10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 703
гр. С., 24,09, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
като разгледа докладваното от съдията Иво Д. т.д. № 2495 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ответника в производството Т. А. Т. касационна жалба срещу въззивно решение № 122, постановено на 15. 05. 2014 г. от Великотърновски апелативен съд по т.д. № 7 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение на Габровски окръжен съд № 359/15. 11. 2013 г. по т.д. № 11/2013 г., с което на свой ред е признато за установено по иск с правно основание чл. 422 от ГПК съществуването на вземане на [фирма] към касатора в размер на 50000 лв. просрочена главница и лихва от 601.33 лв. по договор за кредит № 96КР-АА-0899/09. 08. 2007 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26. 09. 2012 г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение № 4242/27. 09. 2012 г. по ч.гр.д. № 2356/2012 г. на Габровски районен съд, със законните последици.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради неправилно прилагане на материалния закон – касационно основание по чл. 283, т. 3, предл. първо от ГПК, и основания за допускане на касационно обжалване, иска се отмяната му и отхвърляне на предявения срещу касатора от банката иск. В касационната жалба се твърди, че процесният кредит е обявен от банката-ответник по касация за изцяло и предсрочно изискуем на 24. 09. 2012 г. – пет години след сключване на договора, без касаторът да еполучавал покана за анексиране на договора и изготвяне на погасителен план, поради което и касаторът не е знаел при какви условия и по какъв начин следва да погасява кредита, респ. – не е поемал конкретно определени задължения за внасяне на погасителни вноски, и на посочен в липсващия погасителен план падеж. Погашенията по обезпечения с процесния договор за кредит, друг такъв – за овърдрафт били извършвани от трето лице – А. Т., който бил изготвил и документите по кредита, и който бил получил и сумата, при отпускането му. Според изложеното в касационната жалба, служител на банката – противна страна, бил разяснил на Т., по негово признание, как би могъл той да се възползва от този кредитен инструмент, което Т. и направил, а от представенто по делото „обратно писмо“ от Т. било видно, че той е действителният кредитополучател и че е получил всички суми по кредита, а касаторът само го прикрива, каквото било и съглашението между тях. Поради изложеното касаторът счита, че договорът за кредит е привидна сделка, поради симулация, която привидна сделка е нищожна. (Възраженията на касатора, основани на твърдения за нищожност на процесния договор, като привиден, не са били предмет на въззивна проверка и не са обсъждани от въззивния съд, явно с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК, и доколкото във въззивната жалба не са релевирани оплаквания в тази насока – бел. на съдията-докладчик в касационната инстанция.) По отношение на твърдяната от касатора унищожаемост на същия договор, като сключен при измама се излагат оплаквания, че в противоречие с материалния закон въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на измамата, мотивирййки се само и единствено с факта, че няма произнасяне по образуваната преписка в прокуратурата за това извършил ли е Т. измама спрямо касатора, а в хода на делото било доказано, чрез събраните писмени и гласни доказателства, че цялостното поведение на Т. – действителният кредитополучател е насочено към формиране у касатора на невярна представа относно договора за кредит и последиците от същия за него. Касаторът твърди, че според трайната съдебна практика, при измамата невярната представа не касае съдържанието на договора, измамената страна съзнава какво е това съдържание, но действа под влияние на невярната представа, че последиците на така сключения договор няма да настъпят. В заключение, касаторът излага поредица от, според него – безспорни факти в уверение на това, че банката не е могла да не знае за измамата и сочещи на осъществяването по делото, на състава на чл. 27, вр. с чл. 29, ал. 2 от ЗЗД.
Противната страна не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел в решаващите си мотиви, че съобразно събраните и ценени от него в производството доказателства, от правна страна сключените между страните по делото Договор за овърдрафт № 96PO-AA-O155/09. 08. 2007 г., както и процесният договор за банков кредит № 96КР-АА-0899/09. 08. 2007 г., са действителни. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд не приема, че ответницата – касатор е сключила сочените договори, поради измама, извършена от третото за договорите и за делото лице, и свидетел по делото А. Т.. Съдът е изложил, че в случая Т. не е страна по сделката, явява се трето, неучастващо лице по договора между страните, това са взаимоотношения, които стоят извън отношенията между касатора и банката – ищец, произтичащи от сключения договор за овърдрафт. Договореностите, които е имало между ответницата – касатор и Т., не обвързват Б. – ищец, за която не е доказано по делото да е участвала в тези преговори и да е давала съгласие действителният кредитополучател по договора за овърдрафт и обезпечаващият го договор за банков кредит, да бъде свидетелят А. Т.. Предвид така изложеното и въззивният съд е изложил, че в случая не е налице хипотезата на чл. 29 от ЗЗД и не приема, че процесните договори са недействителни, в смисъл – унищожаеми, поради сключването им при измама, като умишлено въвеждане на ответницата в заблуждение, за да сключи договорите. В крайна сметка съдът е приел, че възражението за недействителност на процесиите договори под формата на унищожаемост е неоснователно, а с оглед на установените по делото факти, неоснователни са и възраженията на жалбоподателката за извършени нарушения при сключването на процесните договори, изразяващи се в нарушение на Закона за защита на личните данни и Закона за кредитните институции, както и че такива нарушения водят до недействителност на договорите. В края на мотивите си, въззивният съд е препратил на основание чл. 272 от ГПК, към мотивите и на първоинстанционното решение, в което по отношене на релевираната пред въззивната инстанция унищожаемост на договора, първоинстанционният съд е изложил още, че доказателствата по делото не установяват наличието по категоричен и несъмнен начин осъществяването на фактическия състав на чл. 29, ал. 2 от ЗЗД по отношение на договора за кредит, както че не е доказано категорично знанието у банката, че касаторът е сключил процесния договор за кредит при измама, с оглед създадено у нея заблуждение от А. Т., че той е действителният кредитополучател, с произтичащи от това права и задължения по договора. Според съда, не се установява по безспорен начин пред служител на банката Т. да е правил такива изявления, както и представител на банката да е знаел или от обстоятелствата да се приеме, че е трябвало да знае за такава измама. Фактът, че документите за отпускане на кредита са попълнени от трето лице, след като са подписани от кредитополучателя – касатор, според съда не обосновава знание у служители на банката за измама, още повече че пред представителя на банката Г. Д., Т. е бил пълномощник на ипотекарния длъжник, при сключването на договора за ипотека и не е доказано да е заявявал друго свое качество пред служител на банката. Съдът е посочил още, че не се доказва някой от служителите на банката да е знаел за действителните отношения между касатора и Т., към момента на сключването на договора за кредит и какви ангажименти са поемали двамата един към друг, по повод на договора за кредит. Що се отнася до обстоятелствата, по отношение на които касаторът твърди да е бил въведен в заблуждение, съдът излага, че доколкото мотивите за сключването на договора са били дадените от Т. уверения, че кредитът ще бъде обезпечен с ипотека и че финансовото състояние на Т. му позволява да го обслужва, то към датата на сключване на договора не се установява това да са неверни представи, умишлено поддържани от Т., за да се приеме, че сделката е сключена при измама, тъй като действително е направено обезпечение, чрез ипотека и свидетелят е започнал да погасява вноските по договора за овърдрафт, което според съда сочи, че не е искал да въвежда касатора в заблуждение.
Съобразно разрешенията, дадени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, и не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В конкретния случай, в изложението на основания за допускане на касационно обжалване (съдържащо само твърдения досежно унищожаемостта на сделката, поради измама, в отлика от касационната жалба, която съдържа общи твърдения и за нищожност на сделката, като привидна, преценката на които обаче, доколкото не са релевирани с въззивната жалба е останала извън обхвата на въззивната, следователно – и на настоящата касационна проверка), въобще не се формулира правен въпрос, като годен общ критерий за допускане на такова обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. И това е така не само поради простата липса на зададен именно във въпросителна форма правен въпрос, но и поради пълната невъзможност за настоящия касационен състав, дори и при разрешените уточняване и/или конкретизиране на иначе неточното и/или неконкретно изложение, па било то и не във въпросителна, но и в разказвателна форма, да извлече от съдържанието на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, и/или да формулира такъв въпрос. Единственото изречение в иначе изцяло формалното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, покриващо донякъде граматическите признаци на въпрос, макар и изложено в разказвателна форма е: „Кога можем да говорим за недействителност на договора, сключен при измама, съобразно доктринално защитения фактически състав на измамата.“ Същото е от една страна толкова общо, че евентуалният опит да му се отговори, би бил чисто хипотетичен, поради което и такъв опит би бил в пряко противоречие, както с принципите, така и с целта на императивно законоуреденото в процесуалния закон, производството по допускане на касационно обжалване на въззивните решения. На следващо място, дори и да се приеме посоченото като въпрос, същият не покрива законоустановените в чл. 280, ал. 1 от ГПК критерии, за да съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото застъпените във въпроса доктриналните разрешения, не попадат въобще сред подлежащите на преценка в производството по допускане на касационно обжалване, евентуално обуславящи такова допускане, законоустановени предпоставки. В тази си част изложеното не кореспондира и със съдържанието на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване в частта му, с която се прави опит да се обоснове допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като се визира противоречиво разрешаване от съдилищата на въпроси досежно измамата в гражданскоправен аспект. В останалата си част изложението на основания за допускане на касационно обжалване възпроизвежда част от оплакванията на касатора досежно правилността на въззивното решение, която правилност е предмет на евентуално последващо, същинско касационно производство, но е извън предмета на настоящото такова, ограничаващо се до преценка на наличието или липсата само на претендирани от касатора, основания за допускане на касационно обжалване. Фактически необосновани са твърденията на касатора в изложението му на основанията за допускане на касационно обжалване, както досежно необсъждане и липса на анализ от страна на въззивния съд, на въпросите за наличието или липсата на измама в гражданскоправния й аспект, така и за основаване на изводите на въззивния съд относно неналичието на такава измама, само на липсата на приключило наказателно производство с категоричен извод за извършена измама пред компетентните прокурорски органи – нищо такова не е видно от мотивите на обжалваното въззивно решение, в края на които се съдържа изрично препращане, на основание чл. 272 от ГПК, и към мотивите на първоинстанционното такова. Позоваването от страна на въззивния състав на липсата на приключило наказателно производство с предмет извършена от трето за делото и за процесната сделка лице измама, е само част от изложените съображения в насока на това, защо съдът не приема по делото да е установено сключването на процесната сделка, при условията на такава измама и то – само в обосноваване на невъзможността за съда да приеме наличието на измама за установено, въз основа именно и само на приключило наказателно производство с такъв предмет. Извън това и видно от мотивите на обжалваното въззивно решение, въззивният съд, припознавайки, чрез извършеното препращане, решаващите такива и на първоинстанционния съд, е обсъдил наличието или липсата на законоустановените в гражданския закон елементи от фактическия състав на претендираната от касатора измама от страна на третото лице, включително досежно изискващото се от чл. 29, ал. 2 от ЗЗД, знание за измамата в лицето и на противната на касатора страна по сделката – банката, и е приел, че по делото не е установено наличието на така кумулативно законоуредените елементи на фактическия състав на измамата в тяхната съвкупност. (В тази им част обаче изводите на съда, като такива по оценка на доказателствата и относими към правилността на въззивното решение, отново са извън предмета на производството по допускане на касационно обжалване). Същото се отнася и за мотивите на първоинстанционния съд, към които въззивният с решението си е препратил, и в които твърдяните от касатора да не са обсъждани и анализирани елементи на фактическия състав на измамата, са също обсъждани и анализирани.
Дори и само поради изложеното дотук, отсъствието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, сочи на неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване.
По-натам, в изложението на основания за допускане на касационно обжалване не се сочат конкретни, допълнителни селективни критерии измежду уредените в чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК. От съдържанието на изложението в началото му, където се сочи общо, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата (в уверение на което е цитирана по-долу съдебна практика), но и който е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, както и в края на изложението, където се твърди, че произнасянето на ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и развитие на правото, може да се заключи, че се претендира допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. От цитираната каузална съдебна практика и общото твърдение, че атакуваното решение „…е в противоречие с практиката на съдилищата относно дефинитивно определените параметри на доктринално установените понятияза нищожност и недействителност на договорите, при конкретно посочените в закона хипотези…“, би могло да се извлече такъв критерий по т. 2 от същия законов текст. По делото не се установява наличието и на двата, така заявени допълнителни селективни критерии. По отношение на този по т. 3 от законовия текст, не се сочи конкретна съдебна практика и/или неяснота на приложима правна норма, обосноваващи необходимостта от промяна на практиката и/или тълкуване, в съответствие с релевирани, също конкретни изменения на обществените условия и/или законодателството, а самата липса на съдебна практика не сочи наличието на такъв допълнителен селективен критерий. На свой ред, допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК е разяснен с т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., съобразно които разяснения, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Цитираната от касатора в изложението му съдебна практика не е приложена, нито се установява по делото именно от касатора посочените съдебни решения да са влезли в сила. Независимо от обстоятелството, че касационният състав не е длъжен да извършва служебна проверка на обстоятелствата досежно влизането или невлизането в сила на сочените от касатора съдебни решения, с които се обосновава наличието на противоречива практика по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, при извършена въпреки това такава проверка, чрез наличните на разположение на състава технически средства (публикувани съдебни актове в специализирания софтуер на Висшия съдебен съвет) се установява, че посоченото от касатора решение по гр.д. № 414 по описа на Окръжен съд – Бургас за 2008 г., не е влязло в сила. В същия софтуерен продукт, като решение по дело под № 12/2013 г. по описа на Габровски окръжен съд (отново невлязло в сила), се намира съдебен акт, който няма нищо общо с настоящия спор. Отново след извършването на иначе недължима служебна проверка се установява, че соченото решение по т.д. № 8/2014 г. по описа на ВТАС (непубликувано в специализирания софтуер на В.) и с което е потвърдено решение отново по т.д. № 12/13 г. на ГОС, е влязло в сила, като недопуснато до касационно обжалване с определение на ВКС, ТК, Второ т.о. от 09. 07. 2015 г. по т.д. № № 2216 по описа за 2014 г. По отношение на същото обаче отново не е налице законоустановената хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, доколкото от една страна, не се установява по убедителен начин, претендираното от касатора да е налице противоречие на обжалваното решение, с така влязлото в сила решение. Като краен резултат разрешенията, дадени от ВТОС в двете решения – влязлото в сила и обжалваното в настоящото производство са идентични, във влязлото в сила решение ВТАС действително е разглеждал въпроса за гражданскоправните проявления на измамата в светлината на създаване на заблуждение относно съществените елементи на договора, но пък правни изводи в такава насока обжалваното решение не съдържа От друга страна, при посочената липса въобще на формулиран годен правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, по отношение на разрешаването на който само конкретен въпрос проверката за такова противоречие би следвало да се осъществява, извършването на такава, обоснована и мотивирана проверка от страна на касационната инстанция в посочения смисъл, е и принципно невъзможно, а в крайна сметка изводите на касационния състав досежно наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване, не могат да се основават на предположения.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора, както основен, така и допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 122, постановено на 15. 05. 2014 г. от Великотърновски апелативен съд по т.д. № 7 по описа на съда за 2014 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: