О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 706
София, 16.08.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 254/2011 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 109 от 22.11.2010 г. по в.гр.д. № 1461/2010 г. на Бургаския окръжен съд е отменено решение № ХІІ- 1859 от 06.01.2009 г. по гр.д. № 1413/07 г. на Бургаския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е прието за установено по отношение на Общинска служба ”З.” [населено място], Общинска служба “З” [населено място] и Общинска служба “З.” [населено място], при участието на Д.- ДП- Б., Д. ” Р.”- м.А., че С. епархия на Българската православна църква има право на възстановяване на собствеността върху следните недвижими имоти: гора от 12 000 дка в землището на [населено място], Бургаска област, при граници: мера, метох, съзлък Б., О. река, А., бургаски път и долчината Д. Г. кладенец и гора от 20 000 дка в землището на [населено място] / С. муса/, Бургаска област, при граници: попов бент, петървъджийска долчина до върха й по пътя за язлата кладенеца, У. и до османски юрт.
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение в частта, с която е признато право на възстановяване на собствеността върху гора от 12 000 дка в землището на [населено място], бившe с. Св. Н., е подадена касационна жалба от Д.- Б.” ДП. Касаторът поддържа, че в тази част въззивното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като съдът не е изложил мотиви относно доказване правото на собственост върху този имот. Счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение в тази част като постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и да изложи мотиви кои фактически положения приема за доказани и въз основа на кои доказателства. Позовава се на ППВС № 7/ 65 г. и на т.7 от ППВС № 1/ 53 г.
Подадена е касационна жалба и от Д. “Р.”- м.”А.”, с която се обжалва въззивното решение в частта, с която е уважен искът по чл. 13, ал.2 ЗВСГЗГФ за гора от 20 000 дка в землището на [населено място]. Изложени са доводи за неправилност на решението в тази част поради нарушение на материалния закон. Касаторът поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради наличието на противоречива съдебна практика относно това кой документ по вид и време на издаване е меродавен за установяване на собственост върху горите към момента на одържавяването им.
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба и от Общинска служба по земеделие [населено място] и Общинска служба по земеделие [населено място]. Наведени са доводи за нарушение на съдопроизводствените правила, касаещи преценката на доказателствата по делото и нарушение на материалния закон. Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради противоречива съдебна практика по въпроса относно доказателствата, с които при условията на чл. 13, ал.3 ЗВСГЗГФ е допустимо да се установява правото на собственост
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
Обжалваното въззивно решение е постановено при повторно разглеждане на делото от Бургаския окръжен съд, след като с решение № 511/10 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 1047/09 г. на ВКС, състав на І г.о., е било отменено предходното въззивно решение. При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел, че представените по делото писмени доказателства – крепостен акт № 119 от 1899 г. и крепостен акт № 120 от 1899 г., преценени във връзка с документите от Преписка № 54 на Министерството на финансите, отделение за държавните имоти – “По имотите на манастира “Св. А.” с. Св. Н., Бургаска околия, към дело № 9” , установяват правото на собственост на ищеца върху процесните гори. С посочените крепостни актове четирима митрополити, настоятели на духовното училище на остров Х., продали на две физически лица от [населено място] съответно една мера и гора от 20 000 дка в землището на [населено място] /сега- [населено място]/ и мера и гора от около 12 000 дка в землището на с. Св. Н. / сега [населено място]/ при описани в документите граници. Между купувачите по тези крепостни актове и Българската православна църква е имало съдебен спор, който е приключил в полза на църквата. С протокол № 11 от 29.01.1900 г. Бургаската окръжна постоянна комисия е взела решение “ да се завземе манастира “Св. А.”, като се завладеят всички имоти, изброени в предложението на комисията съобразно приложения списък и се владеят и управляват за Българската православна църква”. Съдът е приел, че при тези доказателства в тежест на ответниците по иска по чл. 13, ал.2 ЗВСЗГФ е било да установят, че впоследствие тези имоти са били отчуждени по някакъв начин и към момента на одържавяване на горите не са били собственост на Българската православна църква.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по подадената от “Д. – Б.” ДП касационна жалба в частта, с която е признато право на възстановяване на собствеността върху гора от 12 000 дка в землището на [населено място], бившe с. Св. Н.. Поставеният от касатора правен въпрос, касаещ задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото и да посочи кои фактически положения приема за доказани, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с постановките на ППВС № 1/ 1953 г. и ППВС № 7/ 1965 г. Предмет на иска по чл. 13, ал.2 ЗВСГЗГФ са били два имота- гора от 12 000 дка в землището на [населено място] и гора от 20 000 дка в землището на [населено място], за които по делото е безспорно установено, че са били продадени на физически лица с крепостен акт № 119 от 1899 г. и крепостен акт № 120 от 1899 г., приложени по делото. Представената по делото преписка № 54 на Министерството на финансите, към дело № 9 “По имотите на монастира “Св. А.” при с. Св. Н., Бургаска околия” съдържа документи, касаещи и двата имота. Вярно е, че въззивният съд е изложил подробни мотиви във връзка със собствеността върху имота в землището на [населено място]/ бивше с. Св. Н./, но е посочил, че направените от него фактически и правни изводи за този имот са относими и към имота в землището на [населено място], предвид установените за двата имота общи факти- продажбата им, атакуването на сделките, кореспонденцията между Началника на Бюрото за държавни имоти при Министерството на финансите и Бургаската окръжна постоянна комисия. С оглед на това не може да се приеме, че въззивният съд не е изложил съображения във връзка с иска за признаване право на възстановяване на собствеността върху гората от 12 000 дка в землището на [населено място] и съответно, че е процедирал в противоречие с т.3 от ППВС № 1/53 г. По същество доводите на касатора се свеждат до твърдение за процесуални нарушения от страна на въззивния съд и необоснованост на фактическите констатации и правни изводи, които са относими към основанията за неправилност на решението по чл. 281, т.3 ГПК, но не могат да бъдат обсъдени в настоящото производство, тъй като не се обхващат от основанията за допускане на касационно обжалване.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпросите относно доказателствата, с които при условията на чл. 13, ал.3 ЗВСГЗГФ е допустимо да се установява правото на собственост и кой документ по вид и време на издаване е меродавен за установяване на собственост върху горите към момента на одържавяването им, които се повдигат и в трите касационни жалби.
От една страна, отговор на тези въпроси е даден при предходното касационно обжалване, като с решението на касационната инстанция, постановено по реда на чл. 290 ГПК е прието, че в производството по чл. 13, ал.2 ЗВСГЗГФ законът предвижда доказване на правото на собственост както с документи, имащи пряко доказателствено значение – крепостни или нотариални актове, така и с косвени доказателствени средства- извлечение от емлячни, дънъчни регистри и други писмени доказателства, допустими по ГПК. Конкретно относно представените от ищеца писмени доказателства съставът на ВКС е приел, че са годни доказателства за установяване правото на собственост върху процесните гори и представляват други писмени доказателства, допустими по ГПК. Поради това предходното въззивно решение е било отменено и делото върнато за ново разглеждане от въззивния съд, който да обсъди тези доказателства, като прецени съдържанието им във връзка с конкретните претенции на ищеца.
От друга страна, представените с изложенията по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК към трите касационни жалби съдебни решения не могат да обоснован извод за противоречиво разрешаван правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. За част от тях няма данни да са влезли в сила /решение по в.гр.д. № 457/2010 г. на Окръжен съд- Добрич, решение по в.гр.д. № 372/08 г. на Ямболски окръжен съд/, други са постановени по административни дела / решение по адм. д.№ 3204/04 г. на ІV отд. на ВАС/ и не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Видно от мотивите на останалите влезли в сила решения, представени с касационните жалби, посочените по- горе правни въпроси не са били разисквани, а исковете по чл. 13, ал.2 ЗВСГЗГФ са били отхвърлени изцяло или частично поради това, че не са били представени доказателства за право на собственост върху претендираните за възстановяване гори, т.е. различният резултат по тях не е обусловен от различно тълкуване на една и съща правна норма, а от конкретните събрани по всяко от делата доказателства. Що се касае до това дали анализът на доказателства е правилен и дали всички доказателствата са обсъдени правилно в техния действителен смисъл и взаимна връзка, то този въпрос не е такъв по чл. 280 ГПК. Неправилната преценка на доказателствата би съставлявала процесуално нарушение по чл. 281 ГПК, но не може да бъде разглеждана като основание за допускане на касационното обжалване и не може да се обсъжда от касационния съд в производството по чл. 288 ГПК.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 109 от 22.11.2010 г. по в.гр.д. № 1461/2010 г. на Бургаския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: