8
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№706
гр. София, 03.06.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1341 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците С. Я. И., Е. Ю. Х. и Ш. Ю. Х. и по касационна жалба на ответника [фирма] срещу решение № 832/28.05.2012 г., постановено по гр. дело № 754/2012 г. на Софийския апелативен съд (САС). С него, като е потвърдено решение № 5648/29.10.2011 г. по гр. дело № 4317/2008 г. на Софийския градски съд, жалбоподателят-ответник [фирма] е осъден, по предявените по делото искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД, да заплати: на жалбоподателката-ищца С. Я. И. – сумата 30 000 лв. и на всеки от жалбоподателите-ищци Е. Ю. Х. и Ш. Ю. Х. – сумата от по 40 000 лв., ведно със законните лихви върху тези суми, считано от 23.10.2008 г. до окончателното им изплащане; като исковете са отхвърлени за разликите над тези суми до пълния предявен размер на всеки от тях от по 100 000 лв.; в тежест на жалбоподателя-ответник [фирма] е възложена и държавна такса по делото.
Двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете касационни жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон, като в жалбата на ответното О. – и поради необоснованост и процесуални нарушения, т.е. жалбоподателите навеждат касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищците (както и в касационната им жалба), като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е изведен следният (уточнен и конкретизиран от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) материалноправен въпрос, а именно: допустима ли е солидарна отговорност при реализиране на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 от ЗЗД и следва ли да отговаря възложителят, който е инвеститор, собственик и главен изпълнител на строителен обект, заедно и солидарно с ангажиран от него подизпълнител, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в случай на настъпила злополука, завършила със смърт на пострадал работник, нает по граждански договор от подизпълнителя. Ищците навеждат допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържат и излагат съображения, че изведеният от тях материалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с: т. 1, т. 6 и т. 7 от ППВС № 7/30.12.1959 г., т. 3 от ППВС № 17/18.11.1963 г. и т. 3 от ППВС № 4/30.10.1975 г.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответника [фирма] (както и в касационната му жалба), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните три правни въпроса, а именно: 1) материалноправен – чия е отговорността по чл. 49 от ЗЗД – на главния изпълнител на строителството на сграда и инвеститор, който е отговорен за осъществяването на техническото ръководство на обекта, дейностите по организация, ръководство и контрол на работата, извършването на действията за осъществяване на непрекъснат контрол за спазване на здравословните и безопасни условия на труд, или на подизпълнителя, ангажиран по силата на договор за изпълнение на строително-монтажни работи (СМР), сключен с главния изпълнител на строителството за изпълнение на отделни довършителни СМР на обекта; 2) процесуалноправен – когато по предявен иск е формирана воля на съда само в мотивите към решението и същата воля не е изявена в диспозитива на същото, налице ли е очевидна фактическа грешка или е налице непроизнасяне по предявения иск, отстранимо чрез допълване на решението; и 3) процесуалноправен – трябва ли съдът да постановява обосновано решение и да изгражда фактически изводи въз основа на правилата на формалната правна логика, или съдът е свободен да възприема такава фактическа обстановка, каквато сметне за необходима. К.-ответник навежда и трите допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поддържа и излага съображения, че изведените от него правни въпроси са от значение за развитието на правото, както и че същите са разрешени от въззивния съд в противоречие, както следва: първият въпрос – с т. 3 от ППВС № 17/18.11.1963 г., решение № 124/02.12.1988 г. по гр. дело № 87/1988 г. на ОСГК на ВС, решение № 6/08.01.1973 г. по гр. дело № 2384/1972 г. на І-во гр. отд. на ВС, решение № 18/18.03.2005 г. по гр. дело № 12/2005 г. на Бургаския апелативен съд (БАС), решение № 222/14.11.2006 г. по гр. т. дело № 378/2006 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАС) и решение № 167/11.07.1960 г. по гр. дело № 3929/1960 г. на ІV-то гр. отд. на ВС; вторият въпрос – с решение № 167/06.11.2009 г. по гр. дело № 1331/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 692/30.12.2009 г. по гр. дело № 6386/2007 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 64/23.03.2011 г. по гр. дело № 576/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС; и третият въпрос – с ППВС № 1/13.07.1953 г., решение № 129/05.03.1986 г. по гр. дело № 682/1985 г. на І-во гр. отд. на ВС и решение № 752/18.11.1988 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВС.
Никой от жалбоподателите не е подал отговор на касационната жалба на насрещната страна по делото.
Ответникът по предявените по делото искове [фирма], в отговора на касационната жалба и на изложението на ищците излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на жалбата.
Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните по делото, че инвеститор и главен изпълнител на СМР на процесния строителен обект е ответното [фирма], както и че на 18.07.2007 г. между двете ответни дружества е сключен договор, по силата на който касаторът [фирма], като изпълнител (подизпълнител), е извършвало СМР на обекта – полагане на вътрешни мазилки. Съгласно договора, последният се е задължил да осигури необходимата работна ръка и механизация, както и да изпълни работата качествено и в изпълнение на ЗЗД и на Закона за безопасните условия на труд (ЗБУТ) (чл. 7 от договора). САС е приел за безспорно между страните и че на 21.09.2007 г. наследодателят на ищците Ю. И. е сключил с ответното [фирма] граждански договор за изпълнение на дейност като общ работник, както и че на 25.09.2007 г. той е открит мъртъв в асансьорната шахта на обекта, за което е било образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител по чл. 123 от НК, което е било прекратено. Апелативният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответното [фирма] за обезщетяване на процесните неимуществени вреди на ищците от смъртта на наследодателя им, тъй като тези вреди са резултат от неизпълнение на задълженията на този ответник да осигури безопасни условия на труд при извършването на дейността по договора 18.07.2007 г. между двамата ответници. В тази връзка са изложени следните съображения: След като дружеството-касатор е поело по този договор задължение при извършване на дейностите по измазване на сградата да спазва разпоредбите на ЗБУТ, негово е било задължението при изпълнението на тези дейности да обезопаси асансьорната шахта и да създаде съответната организация за безопасно изпълнение на задълженията на наетите от него работници. Ответното [фирма] е имало, назначен по трудов договор № 29/04.05.2007 г., служител М. З. на длъжност „организатор”, с основни задължения: техническо ръководство на строителния обект, упражняване на контрол на строителната площадка, осигуряване на необходимите предпазни средства и инструктаж на обекта, недопускане извършване на работа при опасни и вредни условия и др. Именно касаторът [фирма], а не главният изпълнител на обекта – ответното [фирма], е водел книгите за инструктаж на наетите от първото дружество работници и служители, по безопасност, хигиена на труда и противопожарна охрана, и е провеждал начален, периодичен и ежедневен инструктаж на своите работници. Въз основа показанията на свидетеля Г., апелативният съд е приел за установено и че двете ответни дружества – главен изпълнител и подизпълнител са имали различни технически ръководители, като този на [фирма] не е имал никакво отношение и никакви задължения спрямо работниците на подизпълнителя, за безопасността на които е отговарял [фирма]; работниците на двете дружества никога не са работили паралелно, а след приключване на съответните дейности от работниците на главния изпълнител са идвали тези на подизпълнителя; при работа, работниците на [фирма] обезопасявали шахтите с две стабилни дъски. Въз основа показанията на свидетелите Т. и М., въззивният съд е приел за установено и че в деня на инцидента асансьорната шахта не е била обезопасена, работниците не са имали предоставени каски и предпазни колани, около шахтата нямало осветление или предпазни знаци, след 17 часа е било сумрачно; пострадалият си е тръгнал от работа половин час преди двамата свидетели, за да пусне фиш, не се прибрал в общата им квартира и бил открит на другия ден. Обстоятелството, че асансьорната шахта не е имала осветление и не е била обезопасена така, че да не падне човек, е установено и от показанията на свидетеля М. З.. С оглед на така приетото, апелативният съд е намерил за неоснователни и възраженията във въззивната жалба на ответното [фирма], като е дал мотивиран отговор на всяко от тях. Въззивният съд е приел и че след като обжалваното пред него първоинстанционно решение по делото не съдържа диспозитив за отхвърлянето на предявените при условията на солидарност искове срещу ответното [фирма] и тъй като молба за допълването му не е депозирана, то САС не дължи произнасяне по въззивната жалба на ищците относно искането за ангажирането на солидарната отговорност и на този ответник.
В съдебната практика никога не е имало съмнения по третия изведен от дружеството-касатор въпрос, а именно, – че съдебното решение следва да е обосновано, както и че съдът следва да изгражда своите фактически и правни изводи въз основа на правилата на формалната и правната логика, респ. – че съдът не може „…да възприема такава фактическа обстановка, каквато сметне за необходима”. Израз на тази съдебна практика е и посоченото във връзка с този процесуалноправен въпрос, ППВС № 1/13.07.1953 г. (и конкретно – т. 3 и мотивите към нея от това ППВС). Обжалваното въззивно решение, видно от цитираните по-горе мотиви към него, не е в противоречие, а напротив – то е в съответствие с тази практика на съдилищата, респ. – и с това ППВС. Посочените във връзка със същия правен въпрос, решение № 129/05.03.1986 г. по гр. дело № 682/1985 г. на І-во гр. отд. на ВС и решение № 752/18.11.1988 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВС, не са представени от дружеството-жалбоподател, поради което те не биха могли и не следва да се обсъждат (в този смисъл са и т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този процесуалноправен въпрос очевидно не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на т. 3 от чл. 280, ал. 1 от ГПК. Следва да се отбележи и че несъгласието на страната с фактическите констатации и изводи на съда не е основание за допускане на касационното обжалване. То би могло да представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост, каквито в случая са и доводите на дружеството-касатор за извеждането на този процесуалноправен въпрос. Тези доводи, обаче не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.
По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска по третия изведен от ответника-жалбоподател правен въпрос, тъй като по отношение на него не са налице наведените допълнителни основания по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Въззивният съд е разрешил изведените от касаторите материалноправни въпроси относно отговорността по чл. 49 от ЗЗД на две юридически лица – главен изпълнител и подизпълнител, също в пълно съответствие със задължителната практика на Върховния съд, и конкретно – в съответствие с посочената и в двете изложения, т. 3 от ППВС № 17/18.11.1963 г. Там е прието, че ако съгласно договора между тях, едно предприятие (юридическо лице) дължи на друго извършването на определена работа със свои работници, при негов контрол и организация на работата, отговорността за вредите от непозволено увреждане е в тежест на това предприятие, като в този случай е без значение, че се извършва работа на първото предприятие. Именно това разрешение е възприето и от въззивния съд в обжалваното решение – предвид установените по делото обстоятелства. Посочените от страна на ищците, т. 1, т. 6 и т. 7 от ППВС № 7/30.12.1959 г. и т. 3 от ППВС № 4/30.10.1975 г. (за разлика от цитираната т. 3 от ППВС № 17/18.11.1963 г.) нямат пряко отношение към изведения от тях материалноправен въпрос. Освен това, при изрично приетото от въззивния съд, че при непълнота на първоинстанционното решение и липсата на искане за допълването му, той не дължи произнасяне по искането на ищците за солидарна отговорност на двете ответни дружества, материалноправният въпрос – така, както е изведен и формулиран от страна на ищците, не е и обуславящ крайния извод на въззивния съд в обжалваното решение, след като там изобщо не са обсъждани предпоставки за наличие на солидарна отговорност между двамата ответници. Така, както е формулиран материалноправният въпрос и от страна на ответното дружество-касатор (изхождайки от постановката, че „…отговорен за осъществяването на техническото ръководство на обекта, дейностите по организация, ръководство и контрол на работата, извършването на действията за осъществяване на непрекъснат контрол за спазване на здравословните и безопасни условия на труд…”, е главният изпълнител и инвеститор на строителството на сградата), той също не е обуславящ крайния извод на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за изхода на спора по делото, тъй като по делото е установено обратното – че техническото ръководство, контролът върху работата и по спазването на изискванията за здравословни и безопасни условия на труд по отношение на работниците, наети от дружеството-подизпълнител, е следвало да бъдат осъществявани от същото това дружество-касатор, а не от главния изпълнител и инвеститор на обекта. Освен това, посочените и представени от страна на жалбоподателя-ответник, влезли в сила: решение № 124/02.12.1988 г. по гр. дело № 87/1988 г. на ОСГК на ВС, решение № 6/08.01.1973 г. по гр. дело № 2384/1972 г. на І-во гр. отд. на ВС, решение № 222/14.11.2006 г. по гр. т. дело № 378/2006 г. на ВтАС и решение № 167/11.07.1960 г. по гр. дело № 3929/1960 г. на ІV-то гр. отд. на ВС са постановени по случаи, които съществено се различават от разгледания по настоящото дело, поради което не обуславят наличие на противоречива съдебна практика, по смисъла на т. 2 от чл. 280, ал. 1 от ГПК. Единствено в първото от тези решения е разгледан случай на отговорност за вреди по чл. 49 от ЗЗД на две предприятия (юридически лица) – възложител и изпълнител, но – за разлика от случая по настоящото дело – при установени по това дело, съвместни и за двете предприятия задължения по охраната и безопасността на труда. Посоченото от дружеството-касатор, решение № 18/18.03.2005 г. по гр. дело № 12/2005 г. на БАС не следва да бъде обсъждано, тъй като няма данни и доказателства това въззивно решение да е влязло в сила (в този смисъл – също т. 3 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от горното, при наличието на посочената от самите жалбоподатели, задължителна практика на Върховния съд – т. 3 от ППВС № 17/18.11.1963 г., която според настоящия съдебен състав не се нуждае от промяна или осъвременяване поради законодателни изменения или промяна в обществените отношения, изведените и в двете изложения и касационни жалби на страните, материалноправни въпроси не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на т. 3 от чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл са и т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по материалноправните въпроси, изведени от жалбоподателите.
Другият процесуалноправен въпрос (вторият по ред – когато по предявен иск е формирана воля на съда само в мотивите към решението и същата воля не е изявена в диспозитива на същото, налице ли е очевидна фактическа грешка или е налице непроизнасяне по предявения иск, отстранимо чрез допълване на решението), изведен в изложението на жалбоподателя [фирма], е без никакво значение за изхода на правния спор по предявените срещу този жалбоподател искове по чл. 49 от ЗЗД. Той е от значение само за исковете срещу другия ответник [фирма], респ. – би бил от значение за допускане на касационното обжалване, само ако беше изведен от страна на ищците в касационното производство. Това е така, защото исковете срещу жалбоподателя [фирма] са частично уважени от въззивния съд, при изложени от него мотиви за наличие на материалноправните предпоставки за ангажиране на тази гаранционно-обезпечителна отговорност единствено по отношение на този ответник-касатор, както и за липсата на тези материалноправни предпоставки за ангажиране отговорността на другото ответно дружество [фирма]. При това положение, уважаването (респ., евентуално – отхвърлянето, при допускане на касационно обжалване по неговата касационна жалба и решаване на спора по същество от ВКС) на исковете срещу дружеството-касатор [фирма] по никакъв начин не е свързано и не зависи от липсата или наличието на изрично постановен диспозитив в първоинстанционното решение за отхвърлянето на исковете срещу другото дружество-ответник.
По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска и по втория изведен от ответника-жалбоподател правен въпрос, тъй като същият не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на този касатор (в тази връзка виж и т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение – с оглед всичко гореизложено, касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
При този изход на делото, на касатора-ответник [фирма] не се следват разноски, присъждането на каквито той претендира пред настоящата съдебна инстанция. Тримата жалбоподатели-ищци и ответникът [фирма] не са направили претенции за присъждане на разноски пред настоящата съдебна инстанция.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 832/28.05.2012 г., постановено по гр. дело № 754/2012 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.