1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 706
гр.София, 27.09.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2554/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. М. А. срещу въззивно решение на Хасковски окръжен съд № 121 от 04.04.2019 г. по гр.д.№ 101/ 2019 г., с което е отменено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Харманлийски районен съд по гр.д.№ 1028/ 2017 г., след което упражняването на родителските права по отношение на детето С. И. Ю. е предоставено на баща му И. Ю. И., при когото е определено местоживеенето му, а на майката С. М. А. е определен е режим на лични отношения с детето (всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10 часа в събота до 18 часа в неделя с преспиване и един месец през лятото) и е осъдена да заплаща месечна издръжка от 150 лв, считано от датата на влизане в решението в сила, със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска.
Първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила в частта, в която упражняването на родителските права по отношение на детето У. И. Ю. е предоставено на баща му И. Ю. И., при когото е определено местоживеенето му, а на майката С. М. А. е определен е режим на лични отношения с детето (всяка първа и трета събота от месеца и всяка първа и трета неделя от месеца от 10 часа до 18 часа без преспиване до навършване на четиригодишна възраст на детето, а след това всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10 часа в събота до 18 часа в неделя с преспиване и един месец през лятото) и е осъдена да заплаща месечна издръжка от 150 лв, считано от 17.10.2017 г., със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска.
Жалбоподателката моли въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол като очевидно неправилно, защото въззивният съд дал вяра само на показанията на свидетелите на ищеца, като пренебрегнал всички други доказателства; пренебрегнал интереса на детето С. за сметка на този на родителите; не отчел незаинтересоваността на бащата за детето С. и привързаността му към майката. Освен това като основание за достъп до касационно обжалване формулира следните правни въпроси, които счита, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: „Какво е значението на задължителното изслушване на двамата родители?”; „Обуславя ли се интересът на малолетното дете кой от двамата родители да упражнява родителските права от всички установени релевантни обстоятелства?”; „При синдром на родителско отчуждение отнасящ се за дете на ниска възраст, какви са критериите, с които съдът следва да се съобрази, при разрешаването на правния спор относно предоставянето на родителските права?; и „Длъжен ли е съдът сам да събира и задълбочено да събира доказателства относно причините за настъпване на синдрома на родителско отчуждение?”.
Ответната страна И. Ю. И. оспорва жалбата като поддържа, че в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не се съдържа достатъчна обосновка за очевидна неправилност на обжалваното решение. Счита, че такава не е налице. По поставените в същото изложение правни въпроси поддържа, че те касаят правилността на решението, което е съобразено с установената съдебна практика и не е противоречие с Постановление № 1/ 1974 г. на Пленума на Върховния съд. Излага съображения за правилност на обжалваното решение.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел за установено, че страните по делото не са сключили брак, но заживели заедно от 2013 г. и от тяхното съвместно съжителство са родени децата С. (на 05.08.2014 г.) и У. (на 08.06.2016 г.). Молителката и ответникът се разделили в началото на 2017 г., като майката напуснала жилището на ответника в [населено място] и заминала с друг мъж в Холандия, където се намира и понастоящем. След фактическата раздяла между страните децата били разделени, като детето С. било настанено със заповед на директора на ДСП – Крумовград за отглеждане при бабата и дядото по майчина линия, а детето У. било отглеждано от бащата в дома на родителите му и с тяхна помощ. Бащата разполага със собствено жилище в [населено място], работи и получава по около 860 лв месечно. Дядото и бабата на децата по майчина линия също разполагат със собствен недвижим имот в [населено място]. Бащата е заинтересован от двете деца, макар при настаняването на детето С. при бабата и дядото по майчина линия да е декларирал, че е в невъзможност към онзи момент да го отглежда. Той обаче посещавал детето и поддържа контакт с него, като води и братчето му, а и го е вземал при себе си за период от 10 дни. При изслушването му пред съда е декларирал силното си желание да отглежда и двете деца при себе си (майката не е изслушана поради неявяването й, макар да й е била осигурена възможност за това). Според приложения социален доклад бащата има капацитет да отглежда и възпитава децата, като близките му роднини изразяват готовност да го подпомагат. Майката се вижда с детето С., когато се завръща в страната (3 – 4 пъти годишно), но от момента на раздялата е контактувала с детето У. само веднъж. Съдът не приел за установено, че бащата злоупотребявал с алкохол и упражнявал насилие над майката. Посочил, че данни за това се съдържат единствено в показанията в производството по привременни мерки на свидетелите М. А. и С. А., който са част от семейството на ответницата С. А. и са заинтересовани. Отчел и обстоятелството, че свидетелят М. А. е разпитван два пъти, като в първоначалните си показания той не е съобщил никакви факти за употреба на алкохол и извършено насилие от страна на бащата. Едва когато последният е поискал от съда да постанови привременни мерки, свидетелят променил показанията си, което съдът преценил като извършено за целите на процеса.
При тези фактически установявания съдът преценил, че бащата е по-подходящата личност от двамата родители да упражнява родителските права. Посочил, че майката е заминала в чужбина, изоставяйки децата на крехка възраст, в която те се нуждаят от ежедневни грижи. Спорадични грижи тя е полагала за детето С., когато се е завръщала в България и с него често комуникирала (дистанционно), но с детето У. не е поддържала връзка дори по телефона. Липсата на еднаква грижа спрямо двете деца според съда представя майката в негативна светлина и рефлектира отрицателно върху преценката на родителските й качества. За същия период бащата е участвал активно в отглеждането на У. и е положил старание да поддържа връзка с детето С.. Съдът отчел също съществуващите възможности за подкрепа от близката среда на бащата при отглеждането на децата и по-добрите условия на живот при него, доколкото бащата разполага със собствено жилище в град, а майката ползва жилище на родителите си в село. Съдът посочил, че в интерес на двете деца е да бъдат отглеждани заедно, като готовност да сторят това имат и двамата родители, но майката декларира тази готовност като бъдещо несигурно събитие (когато си построи къща и се завърне в България), докато при бащата тя е безрезервна. Съдът приел за показателно, че майката е била доволна от решението на районния съд за разделяне на децата между родителите, но посочил, че това не е в техен интерес, защото няма никакви сериозни причини, които да обуславят такова разделяне. Интересът на децата изисквал те да бъдат отглеждани от по-пригодният родител, а не от бабата и дядото на другия родител, което (при пребиваването на майката в чужбина) би било практическият резултат от предоставянето на родителските права на ответницата.
С оглед мотивите на въззивния съд, поставените от жалбоподателката процесуалноправни въпроси за задълженията на съда да събира доказателства относно причините за настъпване на синдром на родителско отчуждение и с какви критериите следва да се съобрази при разрешаване на спор за родителските права при наличие на такъв синдром, не обуславят обжалваното решение. Съдът по същество не е констатирал наличие на синдром на родителско отчуждение. Данни за такъв синдром биха били налице при констатирано по делото негативно отношение на дете към един от родителите му, създадено в резултат на въздействието на другия родител. Фактически установявания, че някое от децата е отчуждено от майката поради действия на бащата, не са направени. Установено е, че майката не поддържа никакъв контакт с детето У. (и е съгласна то да остане да живее с бащата), но това е по нейна вина, а не поради действия на бащата. По отношение на детето С. бащата не е имал възможности за влияние, защото то е настанено да живее при родителите на майката и контактите му с ищеца са били спорадични. След като по делото не е имало данни да синдром на родителско отчуждение, правните въпроси какви биха били задълженията на съда, ако би имало такива данни, са необуславящи и по тях касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Въпросът за значението на изслушването на двамата родители при спор между тях за упражняване на родителски права е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Неизпълнението на изискването на чл.59 ал.6 СК съставлява съществено процесуално нарушение в случаите, когато на родителите не е осигурена възможност за изслушването им от съда (а не когато те не са се явили, въпреки че съдът им е указал да сторят това) и когато неизслушването им е попречило на съда да добие пълна, вярна преценка за моралните и възпитателските им качества и съответно е довело до постановяване на неправилно решение. Когато с постановения резултат по спора по чл.59 СК интересите на непълнолетното дете са защитени във възможно най-висока степен, то дори да е допуснато нарушение на изискването за лично изслушване на родителите, това нарушение не е съществено (решение № 447/ 08.12.2015 г. по гр.д.№ 3067/ 2015 г., ІV г.о.).
Обуславящ е и въпросът „Обуславя ли се интересът на малолетното дете кой от двамата родители да упражнява родителските права от всички установени релевантни обстоятелства?”, но и той е разрешен в обжалваното решение в съответствие, а не в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Инстанцията по същество е съобразила установената практика, според която интересът на малолетното дете кой от двамата родители да упражнява родителските права и какви мерки на лични отношения да има с другия родител е обусловен от всички установени по делото обстоятелства, релевантни по смисъла на ППВС № 1/ 1974 г. Изброяването им в Постановлението е примерно, съдът може да вземе предвид и други, непосочени изрично в него обстоятелства, като мотивира значението им по отношение на спора при кого да живее детето, кой да упражнява родителските права и какви мерки на лични отношения да има (решение № 54/ 16.02.2015 г. по гр.д.N 5475/ 2014 г., ІV г.о.).
Няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по твърдението на жалбоподателката, че е очевидно неправилно. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и изхождайки от мотивите на самото решение. В случая актът на инстанцията по същество е съобразен с утвърдената съдебна практика, посочена по-горе, поради което не може да се счита за очевидно неправилен.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Хасковски окръжен съд № 121 от 04.04.2019 г. по гр.д.№ 101/ 2019 г.
ОСЪЖДА С. М. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], да заплати на И. Ю. И., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], сумата 500 лв (петстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: