5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1193/2011 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 706
гр.София, 05.10.2012 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1193/2011 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. К. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат В.Ц. от АК-Ст.З. срещу въззивното решение на Старозагорския окръжен съд № 180/24.06.2011 год., постановено по в.гр.дело № 115/2011 год. С това решение след отмяна на първоинстанционното решение на Старозагорския районен съд № 1248/15.12.2010 год. по гр.дело № 3667/2010 год. въззивният съд е отхвърлил предявеният от ищеца-касатор срещу П. Н. Н. от [населено място] иск по чл.422 ГПК, с който се иска да бъде признато за установено, че ответникът му дължи сумата 20 000 лева по издадената в полза на ищеца заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 ГПК въз основа на запис на заповед за същата сума от 01.03.2007 год. с издател П. Н. и поемател С. К., ведно със законната лихва и 400 лева съдебни разноски.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че недопустимо по искане на ответника въззивният съд е допуснал събиране на доказателства относно съществуването на други правоотношения между страните по абстрактната сделка. Наведени са доводи, че при редовен запис на заповед кредиторът има право да събере вземането си само въз основа на ценната книга, като е освободен от необходимостта да доказва наличие на каузално правоотношение и изпълнение по него.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК поради противоречива съдебна практика по поставените материалноправни и процесуални въпроси, които са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и обобщени се свеждат до следното: 1. Необходимо ли е да се изследва наличието на каузални правоотношения между страните при всеки случай на вземане, произтичащо от издаден запис на заповед? 2.Как се разпределя доказателствената тежест между страните в процеса при установяване на каузалните правоотношения, чието изпълнение обезпечава издадения запис на заповед? 3. Допустимо ли е представянето на нови доказателства от ответника пред въззивния съд с оглед настъпила преклузия по смисъла на чл.133 ГПК? Позовава се на приложени към жалбата съдебни решения на различни състави на ВКС, Търговска колегия, постановени по т.дело № 387/2007 год. на І т.о.; т.дело № 29/2009 год. на І т.о. и т.дело № 1008/2009 год. на ІІ т.о.
Ответникът по касационната жалба П. Н. Н. чрез процесуалния му представител адвокат Й.М. от АК-Ст.З. поддържа становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на направените съдебни разноски за касационното производство в размер на изплатения адвокатски хонорар – сумата 300 лева по представения към отговора договор за правна защита и съдействие от 07.11.2011 год.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото констатира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение след отмяна на първоинстанционното решение въззивният съд е отхвърлил предявеният иск по чл.422 ГПК за установяване дължимостта на сумата от 20 000 лева по издадената в негова полза заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК въз основа на запис на заповед от 01.03.2000 год. с издател ответника. Анализирайки в цялост събрания по делото доказателствен материал съдът е приел, че независимо от абстрактния характер на менителничния документ, който е редовен от външна страна и съдържа необходимите реквизити, същият е бил издаден във връзка с възникнали трудовоправни отношения и работата, която ответникът е изпълнявал като шофьор на газовоз в дружеството на ищеца. В тази връзка записът на заповед е бил подписан при постъпването му на работа за да обезпечи имуществената отговорност на ответника за евентуални бъдещи вреди, които биха настъпили при изпълнение на трудовите му задължения. При липсата на каквито и да било доказателства, установяващи че ответникът дължи суми, произтичащи от каузалното правоотношение, съдът е направил решаващия извод, че не съществува и вземането на ищеца по процесния запис на заповед послужило като основание за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК-предмет на предявения иск.
При тези данни поставеният от касатора материалноправен въпрос подлежи ли на изследване връзката с каузалната сделка при редовен от външна страна менителничен ефект е релевантен за изхода на делото. По отношение на този въпрос обаче, не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС, че независимо от абстрактния характер на записа на заповед при възникнал спор и направено възражение от страна на издателя е необходимо да се установи каузалното правоотношение, респ. съществуването на основното вземане, което записът на заповед обезпечава. В тази връзка след проверка редовността на записа на заповед от формална страна, съдът по същество проверява фактите и обстоятелствата свързани с изпълнението на задълженията по каузалната сделка – съответно – дали вземането по тази сделка съществува. В този смисъл са постановените по реда на чл.290 ГПК р.№ 113/04.10.2010 год. по т.дело № 1074/2009 год. на ВКС, ТК-І т.о.; р.№102/25.07.2011 год. по т.дело № 672/2010 год. на ВКС, ТК-ІІ т.о. и др. служебно известни на настоящия съдебен състав. В случая обжалваното решение е в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС. Представените с касационната жалба съдебни решения са постановени при различна фактическа обстановка и не обосновават противоречива съдебна практика.
Аналогично е положението и по поставения процесуален въпрос. Съгласно константната практика на ВКС относно правилата за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса, независимо от процесуалното си качество, кредиторът следва да докаже факта, от който произтича вземането му, за обезпечаването на което е издаден процесния запис на заповед, а длъжникът да докаже възраженията си – абсолютни /срещу формата и съдържанието на записа на заповед/ или лични – основани на отношенията с кредитора, включително-погасяване на задълженията му по каузалната сделка. В този смисъл са р.№ 141/08.03.2010 год. по т.дело № 798/2007 год. на ВКС, ТК-ІІ т.о.; р.№ 102/25.07.2011 год. по т.дело № 672/2010 год. на ВКС, ТК-ІІ т.о.; р.№ 149/05.11.2010 год. по т.дело № 49/2010 год. на ВКС, ТК-І т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, на които обжалваното решение не противоречи. В случая, с оглед данните по делото, въззивният съд е действувал в съответствие с процесуалните норми за разпределение на доказателствената тежест между страните в действуващата съдебна практика на ВКС.
` Поставеният от касатора процесуален въпрос във връзка с приложението на нормите на чл.266 и чл.370 ГПК и правомощията на съда при преценка доказаността на фактите и обстоятелствата в случаите, когато ответникът е пропуснал срока за извършване на посочените процесуални действия /включително по отношение представяне на съответни доказателства/ с оглед настъпващата в първоинстанционното производство поетапна преклузия е от съществено значение за изхода на спора. По отношение на така поставения въпрос, обаче, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК предвид наличието на постоянна и непротиворечива съдебна практика в постановени от ВКС решения по реда на чл.290 ГПК – р.по гр.дело № 56/2009 год. на ГК-ІV г.о.; р. по гр.дело № 221/2009 год. на ГК-ІІІ г.о.; р. по гр.дело № 177/2010 год. на ГК-ІІ г.о.; р. по гр.дело № 367/2009 год. на ГК-ІІ г.о.; р. по гр.дело № 378/2009 год. на ГК-ІV г.о.; р. по гр.дело № 1151/2009 год.; р. по гр.дело № 129/2009 год. и др. В цитираните съдебни решения е прието, че с оглед въведената в чл.266 ГПК забрана е недопустимо посочването на нови факти и доказателства пред въззивния съд, когато същите са могли да бъдат представени в първоинстанционното производство. До приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и предоставят нови доказателства само ако не са знаели за тях до подаване на жалбата, съответно – в срока за отговор, както и да искат събиране на доказателства, които не са били допуснати по делото поради процесуални нарушения на първоинстанционния съд, като преценката за това е предоставена на въззивния съд с оглед конкретните данни по делото. В случая, допускайки исканите гласни доказателства Старозагорският окръжен съд е приел, че е налице хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, тъй като още с отговора си на исковата молба в срока по чл.131 ГПК ответникът е поискал да бъдат допуснати свидетели за установяване на обстоятелствата, свързани с подписването на записа на заповед, но с определение от 16.09.2010 год. районният съд неправилно е оставил без уважение това искане. В тази връзка, допускайки исканите гласни доказателства въззивният съд е процедирал в съответствие с цитираната съдебна практика, като е приложил точно процесуалния закон.
Що се отнася до оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност, както и за преценката от съда на фактическия и доказателствен материал по конкретното дело, същите са относими към правилността на постановения съдебен акт и представляват отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. При този изход на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените и поискани от него съдебни разноски в размер на сумата 300 лева адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 07.11.2011 год.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Старозагорския окръжен съд № 180/24.06.2011 год., постановено по в.гр.дело № 115/2011 год.
ОСЪЖДА С. П. К., ЕГН [ЕГН] с посочен адрес [населено място], курортно селище „Казанлъшки минерални бани”, [улица] да заплати на П. Н. Н., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [община], [улица] сумата 300/триста/лева съдебни разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: