7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 707
гр. София, 12.11.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Ковачева
ЧЛЕНОВЕ: Лидия Иванова
Емилия Василева
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 353 по описа за 2010г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата М. Д. Н. от гр. Пловдив, подадена от процесуалните й представители адв. С. Г. Д. и адв. С. С. Х. срещу решение № 347 от 23.11.2009г. по в. гр. дело № 994/2009г. на Апелативен съд Пловдив, 2 състав, с което е потвърдено решение № 1128 от 19.06.2009г. по гр. дело № 2790/2008г. на Пловдивски окръжен съд, 3 граждански състав, с което М. Д. Н. от гр. Пловдив е осъдена да заплати на „И. 95“ ООД, гр. Пловдив по договор за изработка от 27.07.2006г. сумата 12 924 евро, респ. левовата равностойност на същата, на основание чл. 266 във връзка с чл. 258 ЗЗД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 26.09.2008г. до окончателното й плащане, както и сумата 2 370,65 лв. – разноски по делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради това, че е разгледан иск на основание чл. 266 във връзка с чл. 258 ЗЗД, а определената в доклада на първоинстанционния съд правна квалификация е чл. 200 във връзка с чл. 183 и следващите ЗЗД. Релевирани са доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и писменото изложение към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС е разгледан непредявен иск /т. 1/; противоречиво решаване на дела при сходни процесуални нарушения /различна правна квалификация в доклада по делото и решението/, като се позовава на противоречие с решение № 1690 от 09.02.2009г. по адм. дело № 14513/2008г. на В., V. о. /т. 2/; от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е разрешаването на следните въпроси: представлява ли нарушение на процесуалните правила оповестяването на различна правна квалификация на претендираните права /в доклада и решението/; представлява ли посочената разлика в правните квалификации постановяване на решение „свръхпетитум“ и недопустимо ли е решението; въпросът за тълкуване волята на страните е решен в нарушение на чл. 20 ЗЗД и трайната практика на ВС и ВКС, обективирана в решение № 4128/1993г. на ВС и решение № 788/2005г. на ВКС /т. 2/; въпросите „може ли да бъде предмет на предварителен договор право на строеж” и „съществува ли годно право на строеж, когато постройката е изградена” са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр. дело № 179/2005г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 36/23.03.2009г. по т. дело № 418/2009г. на ВКС, ТК, І т. о.
Ответникът „И. 95“ ООД, гр. Пловдив поддържа становище, че подадените две касационни жалби следва да бъдат върнати, тъй като първата е подадена от лице без представителна власт, а втората – след изтичане на едномесечния срок по чл. 283 ГПК. Прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване – в приложеното решение на В. не е определен правилно предметът на спора, а не правната квалификация и не е налице процесуалноправен въпрос, който да е решаван противоречиво от съдилищата; апелативният съд е разгледал задълбочено всяко оплакване и обосновано е приел, че окръжният не се е произнесъл „свръхпетитум“; представените решения към жалбата не касаят конкретния случай.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на касационните жалби поради това, че първата е подадена от лице без представителна власт, а втората – след изтичане на едномесечния срок по чл. 283 ГПК. Депозираната на 04.01.2010г. касационна жалба е подадена от лица с представителна власт, тъй като адв. С. Г. Д. и адв. С. С. Х. са упълномощени от ответницата М. Д. Н. още в първоинстанционното производство да я представляват, защитават и консултират пред съда до изчерпване на всички степени на юрисдикция във връзка със спора, по който е образувано гр. дело № 2790/2008г. на Пловдивски окръжен съд. Учредената представителна власт обхваща всички инстанционни производства, включително правомощието за подаване на касационна жалба и процесуално представителство пред ВКС, поради което за подаването на настоящата касационна жалба не е необходимо отделно упълномощаване. С депозираните впоследствие на 06.01.2010г. и 25.01.2010г. касационна жалба и молба е направено уточнение на касационните основания и основанията за допускане на касационно обжалване поради недостатъците на подадената в срок касационна жалба.
Въззивният съд е установил, че на 27.07.2006г. между страните е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот – апартамент и гараж, който по съществото си е комбиниран и съдържа елементи на предварителен договор за продажба на право на строеж и договор за строителство на двата обекта в съответната степен на довършеност. Решаващият съдебен състав е приел, че съгласно този договор ответницата дължи на ищцовото дружество – продавач за правото на строеж и неговото реализиране левовата равностойност на 51 710 евро за апартамента /по 450 евро на кв. м./ и 7 7250 евро за гаража /по 380 евро на кв. м./ или общо дължимата сума е в размер 59 435 евро. Ответницата е заплатила на ищцовото дружество общо сума в размер 46 511 евро и е останала непогасена сума в размер 12 924 евро. За да стигне до този извод и да приеме за неоснователно възражението на ответната страна, че дължимата сума е била в размер само 21 500 евро и че същата е заплатена, въззивният съд е приел, че сключеният с нотариален акт договор за покупко-продажба на процесните апартамент и гараж касае правото на собственост на обектите, изградени до степен „груб строеж“, в какъвто вид са били по време на прехвърлянето им, докато в договора за строителство от 27.07.2006г. подробно е уговорена степента на довършеност на двата обекта, която е в много по-голяма степен в сравнение със степента на завършеност, на която е сключен нотариалният акт. Поради това, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора за строителство, то ответната страна дължи заплащане на уговорените и неплатени строителни работи.
Решаващият съдебен състав е приел за неоснователен доводът на ответницата – въззивник в производството пред Пловдивски апелативен съд, че съдът, като е осъдил ответницата да заплати сумата по договора за изработка от 27.07.2006г., вместо по договор за продажба като незаплатена част от договорената обща цена на имота, е присъдил „свръхпетитум“. Изложил е съображения, че в сключения между страните договор не са разграничени сумите за прехвърляне правото на строеж и осъществяване на строителството, поради което останалата дължима сума е за строителни дейности, които са били извършени след продажбата на обектите в груб вид, включително и правото на строеж.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Предвид релевираните от касатора доводи и с оглед данните по делото релевантните процесуалноправни въпроси се отнасят до допустимостта на решението, задълженията на съда да квалифицира спорното право и се произнесе по предявения иск в рамките, очертани от основанието и петитума: допустимо ли е решение, в което посочената от съда правна квалификация се различава от правната квалификация, дадена в доклада по делото; представлява ли разликата в правната квалификация в доклада на делото и решението постановяване на решение „свръхпетитум“. Посочените от касатора материалноправни въпроси „може ли право на строеж да бъде предмет на предварителен договор” и „съществува ли годно право на строеж, когато постройката е изградена” са релевантни, доколкото правото на строеж на определен недвижим имот е предмет на процесния предварителен договор за продажба.
Неоснователен е доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради това, че в противоречие с практиката на ВКС е разгледан непредявен иск. Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на съда да направи доклад по делото със съдържанието по чл. 146, ал. 1 ГПК и да се произнесе по предявения иск в рамките, очертани от основанието и петитума, не е решен от въззивния съд в отклонение от задължителната за съдилищата практика на ВС и ВКС. В своята константна практика Върховният съд и Върховният касационен съд последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. Съдът е длъжен да квалифицира спорното право въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения на ищеца, които формират основанието на исковата претенция, и въз основа на заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При неправилна правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд, решението е незаконосъобразно, а не недопустимо и въззивният съд не следва да връща делото за ново разглеждане, а сам да разгледа иска, като го квалифицира правилно.
Правната квалификация не следва да се разглежда отделно от изложените в исковата молба факти и обстоятелства, от които произтичат претендираните права на ищеца, нито от заявения петитум на исковата молба. Поради това при неправилна правна квалификация в доклада на делото, но подробно и правилно изложени факти и обстоятелства, на които се основава заявената претенция и излагане на петитума, решението, в което е определена правилна правна квалификация и е разгледан предявеният иск на действителното правно основание, не е недопустимо. В този смисъл разликата между посочените в доклада и решението правни основания на иска не съставляват произнасяне „свръхпетитум”. Съдът е длъжен да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства.
Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена с тази на първоинстанционния съд, представлява нейно продължение и изисква извършване на необходимите процесуални действия за постановяване на решението по същество по предявения иск на действителното правно основание, включително определяне правната квалификация на иска. При постановяване на обжалваното решение съставът на Пловдивски апелативен съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика и е изпълнил задължението си да определи правното основание на исковата претенция въз основа на изложените в исковата молба фактически твърдения и обстоятелства и заявеното в петитума искане. Предмет на иска е парично задължение по предварителен договор за продажба на недвижим имот, сключен между страните на 27.07.2006г., който съдържа елементи на предварителен договор за продажба на право на строеж и на договор за строителство на съответния обект. Въззивният и първоинстанционният съд са разгледали предявения иск на действителното правно основание и обстоятелството, че първоначално първоинстанционният съд е направил непрецизна правна квалификация, не обосновава недопустимост на съдебния акт.
Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Поради това е неоснователно позоваването на противоречие с решение № 1690 от 09.02.2009г. по адм. дело № 14513/2008г. на В., V. о.
Доводът, че въпросът за тълкуване волята на страните е решен в нарушение на чл. 20 ЗЗД и трайната практика на ВС и ВКС, обективирана в решение № 4128/1993г. на ВС и решение № 788/2005г. на ВКС, също е неоснователен. Целта на тълкуването на договора е да бъде установен точния смисъл на договорните клаузи, действителната воля на страните. Тълкуването на договора се подчинява на правилата, регламентирани в чл. 20 ЗЗД, и същото е винаги конкретно, по конкретен договор и конкретна клауза. В този смисъл даденото тълкуване като краен резултат по един договор не може да бъде идентично с дадено тълкуване като краен резултат по друг договор. В съответствие с правилата предвидени в чл. 20 ЗЗД и трайноустановената съдебна практика въззивният съд е тълкувал съдържанието на процесните предварителен договор и нотариален акт, изхождайки от връзката между отделните клаузи и смисъла, който произтича от целия договор и целите, които обслужва, търсейки действителната обща воля на страните, вложена в него. Що се отнася до конкретните изводи на съда, направени в резултат на това тълкуване, както и извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, това са въпроси относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и твърдението, че цената е променена, което обстоятелство не е съобразено от съда, представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. При подробно и правилно изложени факти и обстоятелства, на които се основава заявената претенция, и излагане на петитума в доклада по чл. 146 ГПК, правото на защита на ответника по иска, включително правото му на възражение и представяне на доказателства не са нарушени, поради което разликата в правната квалификация на иска в доклада и решението не представлява съществено процесуално нарушение.
Въпросите „може ли право на строеж да бъде предмет на предварителен договор” и „съществува ли годно право на строеж, когато постройката е изградена” не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Налице е задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обективирана в решение № 46/12.03.2010г. на ВКС по гр. д. № 725/2009 г., II г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която и съобразно чл. 181 ЗУТ правото на строеж на сграда или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на учредяването му до завършване на сградата в груб строеж, като единствено актът на общинската администрация, с който се дава преценка за степента на завършеност на сградата, е меродавният момент, който ще даде отговор на въпроса доколко правото на строеж се е реализирало в обекти, което е пречка то да бъде предмет на прехвърлителна сделка към този момент, съгласно чл. 181, ал. 1 ЗУТ. Релевантният материалноправен въпрос не е решен в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС, нито в противоречие на решение по гр. дело № 179/2005г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 36/23.03.2009г. по т. дело № 418/2009г. на ВКС, ТК, І т. о. тъй като в конкретния случай предварителният договор за продажба на недвижим имот е сключен на 27.07.2006г., а сградата е изградена на „груб строеж” към 18.12.2006г. съгласно констативен протокол от 18.12.2006г. на Община Пловдив – район „Ю.” и удостоверение № 187/18.12.2006г. на Община Пловдив – район „Ю.”.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Пловдив. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са поискани и не са налице данни, че са направени за касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 347 от 23.11.2009г. по в. гр. дело № 994/2009г. на Апелативен съд Пловдив, 2 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.