1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 708
гр. София, 02.11.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 82 по описа за 2011г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място], [община] чрез процесуален представител адв. Д. И. Г. срещу решение № 211 от 09.11.2010г. по в. гр. дело № 432/2010г. на Сливенски окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 120/15.06.2010г. по гр. дело № 173/2010г. на Новозагорски районен съд, с което е признато за установено, че вземането на П. И. П. от [населено място] в качеството му на земеделски производител за сумата 19 440 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.02.2010г. и 1 389 лв. – разноски, направени по ч. гр. дело № 154/2010г. на Новозагорски районен съд, против [фирма], [населено място], [община] съществува и ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца направените разноски в размер 961 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и изложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС: в противоречие на съдебната практика, обективирана в решение № 62/25.01.2002г. по гр. дело № 891/2001г. на ВКС, и в нарушение на чл. 164 ГПК съдът е допуснал свидетелски показания за погасяване на задължение на стойност 19 440 лв. чрез престация на трето лице; в нарушение на трайната съдебна практика /решение № 2358/06.09.1977г. по гр. дело № 1227/1977г. на ВС, ІІ г. о., решение № 1488/08.11.1999г. по гр. дело № 814/1999г. на ВС, V г. о./ и разпоредбата на чл. 172 ГПК съдебният състав не е обосновал защо кредитира показанията на свидетеля Д.; въпросът за доказателствената сила на счетоводните записвания е решен в противоречие с практиката на ВКС и ВАС /решение № 2547/24.02.2010г. по адм. дело № 8943/2009г. на ВАС, І о., решение № 1893/15.02.2010г. по адм. дело № 10325/2009г. на ВАС; въпросът за надлежното погасяване на задължението по договор чрез доставка на стоката на трето лице е решен в противоречие с решение № 42/07.04.2009г. по т. дело № 453/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
Ответникът П. И. П. от [населено място] чрез процесуалния си представител адв. Г. М. С. оспорва касационната жалба. Поддържа становище за липса на посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е редовна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес да обжалва решението и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните относно допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт и взе предвид данните по делото, приема следното:
На основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на решението на първоинстанционния съд относно фактическата обстановка. Приел е, че пшеницата е доставена в склад, собственост на ответника и получена от лице, което не е писмено упълномощено. Според съдебния състав фактът на приемането и осчетоводяването на фактура № 16/31.03.2009г. като задължение по сметка 401 „Доставчици”, включването й в дневник „Покупки” и изтеглянето на заплатения от продавача ДДС, включен от купувача в справката – декларация за ДДС за м. март 2009г., сочат, че ответникът е знаел за доставката и я е приел при тези условия. Изложени са съображения, че ако купувачът не е желаел да приеме изпълнението същият е разполагал с възможността да оттегли съгласието си, да възрази или да уведоми продавача по някакъв друг начин, но не е направил това. Поради възникване на задължението за заплащане на цената на пшеницата и неговото неизпълнение искът е уважен и респективно въззивното решение потвърдено.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въпросите за допустимостта на свидетелски показания съгласно чл. 164 ГПК за погасяване на задължение на стойност 19 440 лв. чрез престация на трето лице и преценката на свидетелските показания съобразно чл. 172 ГПК са важни, но не са релевантни за спора, предвид приложението на чл. 301 ТЗ с оглед осчетоводяването на подписаната от неупълномощено лице фактура при ответното дружество – купувач /касатор в настоящото производство/ като задължение по сметка 401 „Доставчици”, включването й в дневник „Покупки” и изтеглянето на заплатения от продавача ДДС, включен от купувача в справката – декларация за ДДС за м. март 2009г., които обстоятелства са установени от заключението на съдебно – счетоводната експертиза.
Д. на касатора, че въпросът за доказателствената сила на счетоводните записвания е решен в противоречие с практиката на ВКС и ВАС, е неоснователен. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. /отм./, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. По въпроса за доказателствената сила на счетоводните записвания е формирана съдебна практика, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 42/19.04.2010г. по т. дело № 593/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 46/27.03.2009г. по т. дело № 454/2008г., ВКС, ІІ т. о., решение № 30/08.04.2011г. по т. дело № 416/2010г. на ВКС, ТК, І т. о. , решение № 166/26.10.2010г. по т. дело № 991/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 23/07.02.2011г. по т. дело № 588/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 92/07.09.2011г. по т. дело № 478/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 109/07.09.2011г. по т. дело № 465/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., която не е нарушена от въззивната инстанция. Фактурата е частен свидетелстващ документ и при липсата на подпис за получател от лице, което е отговорно да оформи съответната стопанска операция, тя не представлява годно доказателство за извършени фактически действия по получаване и приемане на стоките, нито пък доказателство за облигационна обвързаност между страните по силата на неформални договори за търговски продажби. Когато фактурата е осчетоводена, включена е в дневника за покупките при купувача и за нея е ползван данъчен кредит, се приема, че търговецът е потвърдил извършените от трети лица действия по приемане на стоките и приложение намира презумпцията на чл. 301 ТЗ. В този случай фактурата представлява признание на задължението и доказва неговото съществуване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС. Неоснователно е позоваването на противоречие с решение № 2547/24.02.2010г. по адм. дело № 8943/2009г. на ВАС, І о., решение № 1893/15.02.2010г. по адм. дело № 10325/2009г. на ВАС, тъй като от една страна хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК се отнасят до съдебна практика на граждански съдилища, но не и на административни съдилища, включително ВАС. От друга страна, посочената практика на ВАС не касае идентични или сходни случаи, а се отнася до отказ на данъчен кредит поради недоказване на реални доставки, тъй като продавачът не е открит по седалището и адреса на управление и не е доказано начисляването на ДДС в счетоводството на доставчика.
Неоснователен е доводът, че въпросът за надлежното погасяване на задължението по договор чрез доставка на стоката на трето лице е решен в противоречие с решение № 42/07.04.2009г. по т. дело № 453/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. Посоченото решение, независимо, че е постановено по реда на чл. 290 ГПК, е неотносимо към настоящия спор. Различните изводи в обжалвания съдебен акт и цитираното решение на ВКС се дължат на различна фактическа обстановка, различни доказателства, факти и обстоятелства.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Сливенски окръжен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не следва да се присъждат, тъй като такива не са направени и не са поискани в касационното производство.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 211 от 09.11.2010г. по в. гр. дело № 432/2010г. на Сливенски окръжен съд, гражданско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.