1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 704
гр. София, 04.12.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 378 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца К. В. Д. от [населено място] чрез процесуален представител адв. С. В. срещу решение № 348 от 03.10.2013г. по в. гр. дело № 479/2013г. на Окръжен съд Хасково, с което е потвърдено решение № 92 от 25.03.2013г. по гр. дело № 1723/2012г. на Районен съд Димитровград и К. В. Д. е осъден да заплати на Н. Г. Н. направените за въззивното производство разноски в размер 900 лв. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от К. В. Д. срещу Н. Г. Н. иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено по отношение на Н. Г. Н., че дължи на К. В. Д. сума в размер на 21 500 лв., представляваща главница – неплатено задължение по запис на заповед от 01.10.2011г. за сумата от 21 500 лв., с падеж на 31.12.2011г., ведно с направени деловодни разноски в размер на 1 930 лв., за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 499/05.04.2012г. по ч. гр. д. № 579/2012г. по описа на РС Димитровград, като неоснователен и недоказан.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос относно приложението на чл. 535 и следващите от ТЗ, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „следва ли съдът да обследва основанията на база, на които длъжникът се е задължил по запис на заповед, или следва да се ограничи само с проверка дали длъжникът не е действал под заплаха или при наличието на друго от обстоятелствата, подробно изброени в ЗЗД, водещи до нищожност или унищожаемост на направеното волеизявление”. Касаторът поддържа, че по въпроса липсва уеднаквена съдебна практика.
Ответникът Н. Г. Н. от [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуалнолегитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че представеният запис на заповед е редовен от външна страна и в този смисъл удостоверява подлежащо на изпълнение вземане. За да отхвърли предявения по реда на чл. 422 ГПК иск, съдебният състав е приел, че ищецът не е доказал с надлежни допустими доказателствени средства твърдяното от него наличие на договор за заем и че записът на заповед обезпечава вземането по договора за заем. Изложил е съображения за недопустимост на гласни доказателства за сключване на договори за заем над 5 000 лв. съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и непредставяне от ищеца на писмени доказателства, както и на доказателства, че договорената заемна сума е била реално предадена на заемополучателя. Въззивната инстанция се е аргументирала с обстоятелството, че представеният запис на заповед не може да замести тези доказателства и не представлява договор или разписка. Поради това, че е възможно издаденият запис на заповед да урежда и други отношения между страните, не може да се презумира, че е издаден именно да гарантира заемни отношения.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос се отнася до предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК при предявен иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за незабавно изпълнение в хипотезата на чл. 417, т. 9 ГПК. Въпросът е от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като разрешаването му от въззивния съд е обусловило отхвърлянето на предявения от касатора положителен установителен иск.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
В настоящия случай по релевантния правен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК /т. 17/, съгласно която предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът – кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното, право – за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед. В съобразителната част към решението /т. 17/ е разяснено, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат посочените в Тълкувателното решение правила за разпределение на доказателствената тежест.
Релевантният за делото правен въпрос е разрешен от въззивната инстанция в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 17 на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, поради което следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 348 от 03.10.2013г. по в. гр. дело № 479/2013г. на Окръжен съд Хасково.
УКАЗВА на касатора в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер 430 лв. по сметка на ВКС на РБ.
След представяне на вносния документ в срок делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. При непредставяне на доказателства за внесена държавна такса в определения срок делото да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.