложено решение № 30/12.07.2011 г. по т. д. № 284/2010 г. на ВКС, II т. о. Поставеният въпрос е ирелевантен с оглед предмета на спора, а цитираното решение е несъотносимо към настоящия случай.
Независимо от това, кредитните институции се учредяват като АД. Съгласно общите правила за управлението им и конкретно чл.236,ал.4 ТЗ, уреждащ случаите при които се сключват договори с трети лица в нарушение на ал.1-3, последните сделки се считат за действителни, а сключилия ги отговаря пред АД за причинените вреди. В този смисъл, ирелевантни са по делото вътрешните процеси, чиято единствена цел е спазването на банковите регулации на БНБ с оглед формиране волеизявлението на управляващите и представляващите. Тази логика е възприета и за други капиталови дружества-О. с т.1 ТР 3/2013 ОСГТК по чл.137 ТЗ.
По въпрос девети е посочена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обстоятелствата относно правната същност на Тарифата не са коментирани от въззивния съд и не са включени в предмета на спора. Няма данни тарифата да е променяна по време на действие на договора. Втората част на въпроса относно изменението на Тарифата е ирелевантна, тъй като не се отнася до иска за неустойката.
Тарифите могат да се разглеждат като част от ОУ, тъй като те типизират цените на отделните банкови услуги, които цени са общи за всички ползуватели.
ОУ представляват само предварително изготвени проекти за договорни клаузи, които визирани от съгласието на страните при сключване на съответните единични сделки, се превръщат в конкретно договорно съдържание- виж Ив.Д.Н., Общи условия на банките и тяхното правно значение, С., 1940 г., изд. Д.П., стр.47.
Сега действащата съдебна практика е констататна: В случай на препращане в договора за банков кредит към правилата на действащи ОУ, същите трябва да бъдат приети от клиентите чрез полагане на подпис върху тях или чрез прилагането им към договора/предаването им.
Относно десети въпрос дали Тарифата на банката следва да бъде подписана от страните поради изискванията на чл. 430, ал. 2 ТЗ е посочен критерият на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставеният въпрос не е основание за допускане до разглеждане по съществото на касационната жалба, тъй като относно него не е налице кумулативната предпоставка да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Тарифата представлява ценоразпис, ориентирана е към определянето на лихвите, таксите и комисионните за извършваните услуги на клиентите. В случая Тарифата е приложение към договора за кредит, следователно част към него. След като кредитополучателят е подписал договора за кредит, не е необходим отделен подпис и върху Тарифата, още повече, че той не може да влияе върху нейното съдържание. Единственото условия за обвързването му от правилата относно тарифата за извършваните услуги е тя да му бъде предадена към момента на подписване на договора за кредит. В случая, видно от съдържанието на представения като доказателство договор за банков кредит, подписан без забележка от страните, касаторът е бил запознат с Тарифата – т. 13 в договора.
Въпрос единадесети съвпада с въпрос първи и относно него важи изложеното относно възможността неустоечната клауза да бъде определяема. Освен това, следва да се има предвид и написаното по-горе по девети въпрос.
Съгласието относно установяване важимостта на ОУ между страните се преплита с това за сключване на единичната сделка и образува заедно с него единен комплекс-съгласие за сключване на договор.
По дванадесети въпрос е посочено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът се свежда до това къде следва да бъде уговорена клаузата за неустойка по договор за кредит и е ирелевантен. Вече беше изяснено, че Тарифата на банката и Общите й условия са приложени, като част от договора за кредит. Следователно няма значение къде точно е уредена клаузата за неустойка. Като освен това поставеният въпрос в частта относно тълкуването на чл. 58, ал. 2 ЗКИ не е обусловил изводите на въззивния съд. Софийски градски съд е коментирал разпоредбата на чл. 58 ЗКИ само във връзка с иска по чл. 55 ЗЗД относно недължимо платената лихва, /в която част не е обжалвано/, а не и относно недължимо платената неустойка.
По тринадесети и четиринадесети въпрос касаторът е посочил основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е приложил решение № 549 от 29.10.2010 г. по г. д. № 56/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 475/08.06.2010 г. по г. д. № 1311/2009 г. на ВКС, III г. о.
Твърдяното противоречие с практиката на ВКС на поставените въпроси не е налице. В първото цитирано решение става въпрос за съдебното признание на факти, което се уточнява със съдействието на съда и следва да се съдържа в доклада по делото, съгласно императива на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК. В настоящия случай става въпрос за извънсъдебно признание на факт, за което а priori от чл. 146 ГПК не следва да е включено в доклада на делото. По второто приложено решение е прието, че признанието има доказателствено значение, като съдът го преценява с оглед на всички обстоятелства по делото – чл. 175 ГПК. Не следва противното от обжалвания акт, където въззивната инстанция е приела с оглед на всички обстоятелства по делото – подписаният договор за кредит, към които Тарифата е приложение, както и писмото до Б. Д. с направеното от касатора признание, че по сключения договор за кредит е уговорена такса в размер на 5 % за предсрочно погасяване на кредита.
По последният формулиран в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК въпрос е посочен селективният критерий на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и е приложено решение от 26.04.2007 г. по г. д. № 1836/2006 г. на САС. Формулираният въпрос не е обусловил мотивите на въззивния съд. Но в случая няма противоречие между клауза в договора за кредит и общите условия. Касаторът сам е цитирал чл. 5 от договора за кредит, където е предвидено, че в рамите на гратисния период кредитополучателят има право, при предпоставките, уредени в Общите условия, да погасява в избран от него момент. Предпоставките са уредени в т. 12. 1 от Общите условия, а именно заплащане на такса в размер определен в Тарифата за лихвите, таксите и комисионните.
Касаторът с молба с вх. № 5993/26.06.2013 г. по описа на ВКС е представил допълнение към касационната жалба и към изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Те са постъпили след законния срок за подаване на касационна жалба с изложение и след произнасяне на датата за която делото е било насрочено в з.з., но независимо от това следва да се има предвид следното:
В допълнително изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК касаторът е поставил следния правен въпрос: „Законосъобразна (действителна) ли е клауза от договор за ипотечен кредит, съответно от общите условия на банката, според която при предсрочно погасяване на кредита след извършването на повече от 12 месечни вноски от кредитополучателя, същият дължи такса/неустойка в размер на 5 на сто от размера на разрешения кредит.” Посочил е селективният критерий на т. 3 от чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният въпрос според него е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради наскоро приетите промени в З. – влизащи в сила на 23.07.2014 г. и по-точно предвидения § 13 от ПЗР на З., с който се предвижда обратно действие на такси, обезщетения и неустойки по § 9, т. 3 от З.. Текстът на § 9, т. 3 от ЗИДЗПК (влизащ в сила на 23.07.2014 г.) гласи, че кредиторът няма право на обезщетение или неустойка при предсрочно погасяване на договор за кредит по чл. 4, ал. 1, т. 2 и 3, когато кредитът е погасен след изплащането на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му.
В допълнението към касационната жалба е инвокирал доводи за нищожност на процесната такса/неустойка поради противоречие с променените разпоредби на З. „целящи да озаптят меркантилните апетити на българските банки”.
Относно поставения въпрос в допълнителното изложение, следва да се отбележи, че той на първо място е свързан с основателността на касационната жалба и по-точно противоречието на предвидената неустойка с императивните разпоредби на З.. Освен това, въпросът поставен от касатора не касае предмета на спора. Това е така, защото целта на З. е да осигури защита на потребителите, чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредити, както и за насърчаване отговорното поведение от страна на кредиторите при предоставянето на потребителски кредити. Материята, свързана с предоставянето на потребителски кредити, е унифицирана в рамките на ЕС чрез директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити (Директивата).
В тази връзка следва да се посочат няколко текста от преамбюла на Директивата, текстове, които държавите-членки нямат задължение да имплементират във вътрешното законодателство, но те помагат при тълкуването и разкриването на действителното съдържание на нормите в Директивата. В § 14 се посочва, че договорите за кредит, които са обезпечени с недвижим имот имат специфичен характер и като цяло не следва да попадат в обхвата на Директивата. В унисон с този текст, както и с пар.19, 24, 30 и др. от преамбюла на Директивата, чл. 4, ал. 1, т. 2 З. допуска приложението на чл. 32, ал. 8 З. и за договори за кредит обезпечени с ипотека. Чл. 2, т. 2, б. „в” от Директивата обаче гласи, че тя не се прилага за договори за кредит, чийто размер е на стойност надвишаваща 75 000 евро. Текстът е възпроизведен и във вътрешното ни законодателство, където в чл. 4, ал. 1, т. 1 З. е посочено, че законът не се прилага за договори за кредит с общ размер по-голям от 147 000 лева или равностойността им в друга валута по курса на Българска народна банка към датата на сключване на договора. Следователно чл. 4, ал. 1, т. 2 З. трябва да се прилага само по отношение на договори за кредит, обезпечени с ипотека, по които обаче общият размер по кредита не надхвърля посочения в чл. 4, ал. 1, т. 1 З. общ размер. В случая договорът за ипотечен кредит от 30.09.2008 г. между [фирма] и С. С. С. е относно кредит в размер на 210 000 лева и разпоредбите на З. не са приложими спрямо него.
Следва да се има предвид, че самият касатор на стр.8 от исковата молба констатира, че З.-отм. и сега действащия З. не се прилагат спрямо процесния договор.
С оглед изложеното, представените допълнителна жалба и изложение от касатора също не обуславят допускането до разглеждане по същество на касационната жалба.
Право на разноски за настоящото производство има ответникът, но съдът не присъжда такива, тъй като липсва искане за разноски в депозирания отговор.
По изложените съображения, не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
Водим от горното, ВКС-І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6253 от 23.08.2013 г. по в. гр. д. № 6583/2012 г. на Софийски градски съд в частта, с която с която се отхвърля предявеният от касатора Ст. С. срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 10 500 лв., представляваща заплатена от касатора такса/неустойка за предсрочно погасяване на кредит по договор за банков кредит от 30.09.2008 г., и С. С. С., [населено място] е осъден да заплати разноски 782.50 лв. във въззивната инстанция и 576.99 лв. пред Софийски районен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: