9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 707
гр. София, 05.10.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1129 по описа за 2011г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищеца „Н. И.”, [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. Д. и на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Т. срещу решение № 327 от 22.02.2011г. по гр. дело № 449/2010г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 54 от 18.06.2010г. по т. дело № 998/2009г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 3 състав.
Касаторът – ищец и ответник по насрещния иск обжалва решението в частта, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт в частта, с която [фирма] е осъдено по насрещния иск да заплати на [фирма] сумата 58 095 лв., представляваща дължима по раздел VІ, т. 2 от договор за строителство от 21.07.2008г. неустойка за забава на извършването на част от договорените СМР – аварийна стълба на стойност 64 550,50 лв. с период на забава 15.01.2009г. – 16.07.2009г. Прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писмено изложение към касационната жалба касаторът – ищец релевира доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по съществени процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ Следва ли съдът да указва на страните относно кои факти и обстоятелства не сочат доказателства; 2/ Следва ли съдът да обсъди в решението си всички направени от страните възражения; 3/ Следва ли съдът да постанови решение само въз основа на твърдения на едната страна; 4/ С какви доказателствени средства следва да бъде доказана забава на кредитор; 5/ Каква е доказателствената стойност на двустранно подписан протокол акт образец 19; 6/ Следва ли съдът да се мотивира защо не кредитира свидетелски показания; 7/ Каква е доказателствената сила на свидетелските показания. Касаторът – ищец поддържа, че посочените въпроси са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2001г. по гр. дело № 1/2001г. на ВКС, решение № 849/09.08.1972г. по гр. дело № 582/1972г. на ВС, ІІІ г. о., решение № 156/01.03.1985г. по гр. дело № 1121/1984г. на ВС, ІІ г. о., решение № 193/07.03.2006г. на ВКС, ІІІ г. о., решение от 19.03.2010г. по гр. дело № 019276/2009г. на Софийски районен съд. Излага съображения, че релевантните правни въпроси са от значение за гражданското съдопроизводство, предвид икономическата обстановка в страната и значителната междуфирмена задлъжнялост.
Ответникът – ищец по насрещния иск [фирма] оспорва касационната жалба на ищеца и поддържа становище за правилност, законосъобразност и обоснованост на решението в обжалваната от ищеца част.
Касаторът – ответник и ищец по насрещния иск оспорва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата 56 452,25 лв., представляваща незаплатена цена за извършени СМР по договор за строителство от 21.07.2008г. и фактури № 130/01.12.2008г. и № 149/06.04.2009г., и на основание чл. 92 ЗЗД сумата 10 000 лв., представляваща част от общо дължимата по раздел VІ, т. 3 от договора за строителство неустойка от 131 222,81 лв. за забава в плащанията по посочени осем броя фактури, ведно със законната лихва върху двете суми, считано от 16.10.2009г. до окончателното им плащане, както и в частта, с която е отхвърлен предявения от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 21 435,13 лв., представляваща платена без основание сума по фактура № 130/01.12.2008г., издадена въз основа на договора за строителство от 21.07.2008г. Прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писмено изложение към касационната жалба касаторът – ответник релевира доводи за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материално-правни и процесуално-правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излага становище за необоснованост на мотивите на съда, с които се отхвърлят твърденията относно факта, че фактура № 130/01.12.2008г. е издадена без основание. Поддържа, че изводът, че визираната като задължение сума по тази фактура следва да се счита дължима, е в противоречие с данъчното законодателство и съдебната практика по делата с данъчен характер.
Ищецът и ответник по насрещния иск [фирма] оспорва касационната жалба на ответника и прави възражение, че същата е недопустима поради подаването й извън законоустановения срок , както и възражение за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като не е посочен кой точно въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, или се решава противоречиво от съдилищата, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационните жалби са редовни по смисъла на чл. 284 ГПК – подадени са от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и са насочена срещу подлежащ на обжалване допустим съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за строителство от 21.07.2008г., по силата на който ищецът се е задължил да извърши възложени му от ответника СМР на обект „Преустройство на общежитие бл. 156 в жилищен блок с партерен етаж за ателиета и услуги в жк Д. I част, [населено място]“. Анализирайки събраните доказателства, съдебният състав е установил, че ищецът е изпълнил на обекта възложени му СМР на стойност общо 526 673,60 лв., за което са подписани двустранно 24 броя актове образец 19. По отношение на отразената в акт обр. 19 № 22 като изпълнена външна евакуационна стълба на стойност 64 550,50 лв. е прието, че в действителност същата е изработена от подизпълнител на ищеца – [фирма] и е предадена на ответника с протоколи от 15.07.2009г. и 16.07.2009г. С приемане на стълбата на обекта за възложителя се е породило задължението за плащане на нейната стойност, което е обективирано в издадената по-рано фактура № 130/01.12.2008г.Въззивният състав е направил извод, че задължението не се е породило с издаването на фактурата, а впоследствие с приемане на изпълнените СМР.
Установено е, че въз основа на съставените актове обр. 19 изпълнителят е издавал фактури, по две от които /фактура 130/01.12.2008г. и фактура № 149/06.04.2009г./ не е извършено плащане общо в размер 56 452,25 лв., а по други фактури плащанията са извършени със забава. Съдебният състав е обсъдил събраните доказателства и по отношение на фактура № 120/03.11.2008г. е констатирал, че същата не отразява задължение, тъй като към нея е издадено кредитно известие, което е осчетоводено при ответника и е отразено в дневника за покупки по ДДС.
За да уважи предявения насрещен иск, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 92, ал.1 ЗЗД – изпълнителят е изпаднал в забава относно изработката и доставката на обекта на описаната в акт обр. 19 № 22/03.11.2008г. аварийна стълба; в раздел VI, т. 2 от договора е включена клауза за неустойка за забава на изпълнените със закъснение СМР. Възраженията на изпълнителя за наличието на забава на възложителя като кредитор и неполучаване на съдействие от страна на последния са приети за неоснователни, тъй като изпълнителят не е доказал по безспорен начин, че забавата му се дължи на липса на съдействие от страна на възложителя – съставеният протокол обр. 19 № 22/03.11.2008г. не доказва тези обстоятелства, доколкото страните признават, че стълбата е доставена на обекта едва на 15.07.2009г. и 16.07.2009г., за което са съставени и двустранни протоколи; представеният констативен протокол от 07.01.2010г. не е подписан от представител на ответното дружество, поради което не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила; свидетелските показания не са кредитирани, предвид евентуалната заинтересованост на разпитаните свидетели на ищцовата страна.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 от ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е този въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.
По касационната жалба на [фирма], [населено място]:
Посоченият от касатора първи въпрос „следва ли съдът да указва на страните относно кои факти и обстоятелства не сочат доказателства“ не е релевантен за спора, тъй като не е включен в предмета и не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Във въззивната жалба ищецът не е направил оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в нарушение на чл. 146, ал. 2 ГПК – непълен доклад на делото поради неуказване от съда на страните за кои твърдени от тях факти и обстоятелства не сочат доказателства, поради което Софийски апелативен съд не е имал задължение да се произнесе по този въпрос и евентуално да отстрани допуснатите нарушения от първоинстанционния съд.
По въпроса „следва ли съдът да обсъди в решението си всички направени от страните възражения“ е налице постоянна практика на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията за порочност на първоинстанционното решение, като е ограничен от посоченото в жалбата и в този смисъл има задължение да обсъди доводите и възраженията на страните в рамките на направените оплаквания. При постановяване на въззивното решение, решаващият съдебен състав в съответствие с практиката на ВКС е обсъдил събраните доказателства и инвокираните доводи и възражения на страните, а доколко направените изводи съответстват на правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към касирането на решението и в този смисъл оплакванията на касатора – ищец представляват основания за касационно обжалване по чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Третият въпрос, посочен от касатора – ищец „следва ли съдът да постанови решение само въз основа на твърдения на едната страна“ не е релевантен за делото, тъй като въззивният съд не е постановил обжалвания съдебен акт само въз основа на твърдения на една от страните, а е обсъдил представените от двете страни доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като инстанция по същество е установил фактическата обстановка и към нея е приложил относимия материален закон.
Въпросът „с какви доказателствени средства следва да бъде доказана забава на кредитор” е зададен хипотетично. Освен това е формирана трайноустановена съдебна практика, съгласно която забавата на кредитора може да се установява с всички допустими съобразно правилата на ГПК доказателствени средства. Съобразно твърдените факти и обстоятелства, относими към кредиторовата забава, във всеки различен случай доказателствените средства могат да бъдат различни – както писмени доказателства, така и свидетелски показания, а понякога при необходимост от специални знания съдът може да допусне съответна експертиза.
Практиката на ВКС по отношение правната характеристика на двустранно подписан протокол акт образец 19 за установяване завършването и заплащането на натуралните видове строителни и монтажни работи не е нарушена. В. е длъжен да прегледа извършената от изпълнителя работа и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, ако констатира явни недостатъци. Акт образец 19 се използва в търговския оборот при извършване на строителни и строително – ремонтни работи и в него се обективират приемането на извършената работа и одобряването й като правно действие. При нормалното развитие на взаимоотношенията межу съконтрахентите по един договор след извършване на огледа се изготвя и подписва двустранен приемо-предавателен протокол /акт обр. 19/, в който се посочват видовете, количеството и стойността на извършените СМР и явните недостатъци, ако такива са констатирани. Постоянна е практиката на ВКС, че изпълнението на възложените СМР може да бъде установено и с други доказателствени средства – заключение на съдебно- техническа експертиза, други писмени доказателства и свидетелски показания. Ако в двустранно подписания протокол образец 19 са посочени неизпълнени СМР като изпълнени, установяването на последното обстоятелство може да бъде извършено с всички допустими доказателствени средства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил освен актовете образец 19, също и останалите събрани по делото доказателства и въз основа на тях е установил фактическата обстановка.
Въпросът „следва ли съдът да мотивира защо не кредитира свидетелски показания” не е решен в портиворечие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд в мотивите на обжалвания съдебен акт изрично е посочил защо не кредитира като обективни и безпристрастни показанията на разпитаните свидетели на изпълнителя С. П. и Ваня М..
По въпроса „каква е доказателствената сила на свидетелските показания” – налице е трайно установена практика в смисъл, че доказателствената стойност на свидетелските показания зависи от преценката на съда за тяхната достоверност, т. е. за тяхното съответствие с действителността. Съдът е длъжен да обсъди свидетелските показания заедно с всички останали събрани относими и допустими доказателства, като вземе предвид всички фактори, от които зависи достоверността на показанията на разпитаните свидетели, а именно обстановката на възприятията на свидетелите, годността на сетивните възприятия на свидетелите да възприемат конкретните факти и обстоятелства, способността на конкретните свидетели да запомнят възприетото, способността на свидетелите да възпроизведат възприетото, волята на свидетелите да установят истината, евентуалната тяхна заинтересованост. Когато съдът не кредитира показанията на определени свидетели, е длъжен да изложи мотиви за това. В съответствие с практиката на ВКС въззивната инстанция е обсъдила събраните гласни и писмени доказателства и е мотивирала причините, за да не кредитира показанията на свидетелите на изпълнителя.
Неоснователен е доводът на касатора – ищец за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Касаторът не е доказал противоречива съдебна практика по релевантните правни въпроси, по част от които е налице постоянна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Различният изход по настоящото дело, решение № 193/07.03.2006г. на ВКС, ІІІ г. о., решение от 19.03.2010г. по гр. дело № 019276/2009г. на Софийски районен съд, решение № 156/01.03.1985г. по гр. дело № 1121/1984г. на ВС, ІІ г. о. и решение № 849/09.08.1972г. по гр. дело № 582/1972г. на ВС, ІІІ г. о. се дължи на различна фактическа обстановка и различни доказателства.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По една част от релевантните правни въпроси е налице постоянна практика на ВКС, която не е нарушена от въззивния съд, а по останалите правни въпроси е формирана трайноустановена съдебна практика на съдилищата, която не се налага да бъде променяна и с която въззивната инстанция се е съобразила.
Въз основа на изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение в обжалваната от [фирма] част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По касационната жалба на [фирма], [населено място]:
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Без касаторът да посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол. Касационният съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба факти и обстоятелства, а има само право да конкретизира формулирания от касатора правен въпрос. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото, е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания.
В настоящия случай касаторът не е формулирал релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение и който според него е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Направените в изложението оплаквания за необоснованост на мотивите на съда, с които се отхвърлят твърденията относно факта, че фактура № 130/01.12.2008г. е издадена без основание, както и доводите за противоречие на извода, че визираната като задължение сума по тази фактура следва да се счита дължима, с данъчното законодателство и съдебната практика по делата с данъчен характер, представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и незаконосъобразност и в този смисъл са относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Предвид изложените съображения въззивното решение в обжалваната от [фирма], [населено място] част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото разноски на страните не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 327 от 22.02.2011г. по гр. дело № 449/2010г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.