О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.704
гр.София, 31.07. 2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в закрито заседание на десети юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 651/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Адв. Кремена М. от гр. В., пълномощник на И. Г. П. от гр. С., е подала касационна жалба вх. № 1* от 13.04.2009 год. срещу въззивното решение № 206 от 25.02.2009 год. по в.гр.дело № 1921/2008 год. на Варненския окръжен съд, ІІІ-ти състав, с което е оставено в сила решение № 2* от 23.06.2008 год. по гр.дело № 8111/2006 год. на Варненския районен съд, вещно отделение, 20-ти състав, с което е прието за установено, че касаторът не е собственик на реална част от недвижим имот, представляващ имот пл. № 406 по плана на новообразуваните имоти на с.о.”А” от 2004 год., с площ на частта 533 кв.м. и при граници на същата: имоти с №№ 4* път и останалата част от имот № 4* защриховани в жълто на скицата към заключението на тройната експертиза /л.229 от делото/ с площ на целия имот: имоти с пл. №№ 4* и от две страни път, означени в червено на същата скица. Поддържат се оплаквания за недопустимост, респ. съществени нарушения на процесуални правила и нарушение на материалния закон с искане за обезсилване на въззивното решение и прекратяване на производството или отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ противоречие с практиката на ВКС по допустимостта на иска – решение № 1* от 13.11.2007 год. по гр.дело № 1361/2006 год. ІІ г.о.; б/ противоречиво решаван процесуалноправен въпрос – решения № от 18.12.2007 год. по гр.дело № 940/2007 год. на Софийския окръжен съд и от 29.11.2007 год. по гр.дело № 416/2007 год. на същия съд; в/ противоречие с тълк.решение № 1 от 2000 год. на ОСГК на ВКС; г/ противоречие с решение № 2* от 08.02.1995 год. по гр.дело № 486/1994 год. ІІІ г.о.;решение № 96 от 31.03.1994 год. по адм.дело № 4876/1993 год. ІІІ г.о. и определение № 869 от 20.05.1993 год. по адм.дело № 462/1993 год. ІІІ г.о.; д/ противоречие с практиката на ВКС по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ-решение № 2* от 26.01.2004 год. по гр.дело № 2367/2002 год. ІV г.о.
Ответницата по касация Й. К. Н. от гр. В. е на становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Въззивният съд е обосновал наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск с обстоятелството, че с решение № 1267/08.09.2005 год. на ОСЗГ-гр. Варна само е било признато правото на собственост върху земеделската земя, но реституционната процедура не е приключила, тъй като не е издадена заповед на кмета на общината по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Прието е, че предявяване на положителен установителен иск или осъдителен по чл.108 ЗС се явява недопустимо, тъй като същите се явяват преждевременно заведени, а при уважаване на отрицателния установителен иск, ищецът ще може да се снабди със заповед на кмета по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с което да бъде завършен фактическия състав на земеделската реституция.
Застъпеното от въззивния съд разбиране по допустимостта на отрицателния установителен иск не е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Напротив, с определение № 466 от 30.12.2008 год. по ч.гр.дело № 1657/2008 год. V г.о. се приема, че правен интерес от установяването е налице, доколкото ищците все още не са собственици на процесния имот, подлежащ на възстановяване по ЗСПЗЗ и с отрицателния установителен иск целят да прекъснат течащата в полза на ответницата придобивна давност.
Решение № 1* от 13.11.2007 год. по гр.дело № 1361/2006 год. ІІ г.о. е неотносимо към настоящия казус, тъй като предмет на разглеждане в него е спор за собственост на урегулиран поземлен имот в чертите на населеното място, а не земеделска земя, собствеността върху която подлежи на възстановяване по реда на § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ във връзка с чл.28 и чл.28а-в ППЗСПЗЗ.
Въззивното решение не противоречи и на практиката на съдилищата, илюстрирана с решение от 18.12.2007 год. по гр.дело № 940/2007 год. и решение от 29.11.2007 год. по гр.дело № 416/2007 год. на Софийския окръжен съд, които потвърждават последователно провежданото разбиране, че предявяването на установителен иск за собственост към настоящ момент или на ревандикационен иск е недопустимо преди да е завършила административната процедура по ЗСПЗЗ с влязло в сила решение на ОСЗГ и индивидуализиране на земята. Споменатите решения не коментират хипотезата на възстановяване на собствеността по реда на § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ във връзка с чл.28 и чл.28а-в ППЗСПЗЗ, за която е очевидно, че няма да е допустим преди приключване на процедурата, както положителен установителен иск, така и иск по чл.108 ЗС, нито отричат възможността в тези случаи да се предяви отрицателен установителен иск за установяване, че ответникът не е придобил собствеността върху спорния имот поради отсъствието на предпоставките по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Действително, възражението на ответника/сега касатор/ за придобиване на имота по давност е направено непосредствено след даване ход на делото пред въззивната инстанция, а не едва в хода на съдебните прения, както е приел окръжният съд. Независимо от това, въззивният съд е разгледал това възражение и го е намерил за неоснователно, като е приел, че с оглед чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, давността за придобиване на имоти, предмет на реституция по ЗСПЗЗ започва да тече от 1997 год. и имотът би могъл да бъде придобит едва през 2007 год., но исковата молба е подадена през 2006 год. и на основание чл.116, б.”в” ЗЗД е прекъснала давността. Прието е по-нататък, че не са налице предпоставките за придобиване по кратката петгодишна давност по отношение на 5/6 ид.ч. от имота, тъй като договорът, с който ответникът е придобил права е нищожен на основание чл.226, ал.2 ЗЗД. Следователно, липсва противоречието с т.6 от тълкувателно решение № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС, доколкото съдът се е занимал с възражението за давност.
Въззивното решение не противоречи и на решение № 2* от 08.02.1995 год. по гр.дело № 486/1994 год. ІІІ г.о., както и на решение № 96 от 31.03.1994 год. по адм.дело № 4876/1993 год. ІІІ г.о., а с определение № 869 от 20.05.1993 год. по адм.дело № 462/1993 год. ІІІ г.о. на Върховния съд е застъпено разбирането, че поземлената комисия не е административен орган и нейните актове не са административни, което е изоставено с последвалата го практика/в т.ч. и с двете цитирани решения на ВС, ІІІ г.о./, която последователно приема, че решенията на поземлената комисия са стабилни административни актове и не могат да бъдат отменени от самата нея. Въззивният съд е приел, че по заявлението за възстановяване на нива от 20.4 дка в м.”Н”, комисията се е произнесла първоначално с решение № 752 от 10.11.2000 год., с което е възстановила само 17.540 дка, като липсва отказ за възстановяване на собствеността до пълния заявен размер, а впоследствие – с решение № 1* от 08.09.2005 год. по жалбата от 12.07.2005 год. била осъществена по реда на чл.14, ал.6 ЗСПЗЗ поправка на явна фактическа грешка. И двете решения на поземлената комисия сочат като основание за реституцията на имота, заявен с пореден № 1 от заявление вх. № 4* от 26.11.1991 год., нотариален акт № 171 от 05.09.1919 год., в който нивата в м.”Н” е с площ 20.4 дка.
Въззивният съд е приел, че на наследодателя на ответника/сега касатор/ – Г. П. не е било предоставено валидно право на ползване и не са налице предпоставките за неговото трансформиране в право на собственост. Според окръжния съд, протокол № 8 от 19.05.1967 год. на ИК на ОНС е официален удостоверителен документ относно одобрения списък на лицата, на които е предоставено право на ползване по реда на ПМС № 21/1963 год. върху пустеещи земи, но в него е налице непълнота, както по отношение на лицето /индивидуализирано само с двете си имена/, така и относно предоставения за ползване имот /м.”Г”, площ 0.7 дка, без посочени граници/. Съдът е приел, че въпросната непълнота не е запълнена с удостоверение № 1* от 30.04.1969 год., издадено от ИК на ОНС-гр. Варна, който документ съдържа данни за границите, землището и местността на имота, но доколкото по надлежния ред е установена неговата неавтентичност, не би могъл да се цени по същество. В този смисъл, въззивното решение не противоречи на решение № 2* от 26.01.2004 год. по гр.дело № 2367/2002 год. на ВКС, ІV г.о., което третира последиците от липсата на подпис на председателя на ИК на ОНС върху протокола за заседанието на изпълнителния комитет, в което същият не е взел участие поради ползван от него годишен отпуск. Както се посочи, въззивният съд е приел, че протокол № 8 от 19.05.1967 год. е официален удостоверителен документ, макар и да е подписан от лице, изпълняващо длъжността заместник-председател на ИК на ОНС, защото не се касае за индивидуален административен акт, за да е необходима заповед за заместване.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 206 от 25.02.2009 год. по в.гр.дело № 1921/2008 год. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, трети състав, по жалба вх. № 1* от 13.04.2009 год. на И. Г. П. от гр. С..
О. е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: