ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 704
София, 21.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на деветнадесети юни през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 672 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 3742 от 5.12.2016 г, подадена от Н. П. И. срещу въззивното решение № 114 от 26.10.2016 г на Видински окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 333 от 13.5.2016 г по гр.дело № 1707/15 г на Видински районен съд, 6 състав в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от Н. П. И. срещу Ц. И. В. и В. М. И. за разликата над присъдения размер от 2 000 лв, ведно със законната лихва, считано от 2.5.12 г до окончателното плащане до пълния предявен размер от 12 000 лв.
Подадена е и втора касационна жалба вх.№ 538/8.2.2017 г срещу въззивното решение № 1 от 9.1.2017 г на Видински окръжен съд, Гражданско отделение по гр.дело № 310/16 г, с което е потвърдено допълнително решение № 1179-РЗ от 7.7.2016 г, по реда на чл.250 ГПК, като е оставено без уважение искането на Н. П. И. за допълване на постановеното по делото въззивно решение.
В касационните жалби се подържа, че атакуваните въззивни решения са незаконосъобразни и следва да бъдат допуснати до касационен контрол и отменени.Претендират се сторените в производството пред ВКС разноски.
Ответниците по двете касационни жалби оспорват същите по съображения, изложени в писмени отговори, депозирани по делото.Считат, че не са налице основания за допускане на решенията до касационен контрол.Претендират разноски, сторени в производството пред ВКС.
Подадените касационни жалби са процесуално допустима, като изхождащи от надлежна страна, срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, в рамките на законоустановения срок, поради което са процесуално допустими.
По касационна жалба вх.№ 3742 от 5.12.2016 г, подадена от Н. П. И. срещу въззивното решение № 114 по гр.дело № 310/26.10.2016 г на Видински окръжен съд, Гражданско отделение
За да постанови решение № 114 от 26.10.2016 г, по гр.дело № 310/16 г Видински окръжен съд, Гражданско отделение е приел, че с влязла в сила на 21.11.2014 г присъда № 96/17.2.2014 г по нхчд № 1762/12 г по описа на видински районен съд ищецът Н. П. И. е признат за виновен в това, че на 2.5.12 г около 8 часа в [населено място] е нанесъл удари с юмрук в областта на лицето на В. М. И., вследствие на което, вследствие на което причинил контузия на главата с оток и кръвонасядане на челото, дясна скулна област и дясна орбита, както и за виновен в това, че на 2.5.12 г около 8 часа в [населено място] е нанесъл на Ц. И. В. удари с юмрук в главата, вследствие на което е причинил контузия на главата, оток на клепачите на двете очи, контузия на носа и долната устна с разкъсване на лигавицата, разкъсно-контузна рана на двете очи, контузия на носа и долната устна с разкъсване на лигавицата като на основание чл.130 ал.3 НК съдът е освободил подсъдимия и двамата пострадали от налагане на наказание, тъй като пострадалите веднага са отвърнали в съучастие на подсъдимия със също такава телесна повреда, изразяваща се в контузия на главата с кръвонасядане около дясна орбита, дясна буза и брадата, охлузвания по лицето , лявата мишница, лакът и двете предмишници, частично отчупване на режещия ръб на първите резци на горната челюст.От събраната по делото медицинска документация и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-медицинска експертиза се установява, че травматичните увреждания в областта на главата на ищеца са били с оздравителен период около 20-25 дни, а травмите в областта на крайниците с оздравителен период от около 15-20 дни.Поставени са му диагнози „повърхностна травма на главата и гръдния кош“ и „други синдроми на главоболие“, които според експерта са в причинна връзка с инцидента от 2.5.12 г.По отношение на останалите твърдения на ищеца за нарушение на вестибуларната функция и „болести на стъкловидното тяло“ експертът е приел, че липсват данни да причинна връзка между настъпилото увреждане и търпените от ищеца болки и страдания.Въз основа на събрания по делото доказателствен материал в това число и изслушаните по делото свидетели, въззивният съд е определил на ищеца справедливо обезщетение в размер на 2000 лв.
В изложението по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Формулирани са следните въпроси :
1/Процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивната инстанция, преценявани във връзка с процесуалното поведение на страните и по-конкретно допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по материалноправните отношения между страните и може ли при непозволено увреждане съдът да обсъжда наличието на съпричиняване от страна на пострадалия, като основание за намаляване на дължимото обезщетение, ако ответната страна не е направила възражение в този смисъл.Подържа се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в следните решения :
-решение № 176/8.6.2011 г, по гр.дело № 1281/2010 на ВКС, Трето ГО, в което е прието, че съдът се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на наведените в жалбата оплаквания.Въззивният съд не може да постанови акта си въз основа на доводи, по които не е представил на страните възможност да изразят становищата си, че по спорен въпрос той не може процесуално да изненада страните, давайки разрешение, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от тях и
– решение № 117/8.7.2014 г постановено по т.д. № 3540/13 г на ВКС, Първо търговско отделение, в което е посочено, че съдът дължи произнасяне по въпроса за съпричиняването „при надлежно наведени от насрещната страна възражения за приложение на чл.51 ал.2 ЗЗД.
2/Процесуалноправния въпрос за пределите на задължителната сила на присъдата при разглеждане на правните последици от деянията, квалифицирани като престъпления по НК, в това число при обсъждане на въпроса налице ли е причиняване от страна на пострадалия следва ли да се вземе предвид само присъдата или следва да се преценят фактите и обстоятелствата такива каквито са приети за доказани в гражданския процес.
Подържа се противоречие с :
– Решение № 83/2.5.2012 г по гр.дело № 943/11 на ВКС, Трето ГО, с което е прието, че въпросът налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат подлежи на изследване и преценка от гражданския съд,независимо от приетото в наказателното производство
– решение № 43/16.4.2009 г по т.д. № 648/2008 г на ВКС, Второ ГО, с което е прието, че съгласно императивната норма на чл.222 ГПК /отм/, задължителна сила за гражданския съд, който разглежда гражданско правните последици от деянието е придадена единствено на влязлата в сила присъда на наказателния съд и то само относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, а всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на разглеждане на гражданското дело., че с оглед принципа на непосредственост и равенство в процеса тези факти подлежат на изрично доказване пред гражданския съд.
3/Процесуалноправния въпрос когато съдът намира, че е налице съпричиняване следва ли съдът да определи глобално обезщетение по размер и след това да посочи какво е съотношението между отговорността на пострадалия и дееца.Сочи противоречие с
-решение № 43/16.4.2009 г по т.д. № 648/2008 г на ВКС, Второ ГО и
– решение № 95/24.6.13 г по т.д. № 220/12 г на ВКС, Второ ГО,
4/Процесуалноправните въпроси за правомощията на въззивната инстанция, за изискванията за мотивиране на съдебния акт ; длъжен ли е въззивният съд да разгледа материално правния спор, като обсъди всички събрани по делото доказателства, да посочи кои от тях възприема и кои не и следва ли да се произнесе по всички оплаквания за неправилност на съдебното решение.Твърди се противоречие с
ТР № 1 от 4.1.2001 г т.19 на ОСГК на ВКС съгласно което мотивите на съдебното решение трябва да отразяват решаващата , а не проверяваща дейност на съда, както и
– Решение № 921/30.12.2009 г по гр.дело № 2704/2008 г на ВКС, Първо ГО,
– Решение № 157/8.11.2011 г по т.дело № 66/12 на ВКС, Второ ГО
– Решение № 239/14.11.2012 г по гр.дело № 1207/11 на ВКС, Второ ТО
– Решение № 120/4.4.2013 г по гр.дело № 964/12 г на ВКС Четвърто ГО
– Решение № 202/21.12.13 г по т.дело № № 866/12 г на ВКС, Пълво търговско отделение
– Решение № 85/30.3.2015 г по гр.дело № 4750/14 г на ВКС, Четвърто ГО
5/По материалноправния въпрос за характера на понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, кои са критериите и обстоятелствата от значение за определяне на справедлив размер на обезщетение.Подържа се противоречие с
-ППВС № 4/23.12.1968 г
-решение № 558/28.10.2010 г по гр.дело № 1716/09 на ВКС, Трето ГО
– решение № 95/24.6.2013 г по т.дело № 220/12 на ВКС, Второ Търговско отделение
-Решение № 164/30.6.2016 г по гр.дело № 5255/15 г на ВКС, Четвърто гражданско отделение
-решение № 710/10 г от 19.1.2011 г по гр.дело № 1824/09 на ВКС, Четвърто ГО
-решение № 241/16.11.2012 г по гр.дело № 1618/11 г на ВКС, Трето ГО
-решение № 69/18.3.14 г по гр.дело № 4686/13 г на ВКС, Четвърто ГО
-решение № 132/3.5.16 г пж гр.дело № 5861/15 г на ВКС, Четвърто ГО
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение по така поставените процесуалноправни въпроси и по така формулирания материално правен такъв намира следното :
В мотивите на въззивното решение съдът е приел, че при реторсията законодателят е съобразил по-ниската степен на обществена опастност на деянието и частичното възмездяване на моралните вреди чрез причинено взаимно телесно увреждане, както и обстоятелството, че и двете страни са се поставили в еднакво положение пред наказателния закон. В основата на реторсията е идеята на законодателя, че страните са изравнили позициите си като на причинителя на телесната повреда е отвърнато от пострадалия също с лека телесна повреда.Този вид телесна повреда изисква да е налице разстройство на здравето извън случаите на тежка и средна телесна повреда.Законът има предвид всички увреждания на организма, които са довели до болестно състояние, без то да е продължително, постоянно, трайно или временно опасно за живота.Касае се за кратковременно разстройство на здравето, изразяващо се в леко увреждане на анатомичната цялост на организма или тъканите, както и до леки изменения във физиологическите функции извън болката и страданието.В практиката на съдилищата правилно се приемат за леки телесни повреди с разстройство на здравето, случаите на наранявания на кожата, насиняване на части от тялото, мозъчно сътресение без загуба на съзнанието, контузни рани и други.Леките телесни повреди по степен на увреждане са два вида –с разстройство на здравето и без разстройство на здравето.Разстройство на здравето по смисъла на чл.130 ал.1 НК има, когато е налице леко увреждане на анатомическата цялост на организма или тъканите, както и леки изменения във физиологическите функции извън болката и страданието.Лека телесна повреда без разстройство на здравето-чл.130 ал.2 НК има и когато увреденият претърпява само болки и страдания, които се изразяват в кратковременни телесни болки, предизвикани от посегателство върху различни части на тялото.Съгласно чл.130 ал.3 НК, ако пострадалият е отвърнал веднага на дееца със също такава телесна повреда, съдът може да освободи и двамата от наказание.Реторсията по смисъла на наказателния закон, въззивният съд е обсъдил като съпричиняване в рамките на гражданския процес, разглеждащ правните последици от деликта, преценявайки поведението на страните.За да направи подобно обсъждане на двете противоправни поведения, съдът не се нуждае от изрично релевирано възражение за съпричиняване на вреденосния резултат.Макар и непрецизно употребен в случая изразът „съпричиняване“ не е опорочил като краен резултат изводите на съда, тъй като в действителност е определено едно глобално обезщетение, без то да е намалено поради принос на пострадалия.Така определеното обезщетение съответства изцяло на критерия за справедливост, залегнал в нормата на чл.52 ЗЗД.
При тези данни не се установява противоречие с ППВС № 4/68 г.Въззивният съд е съобразил указаното в постановлението, че справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се обосновава с конкретните обстоятелства на случая, посочени по-горе. За съдържанието на понятието „справедливост“ като критерий за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД, с ППВС № 4/1968 г. и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС се дават разяснения по тълкуването на чл. 52 от ЗЗД относно понятието „справедливост“, което не е дефинирано в закона. По приложението на чл. 52 ЗЗД практиката на ВС и ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Съгласно т. 11 от ППВС № 4/1968 г. при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване.
В изложението си касаторът е поставил процесуалноправен въпрос за задължението на съда да подложи на преценка и да вземе предвид събраните по делото относими към спора доказателства. По този въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие с многобройната, трайна и непротиворечива практика, включително и такава по сега действащия ГПК, като, споделяйки и препращайки и към мотивите на първоинстанционния, е съобразил и е преценил събраните по предвидения в ГПК ред гласни и писмени доказателства и въз основа на тях е приел за несъмнено установено, че получената лека телесна повредана и търпените вреди в период от 1 месец са справедливо обезщетение чрез определения от съда размер.
Поради това не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
По касационна жалба вх.№ 538/8.2.2017 г срещу въззивното решение № 1 от 9.1.2017 г на Видински окръжен съд, Гражданско отделение по гр.дело № 310/16 г.
За да постанови обжалваното въззивно решение съдът е приел, че с основното решение ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ишеца-касатор сумата 2000 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането-2.5.12 г до окончателното плащане, като искът за разликата над сумата 2 000 лв до сумата 12 000 лв е отхвърлен като неоснователен.В случай, че присъждането на законната лихва е последица от уважаване на иска отхвърляйки иска над сумата 2 000 лв до сумата 12 000 лв, съдът не следва да отхвърля с изричен диспозитив и искането за присъждане на лихви като законна последица.Искът за присъждане на лихви е винаги евентуален спрямо главния за присъждане на обезщетение и по него съдът дължи произнасяне уважайки главния иск, но не и отхвърляйки го.
В изложението по чл.284 ал.3 ГПК са формулирани следните въпроси :
Процесуалноправен : Следва ли съдът да се произнесе по иска за присъждане на акцесорно вземане-обезщетение в размер на законната лихва, когато отхвърля главния иск.Сочи се противоречие с т.13 и т.15 от ТР № 1 от 4.1.2001 г на ОСГК на ВКС и определение постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК с № 711 от 21.12.2009 г по ч.гр.дело № 650/09 на ВКС, Трето ГО.
Въззивното решение не противоречи на така посочената съдебна праткита, тъй като разгледаните с нея хипотези са различни от настоящата-касае се за неформулиран отхвърлителен диспозитив върху отхвърлена искова претенция.Сочената задължителна практика не касае този въпрос.Съгласно разпоредбата на чл.84 ал.3 ЗЗД, която е ясна и не се нуждае от тълкуване лихвите се дължат върху размера на обезщетението, тъй като ответниците се считат в забава без покана-т.е от деня на увреждането.Следователно присъждането на законна лихва е последица от уважаване на главния иск за обезщетение, тъй като не е заявена като самостоятелен иск.Отхвърляйки иска за разликата над присъдения до пълния предявен размер съдът се е произнесъл по цялото заявено от страната искане, тъй като законната лихва от датата на увреждането е последица от уважаване, а не от отхвърляне на иска.Поради това съдът не дължи произнасяне по отношение на лихва върху отхвърлена част от обезщетение.В този смисъл е многобройната трайна практика на ВКС.
Следователно не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
На ответниците по касация следва да бъдат присъдени направените от тях разноски в производството по чл.288 ГПК в размер на 1200 лв, представляващи адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 114 по гр.дело № 310/2016 г на Видински окръжен съд, Гражданско отделение в обжалваната част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение въззивното решение № 1 от 9.1.2017 г на Видински окръжен съд, Гражданско отделение по гр.дело № 310/16 г.
ОСЪЖДА Н. П. И. да заплати на Ц. И. В. и В. М. И. направените от тях разноски в производството по чл.288 ГПК в размер на 1200 лв, представляващи адвокатско възнаграждение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.