7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 705
София, 08,08,2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на първи април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 524 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две жалби на Х. М. З. от [населено място]: касационна с вх. № 1183/2.ІІІ.2012 г. и частна жалба с вх. № 2355/4.V.2012 г., подадени съответно против решение № 14/20.І.2012 г. на Варненския апелативен съд, ТК, постановено по т. дело № 644/2011 г. за отхвърляне на исковете му с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД срещу ответното [фирма]-гр. В., а другата – против определение № 211 от 12.І..2012 г. по същото дело – за осъждането на настоящия касатор, на основание чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати в полза на ответното по исковете му търговско д-во разноски в размер на 3 800 лв.
Оплакванията на касатора З. в първата му жалба са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон /чл. 20 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 269 ГПК/. С оглед това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който претенцията му срещу ответното търговско д-во да бъде уважена в предявения по делото неин размер от 105 000 евро.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът З. обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличието на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки в общо пет пункта, че с атакуваното решение въззивната инстанция била „предопределила отговора на процесуално- и материалноправни въпроси, имащи решаващо значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото”, а именно:
1. По процесуалноправния въпрос за пределите на въззивното производство с оглед частична недопустимост на постановеното от Варненския апелативен съд решение, доколкото с него било прието, че той може да се произнесе „по всички спорни между страните въпроси, а не само по онези, с които е сезиран с въззивната жалба”. Налице в тази връзка била хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, понеже „подобно излизане извън пределите на въззивната жалба” било в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 960 от 7.І.2010 г. на състав от ІV-то г.о. на ВКС по гр. дело № 4551/08 г. Докато извършването на тълкуване, когато няма неясна клауза в договор се явявало в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 81 от 7.VІІ.2009 г. на състав от Първо т.о. на ВКС по т. д. № 761/08 г.
2. Предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол била налице понеже с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос дали кредитор с непарично притезание разполага с право на компенсаторно обезщетение, по който липсвала съдебна практика.
В пункт 2 от изложението на касатора повторно се прави оплакване за постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон /чл. 20 ЗЗД/, в пункт 3 – че от значение за изхода на делото било и произнасянето на въззивния съд в смисъл, че забавеното изпълнение е равносилно на пълно неизпълнение само при „фикс”-сделките, докато в пункт 4 /т.т. 1-5/ се формулират отделно други пет правни въпроса – „от съществено значение за решаване на спора”, по които обаче въззивната инстанция „не се е произнесла”.
Съответно в частната си жалба срещу определение № 211 от 12.ІV.2012 г. по т. д. № 644/2011 г. на Варненския апелативен съд за присъдени в негова тежест съдебно-деловодни разноски в размер на 3 800 лв. /три хиляди и осемстотин лева/ Х. М. З. поддържа оплаквания за наличието на всички отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, инвокирайки доводи, че този съдебен акт бил постановен по недопустимо искане, доколкото молба за присъждане на разноски била „приравнена” на списък, а също и защото атакуваното определение по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК противоречало на решение № 14/20.І.2012 г., постановено по същото дело.
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. В. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки присъждането на разноски в размер на сумата от 8 000 лв. /осем хиляди лева/, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 18.ІІІ.2013 г. Не е било ангажирано обаче становище на представителя на този търговец по основателността на частната жалба на З. срещу определението за разноски, постановено в пр-во по чл. 248 ГПК.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и съответно по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадени от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, както касационната жалба на Х. М. З. от [населено място], така и неговата частна жалба срещу допълнителното определение на въззивния съд за разноски, ще следва да се преценяват като процесуално допустими.
І. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. В касационната жалба липсва оплакване за порок на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК. Такова за първи път се прави в изложението на касатора към нея и то само за „частична недопустимост” на този съдебен акт, редом с уточнението, че произнасянето на Варненския апелативен съд по въпроси „извън предмета на въззивното обжалване не се покрива от силата на присъдено нещо”. Следователно в конкретната хипотеза не съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт и затова липсва насрещно задължение за ВКС да го допусне до касационен контрол (арг. т. 1 In fine от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г.).
2. С формулираните от касатора З. въпроси, по които въззивната инстанция „не се е произнесла”, посочени в пункт 4 /т.т. 1-5/ от изложението към жалбата му, не се обосновава приложно поле на касационния контрол, понеже липсва базисното положително изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК.
3. Не се констатира наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК досежно произнасянето на Варненския апелативен съд в мотивите към атакуваното решение, че „забавеното изпълнение е равносилно на пълно неизпълнение само при „фикс” сделките, тъй като такъв правен въпрос въобще не е бил включван в предмета на спора по делото и щом не е могъл да обуслови решаващите правни изводи на този съд, няма самостоятелно значение за изхода на делото /арг. т. 1 от горецитираното ТР на ОСГТК на ВКС/, поради което отпада необходимостта наличието на въведеното допълнително основание – по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, да се обсъжда.
4. В заключение, релевираният въпрос дали въззивният съд е нарушил материалния закон /чл. 20 ЗЗД/ с тълкуването си на клаузата по чл. 5 от процесния предварителен договор от 26.ІІІ.2009 г., основано на пресмятането, т.е. фактическата констатация, че не е практически възможно месеците в периода от определянето на строителна линия и ниво и до крайния срок за предаване владението на имота – „не по-късно от 30.04.2010 г.”, да са двадесет и четири /щом като броени дори от сключването на сделката са само 13/, представлява оплакване за наличие на касационното отменително основание по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК, но не и основание за допустимост на касационното обжалване.
При този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК и изрично направеното от ответното по касация д-во искане за това, на основание чл. 81 във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, в тежест на касатора ще следва да бъдат присъдени разноски в размер на сумата 8 000 лв. /осем хиляди лева/, която е под посочения в § 2 от ДР на Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
ІІ. По частната жалба на Хр. З. против определението по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК:
Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна.
Допустимостта на искане за изменение, респ. допълване, на решение с произнасяне относно отговорността на страните по делото за разноски се преценява преди всичко с оглед на неговата срочност: дали е постъпило „в срока за обжалване”, а в случай, че решението е необжалваемо – „в едномесечен срок от постановяването му”. При липса по делото на своевременно представен списък на претендираните разноски, съгласно чл. 80, изр. 2-ро ГПК, страната „няма право” да иска изменение на решението в частта му за разноските. В настоящия случай обаче ответното по касация [фирма]-гр. В. не е изгубвало това свое право, тъй като въззивната инстанция е могла да констатира, че молба, съдържаща списък от една точка, в която е бил посочен размера на изплатения адвокатски хонорар за пр-вото пред Варненския апелативен съд, търговецът е депозирал преди датата 20.ХІІ.2011 г. (когато е било проведено последното по делото във въззивната инстанция заседание по делото), ведно с приложения договор за правна защита и съдействие от 15.ХІІ.2011 г.
Неоснователен е доводът на частния жалбоподател З. за съществуващо противоречие между атакуваното определение и съдебния акт по съществото на спора, постановен по същото въззивно дело. Тъй като частта на всяко едно съдебно решение, отнасяща се до отговорността на страните в процеса за разноски, е по своето процесуалноправно естество определение – от категорията на тези, с които не се слага край на делото, то, по аргумент от текста на чл. 253 ГПК е оттегляемо: може да бъде изменяно или отменяно от постановилият го съд „вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуска”. В случая грешната първоначална констатация на Варненския апелативен съд за липса „на платено адвокатско възнаграждение, което се доказва с пл. нареждане или квитанция от адвокатско пълномощно” е била опровергана при последващи „прочит” на частта от договора за правна защита и съдействие, подписан на 15.ХІІ.2011 г. и приложен преди приключване на последното открито заседание по делото пред този съд, където наличието на „подпис на клиента” е приравнено на разписка за извършено плащане в брой на уговорения хонорар за адвоката от 3 800 лв.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 14 на Варненския апелативен съд, ТК, от 20.І.2012 г., постановено по т. д. № 644/2011 г.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 211 на Варненския апелативен съд, ТК, от 12.ІV.2012 г., постановено в производство по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК по т. д. № 644/2011 г., с което, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, Х. М. З. от [населено място] е бил осъден да заплати на варненското [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ разноски за въззивното пр-во в размер на 3 800 лв., представляващи изплатен адвокатски хонорар.
О С Ъ Ж Д А Х. М. З., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ап. № 5, НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК, да заплати на ответното [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], ап. № 28, СУМА в размер на 8 000 лв. /осем хиляди лева/, представляваща изплатен адвокатски хонорар за настоящата инстанция, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от 18.ІІІ.2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2