О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.707
гр.София, 31.07. 2009 година
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение в закрито заседание на десети юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 605/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Адв. Валентина И. от гр. С., пълномощник на М. Л. Б. и Т. Л. Т. е подала касационна жалба вх. № 1* от 10.04.2009 год. срещу въззивното решение № 314 от 05.12.2008 год. по гр.дело № 3284/2008 год. на Софийския градски съд, ІV-а състав. С него е отменено решение № 62 от 30.07.2007 год. по гр.дело № 19935/2006 год. на СРС, 27-ми състав в частта, с която е отхвърлен иска по чл.59 ЗЗД и са осъдени А. Д. Н. и Д. Б. К. да заплатят на касаторите на основание чл.31, ал.2 ЗС сумата 1 172,20 лева. Оставено е в сила първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл.108 ЗС за предаване владението на 5/10 идеални части от собствеността върху гараж в гр. С., ул.”Ж” № 82, разположен в южната част на дворното място, със застроена площ 24.50 кв.м., заедно с припадащите му се части от дворното място, съставляващо парцел **** в кв.17 по плана на гр. С., м.”И”, цялото с пространство от 670 кв.м., както и в частта, с която е отхвърлен иска по чл.59 ЗЗД за сумите от по 170.28 щ.д. за периода от 18.05.2003 год. до 18.05.2006 год. като обезщетение за ? от правото на собственост върху гараж и по 100 евро за периода от 19.05.2006 год. до 27.09.2006 год. като обезщетение за ползването на целия гараж.
Поддържат се оплаквания за нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуални правила и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение.
Като основания за допускане на касационно обжалване са посочени: а/ противоречие с практиката на ВКС, с позоваване на решение № 277 от 16.04.2004 год. по гр.дело № 530/2003 год. ІІ г.о. и решение № 122 от 18.03.2009 год. по гр.дело № 1076/2008 год. ІІ г.о.; решение № 205 от 17.03.2000 год. по гр.дело № 690/1999 год. І г.о. и решение № 140 от 17.03.2006 год. по гр.дело № 797/2005 год. І г.о.; решение № 9 /1971 год. на ОСГК и решение № 276/1952 год. І г.о.; б/ противоречива практика на съдилищата: решение от 11.10.2007 год. по гр.дело № 2107/2001 год. на СГС, ІV-б състав; решение от 08.08.2005 год. по гр.дело № 2846/2004 год. на СГС; решение № 228 от 24.11.2008 год. по гр.дело № 403/2008 год. на В. окръжен съд; решение от 26.05.2008 год. по гр.дело № 1424/2008 год. на Варненския районен съд; решение № 1144/23.06.2008 год. по гр.дело № 128/2008 год. на Бургаския районен съд и в/ неправилното процедиране и отсъждане на двете инстанции е от значение за точното прилагане на закона, а изоставеното от тях досегашно тълкуване и възприетото друго е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по касация са на становище, че жалбата е недопустима, а разгледана по същество – неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:
Решаващ мотив за отхвърляне на ревандикационната претенция за 5/10 идеални части от процесния гараж, е че ищците/касатори/ не са установили твърдението си да са придобили права върху тези части, доколкото по делото не е било установено праводателката им С. С. З. да е притежавала повече от 5/10 идеални части от имота, на които е била призната за собственик с нотариален акт № 23 от 17.02.1998 год. и които е прехвърлила на внучките си М. Л. Б. и Т. Л. Т. на 09.02.1999 год. с нотариален акт № 13, т.І, рег. № 2* нот.дело № 19/1999 год. Доколкото ищците/касатори/ основават претендираните от тях 5/10 идеални части на саморъчното завещание от 07.04.1994 год., следвало е да докажат, че към момента на смъртта на С. С. З. 12.2003 год., тя е притежавала права върху останалите 5/10 идеални части от правото на собственост върху гаража. Прието е, че от свидетелските показания не се установява С. З. да е придобила останалите 5/10 идеални части от гаража чрез продължително владение. Изводът на въззивния съд, че завещанието от 07.04.1994 год. е нищожно, като съставено в нарушение на чл.25, ал.1, изр.посл. ЗН, защото датата било положена след подписа на завещателката, не съставлява решаващ мотив за отхвърляне на иска. Въззивният съд изрично е подчертал, че дори завещанието да е валидно, същото не би могло да прехвърли на заветниците повече права, отколкото завещателката е имала към онзи момент.
Независимо от това, би могло да се приеме, че изразеното от въззивния съд разбиране по приложението на чл.25, ал.1 ЗН противоречи на практиката на Върховния касационен съд, илюстрирана с решение № 122 от 18.03.2009 год. по гр.дело № 1076/2008 год. на ІІ г.о., както и с решение № 277 от 16.04.2004 год. по гр.дело № 530/2003 год. ІІ г.о. В първото от тях /отнасящо се до процесното завещание от 07.04.1994 год./ е прието, че подписът е положен под завещателните разпоредба, изпълнен на един ред, отляво „предхождан от датата на съставянето на завещанието”, а второто индиректно приема, че завещанието е действително, макар и подписът да е положен на по-горен ред от датата. Доколкото обаче решаващият извод за отхвърляне на ревандикационната претенция е основан на липсата на активна материалноправна легитимация за 5/10 идеални части от гаража, поради това, че С. С. З. не е била собственик на останалата половина от имота към момента на смъртта си, въпросното противоречие не съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. В този смисъл, няма да е налице и предпоставката на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, въпреки противоречивото разрешение, възприето с решението на Софийския градски съд от 11.10.2007 год. по гр.дело № 2107/2001 год., постановено по делбен спор, в което се приема, че след като чл.25, ал.1 ЗН не съдържа изискване относно мястото на датата в саморъчното завещание, достатъчно е наличието й в документа, за да се счете, че разпореждането е валидно.
Липсват предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото въззивното решение не противоречи на практиката на Върховния съд и на Върховния касационен съд, посочена в т.І, б.”б” и „в” от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че не е установено С. З. да е демонстрирала по отношение на останалите собственици на имота намерението си да го присвои. Според градския съд, обстоятелството, че е получавала наема за имота, само по себе си не представлява действие, насочено към останалите наследници, а и по отношение на ответника Д било установено, че е отдавал гаража под наем и че го ползва още от построяването му. Въззивното решение съдържа анализ на свидетелските показания на писмените доказателства /в т.ч. и на влязлото в сила решение от 18.10.1985 год. по гр.дело № 2387/1985 год. на СГС, ІІІ г.о. и на решение от 18.04.1986 год. по гр.дело № 1514/1985 год. на СРС, 45-ти състав/, на заключението на съдебно-техническата експертиза от 12.04.2007 год.
Твърденията за неправилност на въззивното решение, изложени в касационната жалба, могат да бъдат разгледани от Върховния касационен съд, но само ако е налице някоя от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допустимост на касационното обжалване. Освен, че не обосновават наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК, касаторите не установяват и поне една от хипотезите, които се обхващат от чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно: а/ произнасянето на съда да е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми или б/ съдът за първи път се произнася по даден правен спор или в/ изоставя се едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Изложението съдържа твърдение, че въззивният съд е решил казуса „не точно, а превратно, в разрез с духа и буквата на закона”, както и че вследствие неправилно тълкуване и приложение на материалния закон и процесуалноправните норми „изоставя досегашното тълкуване на закона…, и възприема друго”, т.е. отново се акцентира на оплакванията за неправилност на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не се обосновава наличието на някоя от хипотезите, съдържащи се в чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Така, твърдението, че е нарушен закона, се отъждествява с хипотезата на изоставяне на досегашното тълкуване на закона и възприемане на друго. Очевидно е, че знак за равенство между тях не може да се постави, доколкото допустимостта на касационно обжалване в първия случай следва да отговаря на изискванията на чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК.
В обобщение, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 314 от 05.12.2008 год. по гр.дело № 3284/2008 год. на Софийския градски съд, ІV-а състав по жалба вх. № 1* от 10.04.2009 год. на М. Л. Б. и Т. Л. Т. от гр. С..
О. е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: