7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№703
гр.София,23.10.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1721 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. Н., представляван от адв.П. Н., срещу въззивно решение № 2049/ 29.11.2018 г. по възз. гр. д. № 2170/2018 г. на Окръжен съд – Варна, с което след отмяна на решение №2039/11.05.2018 г., поправено с решение № 3641/03.08.2018 г., постановени по гр. д. № 17735/2017 г. на Районен съд – Варна, е отхвърлена претенцията на касатора да се приеме за установено на основание чл.439 ГПК, че по изпълнително дело № 20173110408026 по описа на ДСИ при РС – Варна не дължи на малолетната Е. Д. Н., представлявана от нейната майка и законен представител Д. Р. Ц., суми, произтичащи от неизпълнено задължение за заплащане на месечна издръжка, както следва : 5 736 лева главница; 1 647 лева изтекли лихви; по 80 лева месечно, считано от 23.01.2017 г. до датата на подаване на исковата молба (21.11.2017 г. ) общо в размер на 800 лева; както и такси и разноски по изпълнителното дело.
В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е незаконосъобразно, необосновано и поставено при съществено нарушение на процесуалните правила.
В изложението си по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, инкорпорирано в текста на касационната жалба, страната се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и чл.280,ал.2, предл.3-то ГПК като счита, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне по въпросите: 1/осигуряването на издръжка в натура за детето „чрез грижи и отглеждане в продължителен период от време, извън режима на лични контакти”, съставлява ли релевантен факт за погасяването на задължението за издръжка на осъденият да я заплаща родител; 2/ различните форми на даване на издръжка, „включително доказаното внасяне на парични средства, които се спестяват”, както и месечното внасяне на суми по договор за застраховка в полза на детето, представлява ли изпълнение на задължението за издръжка. Според касатора, въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а същевременно отговорът на втория въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът не е взел предвид доказаното внасяне под различни форми на средства за издръжка на детето, както и не е отчел издължаването на издръжката в натура.
Ответната страна –Е. Д. Н., представлявана от нейната майка Д. Р. Ц., чрез адв. Н.И., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че с решение № 3070/02.07.2012 г., постановено по гр. д. № 4131/2012 г. на РС – Варна, Д. Н. е осъден да заплаща на малолетното си дете Е. Н., чрез неговата майка и законен представител Д. Ц., по 80 лв. месечна издръжка, считано от 23.03.2012 г. с падеж първо число на месеца, за който се дължи, ведно със законната лихва за забава за всяка закъсняла вноска. По образуваното изпълнително дело № 20173110408026 по описа на ДСИ при РС – Варна, през месец февруари 2017 г. ищецът получил покана за доброволно изпълнение, в която е посочено, че дължи заплащане на сумата 5 736 лева главница (за периода от датата на присъждане на издръжката до образуването на изпълнителното дело), 1647 лева изтекли лихви; по 80 лева месечно, считано от 23.01.2017 г., както и съдебни разноски, такси и разноски за изпълнителното производство.
За да счете претенцията за недължимост на сумите за неоснователна, въззивният съд е посочил, че от събраните по делото доказателства не се установява по ясен и безспорен начин погасяването на задължението за заплащане на присъдена издръжка – чрез плащане, или за постигнато с другата страна съгласие за приемане на издръжката в натура. Родителските права са предоставени на майката, детето живее при нея и тя се грижи да задоволява нуждите му и да осигурява необходимите средства. Възраженията на ищеца, че е давал издръжка в натура, чрез заплащане разходите на детето през времето, когато то е било при него и през време на ваканциите, чрез закупуването на дрехи и вещи; както и чрез внасяните от 01.05.2016 г. ежемесечно 60 лева по сключен договор за застраховка в полза на Е. Н., са преценени за неоснователни, респ. за ирелевантни към надлежното изпълнение на задължението за издръжка. Прието е, че по правило издръжката на ненавършило пълнолетие дете е безусловно парично задължение, изпълнението на което не може да бъде изменяно само по волята на дължащият я родител – той да избира дали и как да изпълнява задължението си; да извършва прихващания по свое усмотрение, или според собствените си разбирания да определя начина, формата и периодите, в които ще я предоставя. С тези решаващи мотиви и преценяйки ангажираните от страните доказателства, съдът е формирал крайния си извод за неоснователност и недоказаност на заявения за разглеждане иск.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставените в изложението въпроси не обуславят допускането на касационното обжалване на поддържаните от касатора предпоставки.
На първо място, въпросите не отговарят на общото изискване на чл.280, ал. 1 ГПК за формулиране на правен въпрос, свързан с решаващата дейност на съда, тъй като аргументацията им се основава на обстоятелства, каквито по делото не са приети за установени. Освен това, в тезите на касатора се предпоставят изводи, каквито не могат да бъдат еднозначно направени от сочените във въпросите обстоятелства, дори същите обстоятелства да се приемат за установени.
На второ място, не е налице твърдяното противоречие между въззивното решение и соченото от страната решение № 134/25.06.2012 г. по гр. д № 90/2012 г., ІV г. о. на ВКС по първия изведен въпрос. Цитираното решение на ВКС има предвид различна безспорно установена по делото фактическа обстановка, изрично посочена и при отговора по чл.290 ГПК – когато през исковия период, осъденият да заплаща издръжка родител сам се е грижел и е издържал детето, без участието на другия родител, на когото формално са били предоставени родителските права за упражняване, т.е. детето е живяло само при баща си и по този начин последният му е осигурявал необходимите средства и издръжка (макар според съдебното решение детето да е следвало да живее с майката, а бащата да заплаща издръжка), правото за издръжка е погасено чрез нейното предоставяне на детето, респ. задължението следва да се счита за изпълнено. С оглед на тези факти, с решението по гр. д № 90/2012 г., ІV г.о. на ВКС искът по чл. 439 ГПК е бил приет за основателен. В случая, подобни безспорни данни по делото не са доказани от касатора, носещ тежестта да ги установи в процеса, поради което искът е счетен за неоснователен.
На следващо място, не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по втория въпрос. Липсва нужда да се тълкуват нормите на закона, за да се разяснява, че погасяването на задължението за заплащане на присъдена на дете издръжка следва да се докаже пълно и главно от длъжника – било чрез плащане, било като се установи съгласието на другата страна за приемане на издръжката в натура. По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, която в определени случаи приема, че погасяване поради изпълнение може да има за родителя тогава, когато задълженият да плаща издръжка изцяло и сам поеме грижите и издръжката на детето без участие на другия родител, на когото родителските права формално са били предоставени след развода. Идентичен извод обаче не следва автоматично за случая, когато режимът на лични контакти с родителя, комуто не са предоставени родителските права, е по-разширен и/или детето прекарва повече време с този родител, освен ако между страните е постигната уговорка издръжката да се дава по този начин, или част от нея да се приспада за тези (определени) периоди. Изяснен е и въпросът, че погасяване на задължението за месечна издръжка, присъдена в пари не може да настъпи чрез прихващане по други взаимоотношения, които длъжникът по издръжката на дете може да има с другия родител, или чрез откриване на спестовни сметки, или сключване на договори за застраховка в полза на детето.
Поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Доводите на касатора се основават на собствената му интерпретация на фактите и доказателствата по делото, а оттам и на правните изводи, до които въззивният съд е следвало да достигне. Несъгласието на страната с крайния резултат по спора не съставлява правен довод за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. В случая не могат и служебно да бъдат изведени правни въпроси, които обуславят тази квалифицирана форма на неправилност на решението, доколкото поначало касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените основания в касационната жалба, с изключение на служебното му задължение, каквото е например при определен вид спорове (за родителски права, издръжка, мерки за лични отношения и др.) – да следи за интереса на ненавършилите пълнолетие деца. Доводите на касатора в касационната жалба и инкорпорираното в нея изложение изразяват собственото му схващане, че за изследвания период е погасил задължението си за издръжка към детето Е. чрез различни начини и форми (избрани от него) и като не е достигнал до същия извод въззивният съд е постановил едно очевидно неправилно решение.
Ответната страна по жалбата е направила искане за присъждане на разноски за касационното производство, което е основателно и доказано за сумата 750 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2049 от 29.11.2018 г. постановено по възз. гр. д. № 2170/ 2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА Д. И. Н., с ЕГН – [ЕГН], да заплати на Е. Д. Н., с ЕГН – [ЕГН], представлявана от нейната майка Д. Р. Ц., сумата 750 лева разноски за тази инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.