5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№708
София, 12.08.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и трети април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………….…….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3193 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от страните по спора, чието решаване е било предмет на постановеното от Великотърновския апелативен съд решение № 61/5.ІІІ.2013 г. по т. Д. № 263/2012 г.
Касационната жалба с вх. № 2169 от 9.V.2013 г. на ищцовото [фирма]-София, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК е против онази част от горепосоченото решение, с която въззивната инстанция била отказала да присъди на този търговец съразмерно с уважената част от исковете му направените разноски пред първостепенния съд за адвокатско възнаграждение, приемайки, че „възнаграждението на адвокат К. К. – процесуален представител на [фирма] е само договорено, но няма данни да е реално заплатено, поради което не е взето предвид при изчисляване на дължимите разноски съразмерно с уважената част от исковете”.
Касаторът [фирма]-София поддържа общо оплакване за неправилност на въззивното решение в тази негова, имаща характера на определение, част, претендирайки присъждане на разноски за производството пред първата инстанция съразмерно на уважената част от исковете му претенции, независимо от обстоятелствата, че – по негово собствено признание – по делото липсват доказателства такива разноски реално да са били направени.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК софийското [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваната част от решението си относно отговорността на страните по спора за разноски Великотърновският апелативен съд се е произнесъл в процесуалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, „значим за конкретното дело” и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото”, а именно: „Следва ли да се присъждат съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, което страната е уговорила, но не е представила доказателства за изплащането му, и как следва да бъде установен фактът на изплащането: чрез представяне на нарочен документ (разписка, платежно нареждане и пр.) или е достатъчно в договора за правна помощ да е отбелязано, че възнаграждението е платено?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация /и по исковете/ [фирма]-гр. Горна О. писмено е възразило чрез двамата свои процесуални представители по пълномощие от АК-Велико Т. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакването за неправилност на въззивното решение в частта му по отхвърлената претенция за разноски на софийското [фирма], претендирайки за оставяне на тази касационна жалба без разглеждане, респ. – без уважение.
Съответно касационната жалба с вх. № 1697/4.ІV.2013 г. на ответното по исковете [фирма]-гр. Горна О. е подадена против онези три части от горепосоченото въззивно решение, с които това д-во е било осъдено да заплати на ищцовото [фирма]-София – на основанията по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и съответно по чл. 92, ал. 1 ЗЗД – следните три суми:
1/ В размер на 8 010.84 лв. /осем хиляди и десет лева и осемдесет и четири стотинки/, представляваща част от стойността на извършени, но незаплатени СМР по сключен между страните договор от 11.ХІ.2006 г. и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на завеждане на делото /26.ІІ.2010 г./ и до окончателното й изплащане;
2/ В размер на 100 лв. /сто лева/, представляваща част от сума в размер на 2 648.24 лв., претендирана като мораторна лихва върху горепосочената /в т. 1/ главница за извършени СМР за периода от 5.Х.2007 г. и до 2010 г. по този договор;
3/ В размер на 100 лв. /сто лева/, представляваща част от дължима неустойка, общо в размер на 2 002.17 лв., съгласно чл. 25 от същия договор.
В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК горнооряховското [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване единствено с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваните три осъдителни части от решението си Великотърновският апелативен съд се е произнесъл по следните два имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото материалноправни въпроса:
1. Дължи ли се данък добавена стойност /ДДС/ по 4 бр. фактури по процесния договор от 11.ХІ.2006 г. за извършени СМР, при положение че и в счетоводството на ищеца, и в това на ответника, същите фактури са отразени като заплатени?
2. Следва ли при частичен иск за извършени СМР да се посочи конкретно сумата от 100 лева за кой вид СМР се отнася?
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че макар и да е постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК (респ. – в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК) и да е подадени от надлежна страна във въззивното пр-во пред Великотърновския апелативен съд, касационната жалба на ищцовото [фирма]-София ще следва да се преценяват като процесуално недопустима. Докато тази на ответното по исковете [фирма]-гр. Горна О., като постъпила в срока по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Великотърновския апелативен съд се явява процесуално допустима.
1. По касационната жалба на [фирма]-София:
Съгласно чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може „да допълни или да измени” постановеното решение в частта му за разноските. В процесния случай касационната жалба на ищцовото софийско д-во има характера именно на молба за изменение на постановеното въззивно решение в частта му за разноските. Компетентен да се произнесе по нея е същият състав на Великотърновският апелативен съд, който ще следва да съобрази и задължителните за съдилищата в Република постановки на ТР № 6/6.ХІ.2013 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 6/2012 г. Изводът за процесуалната недопустимост на такава „касационна жалба” следва по необходимост от съдопроизводственото правило на чл. 248, ал. 3 ГПК, според което определението за разноските – постановено обаче в нарочното пр-во за допълване или за изменение на решението в частта му за разноските – може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението.
2. По касационната жалба на [фирма]-гр. Горна О.:
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване по отношение на атакуваните от този касатор три осъдителни части на въззивното решение, са следните:
Въззивният съд е приел, че по процесните 4 бр. данъчни фактури (№№ 2476/11.Х.2006 г.; [ЕГН]/12.Х.2006 г.; 2662/28.ХІІ.2006 г. и 104/19.ІІ.2007 г.), издадени във връзка с изпълнението на договора от 11.ХІ.2006 г., възложителят [фирма]-гр. Горна О. е извършил плащания на обща стойност 78 389.16 лв. – при данъчна основа в размер на 72 000 лв. и дължим ДДС в размер на 14 400 лв. или, при обща стойност на данъчните фактури от 86 400 лв., фактическата констатация е била, че неразплатена е останала разликата от 8 010.84 лв. Следователно първият от двата релевирани в изложението на касатора материалноправни въпроси въобще не е бил включен в предмета на спора по делото и не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция. Напротив, в съгласие с приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза е било прието, че е има пълно заплащане на данъчната основа по процесните 4 бр. данъчни фактури, както и на част от дължимия по тях ДДС.
Вторият релевиран от касатора материалноправен въпрос, принципно относим към редовността на исковата молба, няма отношение обаче към присъдените с другите две обжалвани части от въззивното решение мораторна лихва и неустойка /всяка от по 100 лв./. Отделен е въпросът дали, като постановено по частични искове, всеки един от които с цена под първия законоустановен минимум /от 5 000 лв./, въззивното решение в тези му две осъдителни части въобще подлежи на касационно обжалване /арг. чл. 280, ал. 2 ГПК/.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
В Р Ъ Щ А делото на същия състав на Великотърновския апелативен съд за произнасяне по касационната жалба с вх. № 2169/9.V.2013 г. на [фирма]-София, подадена против имащата характера на определение част от решение № 61/5.ІІІ.2013 г., постановено по т. д. № 263/2012 г., с която е било отказано присъждането на разноски в полза на това д-во съразмерно на уважената част от исковете му срещу ответното [фирма]-гр. Горна О. за първоинстанционното производство, КАТО ПО МОЛБА ЗА ИЗМЕНЕНИЕ на въззивното решение в посочената част /по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК/.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 на Великотърновския апелативен съд от 5.ІІІ.2013 г., постановено по т. д. № 263/2012 г. В АТАКУВАНИТЕ от горнооряховското [фирма] ТРИ НЕГОВИ ОСЪДИТЕЛНИ ЧАСТИ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2