ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 705
София, 03.06.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1337 по описа за 2012г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. М. Н. /адвокат/ срещу въззивното решение на СГС от 16.V.2012г. по в.гр.д. № 17006/2011г.
Ответниците по касационната жалба [фирма] С. и [фирма] С. /трето лице – помагач/ не са подали отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и е процесуално допустима.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ взе предвид следното:
С решението си от 16.V.2012г. СГС по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил решението на СРС от 23.VІІІ.2011г. по гр.д. № 17801/2010г., с което е признато за установено, че М. М.Н. дължи на [фирма] 2641.82лв., представляващи стойност на топлинна енергия за периода декември 2006г. – април 2008г., ведно със законната лихва от 15.І.2009г., отхвърлен е установителния иск за разликата до 7017.06лв. и за периода юни 2003г. – ноември 2006г., признато е за установено, че М. М.Н. дължи на [фирма] 304.47лв. мораторна лихва за определен период и е отхвърлен искът за разликата до 2313.74лв. и за определен период, и е отхвърлен предявения от М. М.Н. срещу [фирма] иск за признаване за установено, че между страните не съществува договорно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за периода от юни 2003г. до април 2008г.
За да постанови решението по отрицателния установителен иск, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за доставка на топлоенергия, валиден пред исковия период; ответникът е имал качеството на потребител на топлоенергия съгласно пар.1 т.13 ДР на ЗЕЕЕ /отм./, чл.106а ал.4 ЗЕЕЕ /отм./ и пар.1 т.42 ДР на ЗЕ; по силата на чл.150 ЗЕ, респективно чл.106а ЗЕЕЕ/отм./ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при общи условия, одобрени от ДКЕВР, задължителни за потребителите, като от влизането им в сила се счита, че има сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител; ответникът не е възразил срещу общите условия, поради което се счита обвързан от облигационно правоотношение с ищеца; доводът за липса на тълкуване на чл.149 и чл.149б ЗЕ е направен едва пред въззивния съд и не следва да бъде обсъждан, но за пълнота е посочено, че договорът за общи условия е регламентиран в чл.16 ЗЗД, конкретизиран е в специалния ЗЕ и в общите условия, двете разпоредби не предвиждат сключването на индивидуални договори между всеки потребител и топлофикационното дружество. Тъй като ЗЕ говори за продажба на топлинна енергия, качеството „потребител” следва да се счита равнозначно на купувач.
По иска с правно основание чл.422 ГПК е прието, че няма данни през исковия период ответникът да е преустановил ползването на топлоенергия, от техническата експертиза се установява, че начислените суми за нея са съгласно действащата нормативна уредба /чл.139 ал.1, чл.142 ал.2 и ал.3, чл.153 ал.2 ЗЕ чл.106а и чл.108 ЗЕЕЕ /отм./, чл.31 ал.1 и чл.35 ал.2 Наредба за образуване и прилагане на цените и тарифите на топлинната енергия от 2004г., Общите условия от 2002г., от 2005г. и от 2008г./.
В изложението на М. М.Н. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. ако за наличието на двустранна договорна връзка с дружеството – ищец не се изисква индивидуален писмен договор и ако достатъчно и необходимо условие за наличието на такава връзка са публикуваните общи условия от страна на дружеството, изготвени без участие на ответника, то тази договорна връзка не е ли основана на неравноправни договорни клаузи, които по силата на чл.146 ал.1 ЗЗПотр. са нищожни, а съгласно чл.6 пар.1 от Директива 13 от 05.ІV.1993г. на С. са необвързващи за ответника; 2. понятието ”потребител” по смисъла на ЗЕ не противоречи ли на същото по смисъла на Директива 13, Директива 32 от 05.ІV.2006г. на ЕП и на С., Директива 83 на ЕП и на С. от 25.Х.2011г.; 3. при липса на валидна договорна връзка и/или при наличие на неравноправни договорни клаузи, които обосновават нищожността и/или необвързаността на потребителя към индивидуално уговорени клаузи, доколко равнозначни са понятията „потребител” и „купувач” в отношенията с ищеца по смисъла на приложими вътрешни и европейски правни норми и ако потребителят не е купувач, то не следва ли облигационната връзка да се разглежда на друга основа, а не като договорна, на които въпроси касационният съд следвало да отговори в духа на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваните въззивни решения. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по поставените от касатора въпроси въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като в атакуваното решение няма преценка, нито формирани изводи за неравноправност на договорни клаузи, за смисъла на понятието „потребител” по българското и по европейското законодателство и за това равнозначни ли са понятията „потребител” и „купувач” по вътрешните и европейските правни норми. Следователно не е налице основната предвидена в закона предпоставка, поради което касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ВК, ІІ – Б отделение, от 16.V.2012г. по в.гр.д. № 17006/2011г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: