9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 707
[населено място], 28.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение,в закрито заседание на тринадесети юни, през две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 3641 по описа за две хиляди и петнадесета година, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1702/28.07.2015 год. по т.д.№ 4405/2014 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1013/ 02.07.2014 год. по т.д.№ 4903/2013 год. по описа на Софийски градски съд.С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора против Министерство на регионалното развитие и благоустройството иск, с правно основание чл.55 ал.1 пр. 1 ЗЗД, за връщане на сумата от 63 415, 80 лева,като платена без основание,предвид събирането й от ответника в качеството на неустойка по чл.8.2 вр. с чл.7.3 от сключения на 16.06.2009 год. между страните договор за наем на морски плаж „Смокините – север„. Касаторът е депозирал касационна жалба вх.№ 12 429 / 28.09.2015 год. / в срока по чл.283 ГПК / и допълнителна такава с молба вх.№ 14 046/29.10.2015 год. / извън срока по чл.283 ГПК /, поради което настоящото производство съобразява единствено въведените с първата касационни доводи за неправилност на въззивното решение. В същата се твърди, че съдът не се е произнесъл по всички наведени с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Твърди се,че не е съобразил непроизнасяне на първоинстанционния съд по довода за предварително определен от наемодателя размер на дължимата при съществено неизпълнение на задълженията на наемателя неустойка, т.е. изначално създадената от наемодателя , предвид условията на търга, невъзможност за преговори относно неустоечната клауза.Твърди се и необсъждане съдържанието на оспорените констативни протоколи за установени нарушения на наемателя.Касаторът изразява несъгласие с извода на въззивния съд за неприложимост на реда за констатиране на нарушения,от компетентни органи – длъжностни лица назначени от Кмета на съответната община,по реда на Наредба за водоспасителната дейност и обезопасяването на водните площи /НВДОВП/,както и с извода за действителност на неустоечната клауза,предвид довода за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави , независимо от придадения от съда компенсаторен характер на неустойката, но при продължено облигационно правоотношение между страните.
Ответната страна – Министерство на регионалното развитие и благоустройството – оспорва касационната жалба и обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване, като счита че формулираните въпроси не отговарят на изискванията за правни, по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Излага обстойни съображения по съществото на касационната жалба , при това в съответствие с допълненото й от касатора съдържание.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Отхвърлен е иск на касатора против МРРБ ,с правно основание чл.55 ал.1 пр. първо ЗЗД , претенцията по който се формира от заплатена от ищеца на ответника неустойка за съществено неизпълнение на задължения, в качеството му на наемател, по договор за наем на морски плаж „Смокините – север”,на основание чл.8.2, препращащ към чл.7.3 от договора. Според чл.8.2, в случаите на чл.7.3 наемателят дължи на наемодателя неустойка в размер на едногодишната наемна цена . Чл.7.3 пр. първо визира, че при съществено неизпълнение на задълженията по договора / т.е. на която и да е от двете страни / , изправната страна има право да прекрати договора без предизвестие. Второто предложение на тази разпоредба съдържа дефиниция за „ съществено неизпълнение на наемателя „ , като ответникът наемодател е санкционирал ищеца за това от вида „ неизпълнение точно или в срок на едно и също задължение повече от три пъти, без значение на продължителността между отделните неизпълнения „. Като такова ответникът противопоставя и съдилищата са приели за установено, като системно, в съответствие с чл.7.3 пр. второ от договора, неизпълнение на задължението по чл.6.9 б.”в” – неосигуряване на водно спасяване на морския плаж,в съответствие с изискванията на чл.12 от НВДОВП, издадена в изпълнение на Закона за устройство на Ч. крайбрежие /ЗУЧК/, според която разпоредба личния състав на всеки спасителен пост / съгласно утвърдена схема за плаж „Смокините – Север” задължителни 5 спасителни поста / се състои от най-малко двама спасители.
Предявявайки претенцията си, ищецът се е позовал на следното : 1/издадените констативни протоколи за установяване на нарушенията не са изготвени по реда на НВДОВП и от компетентни за това лица, съобразно реда за назначаването им съгласно Наредбата; 2/ неистинност на констатациите – установяващи по 1 спасител на 5 поста , изключая последния протокол установяващ по 1 спасител на 4 спасителни поста , позовавайки се на лични талони на спасителите / удостоверяващи правоспособността им за такава дейност /, изходящи от самия ищец справки за сключени трудови договори с лица, за упражняване на тази дейност / без самите трудови договори / , справки декларации към НАП за общ брой служители на ищеца по трудов договор / но не и за конкретната длъжност и без установяване на общия брой и длъжности на заетите по трудов договор от ищеца / ; 3/ липса на изискуемата от чл. 7.3 пр.второ от договора системност във вида на предявените от ответника нарушения / включващи и други , извън приетото за установено от съдилищата нарушение на задължението по осигуряване водното спасяване на морския плаж /,4/ нищожност на неустоечната клауза , като противоречаща на добрите нрави, както и 5/ наличие на основание за намаляването й, на основание чл.92 ал.2 ЗЗД. На основание последните две възражения ищецът е формулирал самостоятелни петитуми на предявени в евентуалност,спрямо отхвърлянето на иска по чл.55 ал.1 ЗЗД, както и в евентуалност помежду си , установителни искове за недължимост на неустойката / пълно – при нищожност ,а ако не би била приета за нищожна – частично, поради основание за намаляването й поради прекомерност /.Тъй като съдилищата не са се п роизнесли по евентуалните искове, касаторът намира,че са допуснали / в частност въззивния съд / съществено процесуално нарушение .
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.55 ал.1 пр.трето ЗЗД, въззивният съд е приел,че редът за установяване нарушенията по НВДВОП е приложим с оглед ангажиране административно – наказателната отговорност на нарушителите, съгласно същата Наредба, а упражненият чрез констативните протоколи контрол върху изпълнение задълженията на наемателя е в съответствие с изрично уговореното в договора негово право, по всяко време и с оглед спецификата на отдадения под наем обект, да проверява изпълнението на вменените, наред със задължението за заплащане на наемна цена, задължения на наемателя. Съдът е приел, че потвърдената автентичност на подписите на управител на дружеството – ищец върху констативните протоколи, и неоспорването им от ищеца / противно на откритото от първоинстанционния съд производство по оспорване на истинността им / установява нарушението на чл.12 от НВДВОП.Независимо от неправилната констатация за неоспорена истинност,съдът правилно е изходил от доказателствената тежест на ищеца / предвид подписа му върху оспорените документи,с частен свидетелстващ характер / , за пълно и главно доказване на факта, че в съответствие със задълженията си по чл.6.9 б.”в” вр. с чл.6.8 от договора за наем – за обезпечаване кадровия ресурс по извършване на дейността по водното спасяване на плажа , е разположил спасителни постове съобразно утвърдената между страните схема,както и осигурил по двама спасители на пост.Съдът не е счел установено главно и пълно доказване на тези факти, коментирайки доказателствената стойност на отделните ангажирани от ищеца доказателствени средства.
Въззивният съд е приел ,че предвид санкционната функция на неустойката е допустимо / принципно / размера на същата да надхвърля вредите, което е и единствения му мотив за отхвърляне довода за прекомерност по чл.92 ал.2 пр. първо ЗЗД, доколкото е прието, че сделката не е търговска, респ. чл.309 ТЗ е неприложим.Позовавайки се на постановките в ТР № 1/15.06.2010 по тълк.дело № 1/ 2009 год. на ОСТК на ВКС, въззивният съд е приел, че уговорената неустойка не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции,съобразявайки в конкретния случай формата на вината на наемателя – груба небрежност, мотивирайки я със самия вид нарушение и допускането му при условия на системност, както и степента на укоримост и опасност на поведението на ищеца, в аспект на значимия обществен интерес който това му задължение обезпечава / т.е. все обстоятелства,относими към конкретното неизпълнение,а не въз основа съдържанието на договора към момента на сключването му/.Съдът приема,че неустойката обезпечава негативния кредиторов интерес , което предпоставя обезпечаване на възможните загуби от неизпълнението на ищеца, но в аспект на съпътстващите задължението му за заплащане на цената, специфични , в изключителен обществен интерес, задължения по осигуряване безопасност на плажуващите. Съдът не е тълкувал чл.8.2 вр. с чл.7.3 в съответствие с въведен от страна по спора довод за неяснота на клаузата на чл.8.2 и конкретно в аспект на довод,че прекратяването на договора е задължителна предпоставка за предявяване претенцията за неустойка , уредена в чл. 8.2 .Приел е, че при съществено нарушение на задълженията на наемателя, за наемодателя съществува възможност, наред с претенцията за неустойка да прекрати договора за наем, т.е. че една и съща неустойка може да се претендира за вреди както при непрекратено, така и при прекратено договорно правоотношение. Без да установява прекратяване на договора в конкретния случай, но изхождайки от възможните последици за наемодателя именно в случай на прекратяване на договора – предвид затруднения в последващо осигуряване на наемател за съответния обект, в рамките на същия сезон, поради необходимото технологично време за провеждане на законоустановената процедура чрез търг – което прекратяване наемодателят може,но не е длъжен,да кумулира с претенцията за неустойка, съдът е счел,че едногодишната наемна цена е предвидима вреда от неизпълнението на ищеца, като за събиране на неустойката не е необходимо вредите да са реално настъпили.Съдът е изложил мотив и по довода за неравнопоставеност на страните,предвид непредвидена идентична отговорност за наемодателя, намирайки че липсата на такава е резултат от договорната свобода, а в конкретния случай – и от значимостта на изпълнението на задълженията на наемателя, изключително в обществен интерес,като липсата на реципрочност в уредената за страните отговорност при неизпълнение,не е сама по себе си критерий за преценка на конкретната неустойка, като прекомерна.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси: 1/ Следва ли съдът да се произнесе по всички наведени от страните възражения,по всички наведени от тях правно релевантни факти, от които произтича спорното право ? ; 2/ Следва ли съдът, при спор между страните относно действителните им задължения по подписан от тях договор, да извърши тълкуване на спорните разпоредби, съобразно чл.20 ЗЗД ? Възможно ли е да реши спора без подобно тълкуване ? ; 3/ Може ли кредиторът,след като е приел неточното изпълнение, запазвайки облигационната връзка,да претендира от длъжника компенсаторно обезщетение?; 4/ Плащането на неустойка, преди прекратяването на договора, не нарушава ли принципа за справедливост , при липса на данни за причинени на наемодателя вреди ? ;5/ Разглеждане на иск за връщане на неустойка , като платена без основание,с правно основание чл.55 ал.1 пр. първо ЗЗД,изключва ли разглеждането на иск,заявен при условия на евентуалност с първия, с правно основание чл.26 ал.1 пр.трето ЗЗД, за установяване нищожност на клаузата за неустойка ? и 6/ Разглеждането на иск за връщане на неустойка, като платена без основание ,по чл.55 ал.1 пр. трето ЗЗД , изключва ли разглеждането на иск за нейното намаляване , поради прекомерност , на основание чл.92 ал.2 ЗЗД , заявен в условия на евентуалност с първия ? За отделни искове ли се касае или за отделни факти, от които се черпи правото да се иска връщане на неустойката ?
Първият от въпросите не покрива изискването за правен, съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС . По начало същият е формулиран като относим към дейността на първоинстанционния съд, доколкото обхвата на произнасяне на въззивния съд, извън дължимата и без изричен довод проверка за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение, е обусловен от доводите във въззивната жалба,което предпоставя процесуалноправен въпрос по приложението на чл.269 пр. второ ГПК, съответно обоснован с допълнителен селективен критерий в съответствие с тази норма. Дори да би се приело, че именно това е визирал касатора с формулирането на този въпрос, касационната жалба на същия съдържа довод за непроизнасяне на въззивния съд по непроизнасянето на първоинстанционния съд относно значението на факта , че с оглед конкретните обстоятелства по сключването на договора, ищецът не е имал възможността да преговаря по неустоечната клауза и в този смисъл, че наемателят е в неравностойно, неравноправно с наемодателя положение. Първоинстанционният съд е изложил мотиви по този довод, поради което и въззивната жалба на ищеца коментира тяхната правилност. Въззивното решение също съдържа мотиви по съществото на този довод, каквото би следвало да е произнасянето му и при пропуск на първоинстанционния съд за произнасяне по същия, ако би бил въведен довод за такова процесуално нарушение с въззивната жалба. Правилността на извода на въззивния съд подлежи на преценка съобразно основанията по чл.281 т.3 ГПК и в различно от настоящото производство. Предвид необосноваване на общия селективен критерий,не е дължимо произнасяне по посочените допълнителни такива.
Вторият от въпросите е провокиран от позоваването на съда,при коментара относно действителността на неустойката, на възможността за прекратяване на договора без предизвестие,при съществено нарушение на задълженията на наемателя и от вида, за който е санкциониран със заплащането на неустойката, от което пък е направен извод за обоснованост на така предвидения нейн висок размер.С други думи, съдът е приел, че след като за този вид неизпълнение кредиторът може, макар да не е длъжен, да прекрати договора, то това е съществено за интереса му неизпълнение, съобразявайки значимите в накърняване на обществения интерес последици от възможното неизпълнение на длъжника.Или, последиците от това неизпълнение на част от задълженията на наемателя, за интереса на наемодателя е прието да са идентични с последиците от пълното изпълнение на договора. Ищецът не е въвел спор относно тълкуването на чл.8.2 вр. с чл.7.3 от договора за наем, респ. за неяснота по приложението на тези клаузи, в аспект на довод,че претендираната от ответника неустойка е дължима само кумулативно с прекратяване на договора за наем.Такъв спор не е въведен и от ответника. Доколкото спор относно тълкуването на чл.7.3 вр. с чл. 8.2 от договора не е бил въведен от никоя от страните, така поставеният въпрос не покрива изискването за правен,което изключва коментара на допълнителния селективен критерий по същия.
Третият и четвъртият от въпросите също са предпоставени от тезата на касатора, че неустойката по чл.8.2 може да се претендира само кумулативно с прекратяването на договора. Както вече се посочи, подобна теза ищецът не е въвел в спора, нито е коментирана от съда,а за пръв път се релевира с касационната жалба.Третият въпрос не покрива общия селективен критерий, тъй като въззивният съд не е квалифицирал компенсаторен характер на неустойката по отношение съдържанието на цялото дължимо от ищеца изпълнение по договора, а като обезщетяваща негативния му интерес от неизпълнението на конкретните задължения в обществен интерес, свързани с осигуряване безопасността при ползването на морския плаж / след като е приел,че реалното настъпване на вредите не е необходимо, т.е. в аспект на обезпечителната функция на неустойката, да действа превантивно срещу неизпълнение на задължение от изключителен обществен интерес и с тежки възможни последици,в резултат на пренебрегването му от наемателя /.В този смисъл,така формулираният въпрос е неотносим както към материализираните,така и към дължимите,съобразно предмета на спора,правни изводи на въззивния съд. Четвъртият въпрос формално покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, доколкото съдът действително е приел, че неустойката се дължи с оглед спецификата на санкционираното неизпълнение , дори и без настъпила реална вреда.Необоснован,обаче,се явява допълнителния такъв : реш.№ 20 по т.д.№ 1364/ 2014 год.на П. Апелативен съд и реш.№ 53 по т.д.№ 12/2014 год. на Варненски апелативен съд не съдържат обективен идентитет във фактите, предпоставящи различен от настоящия отговор на така формулирания правен въпрос. Действително в същите е прието, че договорената неустойка, но с оглед тълкуване клаузите на договора / в първото решение дори идентични с процесните /,е дължима само кумулативно с прекратяване на наемното правоотношение.Както се посочи по-горе, ищецът не е въвел такъв довод в предмета на спора, поради което и произнасянето на съда не съдържа мотиви във връзка с тълкуване на неясна или противоречива договорна клауза. Р..№ 53 по т.д.№ 12/2014 год. на Варненски апелативен съд не подкрепя дори и тази теза на касатора, въведена едва с касационната жалба. Това е така, защото , видно от мотивите на акта , не се касае за идентични по съдържание договори за наем,поради което именно от наличието на съпътстващи процесната и други клаузи за дължима неустойка,при неизпълнение на конкретни задължения на наемателя,вкл. спорното, съдът е извел волята на страните с процесната неустоечна клауза да се обезщетяват само вреди от прекратяване на договора, тъй като противното би означавало за едни и същи нарушения да се кумулират различни договорни неустойки.
Действително, при произнасянето си по довода за нищожност на неустоечната клауза съдът е изложил и мотиви в противоречие с ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, съобразявайки / но не само / конкретните нарушения и вина на страната,т.е. извършвайки преценка на обстоятелства, свързани с последиците на конкретното неизпълнение / относими към довода за прекомерност по чл.92 ал.2 пр. първо ЗЗД / ,а не и преценка към момента на сключването на договора и съобразно съдържанието на същия,съобразявайки насрещните права и задължения на всяка от страните. Материалноправен въпрос,с релевантно на това му произнасяне съдържание – в противоречие с материалния закон и задължителната съдебна практика,страната не е формулирала и обосновала.При това, материалноправен въпрос по произнасянето на съда за нищожност,поради противоречие с добрите нрави, предпоставя съдържание на същия относимо към принципите и правилата за преценка на такава нищожност, а не и към конкретната правилност на извода на съда, която винаги обуславя фактологичен характер на въпроса,непозволяващ еднозначен и общоважим отговор,извън конкретиката на спора,съдържанието на клаузата, както и съдържанието на правоотношението в цялост.
Петият и шестият от въпросите са въведени с оглед твърдението на ищеца – касатор,че съдът не се е произнесъл по обективно, в евентуално съединение с иска по чл.55 ал.1 пр.първо ЗЗД, искове за установяване нищожност на неустойката, поради противоречие с добрите нрави,съответно за установяване прекомерност по чл.92 ал.2 пр. първо ЗЗД,т.е. установяване недължимост в пълния й размер / но пък при неуточнен конкретен дължим такъв / .Тези два въпроса биха били правни, ако с оглед тезата си за самостоятелност при предявяването на установителни искове за нищожност на неустойката и за наличието на основание за намаляването й по чл.92 ал.2 пр.първо ЗЗД, ищецът бе претендирал и би му било отказано допълване на диспозитива на първоинстанционното решение, с произнасяне по такива искове.В контрол по такъв отказ биха били дължими и изложените от въззивния съд съображения, относно липсата на самостоятелен правен интерес от иска за установяване нищожност на неустоечната клауза, при така заявения иск по чл.55 ал.1 пр.първо ЗЗД, в който и с оглед формиращата се сила на пресъдено нещо относно спорното материално право, следва да бъдат изчерпани всички основания за недължимост на неустойката,поради нейната нищожност.Несамостоятелността на отделен иск,основан на право на намаляване неустойката по чл.92 ал.2 ЗЗД, въззивният съд е отрекъл предвид обхвата на главния осъдителен иск за връщане на цялата неустойка, който не изключва,а задължава съда при установяване на правнорелевантен факт за връщане на част от претендираното / какъвто съда счита, че би била предпоставката по чл.92 ал.2 пр. първо ЗЗД – прекомерност /, да го уважи частично.Предвид изложеното и тези два въпроса не покриват общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1702/28.07.2015 год. по т.д.№ 4405/2014 год. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], на основание чл. 81 вр. с чл.78 ал.3 вр. с ал.8 ГПК, да заплати на Министерство на регионалното развитие и благоустройството,разноски за настоящото производство, в размер на 1 824 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: