6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 705
София, 11.11.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 27.10.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Бобатинов
ЧЛЕНОВЕ: Ваня Алексиева
Мария Славчева
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 314/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на СД ”В.”, с. П., община К. против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1494/27.09.2009 год., по т.д.№ 972/2009 год., с което е оставено в сила решението на Софийски градски съд № 59 от 14.01.2009 год., по гр.д.№ 133/2008 год. и е отхвърлен като неоснователен предявения от касатора, в качеството му на ищец, срещу ТД „К.- П.” АД, гр.София иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.232, ал.2, пр.І ЗЗД за сумата 60 000лв., представляваща неплатена наемна цена по договор за наем на движими вещи- 500 кв.м. тръбно хале и жабки за 600 кв.м.тръбно скеле, обхващащ периода 15.04.2002 год.- 24.01.2008 год.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.228 и сл. ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила, поради което и на осн. чл.281, т.3 ГПК се иска отмяната му.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле, твърдейки, че даденото от въззивния съд разрешение на значимите за изхода на възникналия правен спор материалноправни и процесуалноправни въпроси: за възможността да възникне договорно правоотношение между страните въз основа на постигнато помежду им съгласие, материализирано в двустранно подписан документ, който не е озаглавен „договор”; за наличието на правна възможност двустранно подписаната експедиционна бележка да изпълнява в отношенията между съконтрахентите функцията на приемо- предавателен протокол; дали съществуването на един договор и възникването на задължения за страните по него е обусловено от издавеното на фактура, както и за задължението на решаващия съд да се произнесе по всички значими за крайния правен резултат по делото въпроси, какъвто е въпросът – дали лице, заемащо длъжността „И. контрол” на един строителен обект може валидно да потвърди извършените от името на дружеството, чийто служител се явява, действия без надлежна представителна власт е в противоречие, както със задължителната, така и с трайно установената практиката на ВКС, материализирана в цитираните решения: ТР №1/2001 год.на ОСГК; № 596/2008 год., по т.д.№ 317/2008 год., ТК; № 705/2008 год., по т.д.№ 399/2008 год. на ТК; № 230/2000 год., по гр.д.№ 1286/1999 год. на V-то г.о. ; № 446/ 2005 год., по т.д.№ 740/2004 год. на ТК, № 1022/2006 год., по т.д.№ 315/ 2005 год. на ТК; определение № 81/2008 год., по т.д. № 422/2008 год. на ТК и определение № 30/2009 год., по т.д.№ 769/2008 год.,ТК; определение № 141/2009 год., по т.д.№ 86/2009 год.,ТК.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и по основателността и, излагайки подробни съображения за отсъствие на основанията за факултативен достъп до касационен контрол.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявения осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.232, ал.2 ЗЗД въззивният съд, споделяйки като правилни мотивите на СГС, е приел, че ищецът не е доказал при условията на главно и пълно доказване наличие на твърдяното в исковата молба облигационно правоотношение между страните, породено от сключен помежду им договор за наем на движими вещи, нито е установил уговорена между последните конкретна наемна цена, поради което в негова тежест не е възникнало и задължение за заплащане на същата в размер на претендираната сума.
Позовавайки се на посочената в двустранно подписана между страните експедиционна бележка № 245/15.04.2002 год. сума, отбелязана като наемна цена на ден за отделен елемент от процесното скеле и оспорената от ответника представителна власт на лицето, вписано като негов представител, Софийски апелативен съд е преценил като неоснователен доводът, че обективираното в документа съгласие на страните относно предоставените за ползване вещи и цената за това ползване е индиция за съществуващо наемно правоотношение между последните, предвид неформалния характер на наемния договор.
Изводът на въззивния съд за отсъствие на договорна обвързаност в случая е обоснован допълнително и с аргумента, че според представения по делото устройствен акт на ответното АД, подписалият експедиционна бележка от името на ЮЛ- О. С., макар и член на УС на ЮЛ- търговец, не е разполагал с необходимата за същия представителна власт, която по силата на чл.55 от Устава е възложена единствено и само на изпълнителния директор, респ. на надлежно упълномощено от него лице, каквито данни по делото– отсъстват.
Обстоятелството, че в хода на производството ищецът не е ангажирал доказателства, съобразно въведената с чл.127, ал.1 ГПК/ отм./ доказателствена тежест за момента на узнаване за съставената експедиционна бележка от мнимо представлявания търговец преди предявяване на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.232, ал.2 ЗЗД, който е изцяло оспорен, според въззивния съд изключва правната възможност извършените без представителна власт действия по изготвянето и да се възприемат за мълчаливо потвърждение от страна на ответника при условията на чл. 301 ТЗ, щом така съставеният документ не е бил цитиран нито в поканата за доброволно плащане, отправена до последния, нито в последващо писмо от 08.07.2007 год., за което няма и категорични данни да е достигнало до адресата си.
В мотивите на обжалваното решение са обсъдени и събраните в хода на въззивното производство гласни доказателства, но поради съществуващо явно противоречие в показанията на разпитаните свидетели както относно момента на доставяне на процесните вещи и времето на доставката им, така и по отношение на лицата, извършили и приели тази доставка решаващият съд е отрекъл доказателственото им значение по отношение поддържаната от ищеца теза за приложимостта на въведената с чл.301 ТЗ презумпция.
Следователно от решаващите мотиви на въззивния съд се налага правен извод, че поставените от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси са значими за изхода на спора и попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК- главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Неоснователно е, обаче, позоваването на т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, с които основания формулираните от касатора въпроси се свързват.
Цитираното ТР № 1/2001 год.на ОСГК на ВКС, с което е обосновано първото от въведените от касатора основания за селектиране на касационните жалби – допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касационен контрол, е неотносимо в случая, тъй като дори и да е налице твърдяното процесуално нарушение, допуснато с обжалваното въззивно решение и свързано с преценката на доказателствения материал по делото, то същото е основание по чл.281, т.3 ГПК и може да бъде обсъждано единствено в производството по разглеждане на касационната жалба по същество, но не по реда на чл.288 ГПК.
Отделен остава въпросът, че самият извършен от въззивния съд анализ на събраните доказателства по делото, вкл. показанията на разпитаните свидетели опровергава несъстоятелното твърдение на касатора за възприето с обжалвания съдебен акт разбиране, че е невъзможно да са удостоверяват факти от миналото, посредством техните следи в настоящето, т.е. чрез съответните доказателствени средства.
С оглед предмета на спора по гр.д.№ 317/2008 год. на ВКС, ТК неотносимо към формулираните от касатора въпроси на материалното и процесуално право се явява и постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК по същото решение № 596/2008 год., с което по предявения иск с правно основание чл.74, ал.1 ТЗ касационната инстанция е приела, че правна характеристика на покана би имал всеки писмен документ, отправен до акционер, който съдържа реквизитите по чл.223, ал.4 ТЗ, давайки по този начин тълкуване на нормата на чл.223, ал.3 ТЗ.
Несъмнено, че тази законова разпоредба въобще не е била предмет на обсъждане по настоящето дело, поради което и приетото с постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение разрешение по приложението на чл.223, ал.3 ТЗ в случая не може обективно да бъде източник на твърдяното противоречие.
Отделен остава въпросът, че съдържанието на поканата отправена от ищеца до ответното ТД, приета като доказателство по делото е било разгледано от въззивния съд единствено с оглед доказателственото му значение за момента на узнаване от последния за съставената без надлежно учредена представителна власт експедиционна бележка, но не и с оглед наличието на въведени от законодателя задължителни нейни реквизити.
Гореизложеното и отсъствието на цитирана извън посочените решения задължителна съдебна практика на ВКС, с която даденото от въззивния съд разрешение по поставените от касатора конкретни правни въпроси да е в несъответствие, са достатъчни, за да обуславят отсъствие на визирания критерий за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е и позоваването на основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Цитираното решение № 230/2000 год., по гр. д.№ 1286/99 год. на ВКС, ТК и № 446/2005 год. е въобще неотносимо към поставените от касатора правни въпроси, тъй като съвсем различен спрямо вземането за наем е моментът на възникване на задължението за заплащане на възнаграждение по договор за изработка, породените от приемане на извършената работа правни последици и начинът, по който това приемане следва да бъде установено, по които е налице произнасяне със същото.
С оглед правното си естество и дадените с т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата в страната разяснения относно вложеното съдържание в понятието „ практика на съдилищата” по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, във въведения с тази норма критерий за селекция не се включват постановените по реда на чл.288 ГПК определения, поради което не следва да се обсъждат посочените от касатора съдебни актове на ВКС, притежаващи тази правна характеристика.
Що се касае до визираните решения на ВКС, ТК : № 253/2004 год., по т.д.№ 884/2003 год.; № 1022/2006 год., по т.д.№ 313/2005 год. и № 446 / 2005 год., по т.д.№ 740/2004 год., то даденото с тях разрешение по приложението на чл.301 ТЗ, явяващо се и в съгласие с трайната практика на ВКС, според което потвърждаването от търговеца на сключената без представителна власт търговска сделка се презумира, не противоречи на възприетото с обжалвания съдебен акт разбиране, че за да е налице хипотезата на чл.301 ТЗ и правните последици на извършените без представителна власт действия да се породят с обратна сила в правната сфера на търговеца следва да са налице двете кумулативно изискуеми предпоставки- последният да е узнал за тях и да не им се е противопоставил.
Следователно разликата в отделните съдебни актове относно приета за оборена или не законовата презумпция на чл.301 ТЗ, лицето, което може успешно да потвърди от името на търговеца осъществените без представителна власт правни действия и за начина на удостоверяване узнаването на извършени без представителна власт действия от търговеца, които са обусловили съответния краен правен резултат по възникналите правни спорове се дължи не на различното тълкуване на закона, а на различните факти и обстоятелства, установени в резултат на ангажираните и подложени на конкретна преценка от решаващия съд доказателства по всяко едно от тези дела, която, обаче, не обуславя противоречие в практиката на съдилищата по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК- арг. от т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Същевременно обстоятелството, че даденото от въззивния съд разрешение на въпросите, свързани с приложението на чл.301 ТЗ – за момента на узнаване от мнимо представлявания търговец, за тежестта на доказването му и за доказателствената сила на експедиционните бележки е в пълно съгласие с приетото в постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение на второ търговско отделение на ВКС № 62/2009 год., по т.д. № 546/ 2008 год., създаващо задължителна за съдилищата в страната практика по същите се явява още едно основание, за да бъде отречена твърдяната от касатора допълнителна предпоставка за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1494 от 27.09.2009 год., по т. д. № 972/2009 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: