6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 709
гр. София, 24.10.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1043 по описа за 2012г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт М. Л. срещу решение № 5648 от 26.07.2012г. по гр. дело № 13538/2011г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-А въззивен състав, с което след отмяна на решение от 07.06.2010г. по гр. дело № 53076/2009г. на Софийски районен съд, 78 състав ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищеца Д. Т. С. като [фирма], [населено място] сумата 10 500 лв., представляваща неизплатена част от възнаграждение по договор за изработка от 23.08.2005г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 25.11.2009г., сумата 1 020 лв. – разноски за производството пред СРС и сумата 210 лв. – разноски за държавна такса пред СГС.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване релевира доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по релевантни за спора материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ Въпросът за приемането на извършената работа като предпоставка за възникване на задължението за заплащане на уговореното възнаграждение от страна на възложителя по договор за изработка – противоречие с решение № 395/21.06.2004г. по гр. дело № 1565/2003г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 34/22.02.2010г. по гр. дело № 588/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2/ Въпросът за фактическия състав, от който възниква задължението на възложителя за заплащането на изработеното и който включва сключен договор, изпълнение на конкретна възложена работа и приемане на работата – противоречие с решение от 20.05.2010г. по В. № 508/2009г. и решение от 01.10.2004г. по В. № 11/2004г. /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
3/ Материалноправните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, са следните: непознаването на обекта, за който изпълнителят е изготвил и представил оферта за проектиране, съответно риска от невъзможност да бъде изпълнен договора за изработка по смисъла на чл. 258 ЗЗД, включва ли и незнание относно наличие/липса на документите за собственост на обекта или може да се отнесе единствено до техническата изработка на проектите; съгласуване на проекти /одобрение от съответен орган/ какви действия включва в себе си: действия, обхващащи и постигането на резултат, изразяващ се в съгласуване и одобрение на изготвени проекти от компетентния орган , или включва в себе си единствено предприемане на действия за започване на процедура по одобрение на вече изготвен проект /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Ответникът Д. Т. С. като [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че между страните са възникнали правоотношения по сключен между тях на 23.08.2005г. договор за изработка, по силата на който ищецът е поел задължение да изготви проектиране и съгласуване на работен проект за обект „Преустройство на авточасти в гараж“, находящ се в [населено място], район „И.“, м. „Гара И.“ – Складова база на [фирма] на два етапа срещу заплащането на възнаграждение 21 000 лв. с ДДС. Решаващият съдебен състав е констатирал, че възложителят е заплатил авансово половината от сумата – 10 500 лв. В хода на изпълнението на възложената работа изпълнителят е установил, че третото лице [фирма] не притежава документи за собственост върху преустройвания обект, поради което работният проект за преустройство не е одобрен от Д..
За да осъди ответника – възложител да заплати на ищеца – изпълнител останалата част от уговореното възнаграждение, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че ищецът е изпълнил точно с оглед на уговореното всички задължения по договора, включително започване на процедура по одобрение на проекта от Д., поради което за възложителя е възникнало задължението по чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че изпълнението на задължението по договора от втория етап във връзка с издаване на разрешение за строеж от компетентния орган – Д. е включвало единствено предприемане на действия по започване на процедура по одобрение на изготвения проект, но не и задължение за издаване на разрешение за строеж, тъй като последното е от компетентност на административния орган. Клаузата на т. 5.8. от договора е тълкувана в смисъл, че се отнася само до действия, свързани с изготвянето на посочения в договора проект за преустройство на обекта, а не и с набавянето на документи за собствеността на обекта от трети лица, необходими в процедурата по издаване на разрешение за строеж от Д..
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два материалноправни въпроса, отнасящи се до приемането на извършената работа като предпоставка за възникване на задължението за заплащане на уговореното възнаграждение от страна на възложителя по договор за изработка не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно постоянната съдебна практика фактическият състав, от който възниква задължението на възложителя за заплащане на изработеното, включва: 1/ възникнало между страните правоотношение по договор за изработка; 2/ изпълнение на възложената работа; 3/ приемане на работата. С нормата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД за поръчващия е създадено законово задължение да приеме извършената съгласно договора работа. Приемането е фактическо и правно действие, което включва, както фактическо получаване на изработеното, така и признание, че то съответства на договореното. Следователно релевантно за приемането по смисъла на посочената правна норма е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение. Доколкото приемането на работата е задължение на възложителя – да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен за скрити недостатъци /чл. 264, ал. 2 ЗЗД/, то липсата на такива възражения е въведена от закона презумпция за нейното приемане.
В конкретния случай спорът между страните е относно обхвата на задълженията на изпълнителя – дали задължението по договора от втория етап във връзка с издаване на разрешение за строеж от компетентния орган е включвало единствено предприемане на действия по започване на процедура по одорбение на изготвения проект или и задължение за съгласуване на проекта с компетентните органи и издаване на разрешение за строеж. Въззивният съд, като е тълкувал договорните клаузи съгласно чл. 20 ЗЗД, е направил извод, че изпълнението на задължението по договора от втория етап не включва задължение за издаване на разрешение за строеж, тъй като последното е от компетентност на административния орган, и клаузата на т. 5.8. от договора се отнася само до действия, свързани с изготвянето на посочения в договора проект за преустройство на обекта, но не и с набавянето на документи за собствеността на обекта от трети лица, необходими в процедурата по издаване на разрешение за строеж от Д.. По делото не са представени доказателства за направени от ответника възражения по отношение съответствието на изпълнените от ищеца работи с договореното. Поради това въззивният съд, като е приел, че ищецът е изпълнил точно с оглед на уговореното задълженията си по договора, включително започване на процедура по одобрение на проекта от Д., е направил извод за възникнало за възложителя задължение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Позоваването на противоречие с решение № 395/21.06.2004г. по гр. дело № 1565/2003г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 34/22.02.2010г. по гр. дело № 588/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно, тъй като различният изход на споровете е обусловен от различната фактическа обстановка по делата в зависимост от конкретните доказателства.
Неоснователен е доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречие по релевантните правни въпроси на решение от 20.05.2010г. по В. № 508/2009г. и решение от 01.10.2004г. по В. № 11/2004г. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК, но не и в арбитражни решения. Критерият за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК се отнася до хипотезата, когато правният въпрос от значение за спора в обжалваното въззивно решение е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, но не и практиката на административните съдилища, ВАС, нито на арбитражните съдилища. Поради това е неоснователен доводът, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на АС при Б..
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
По отношение на първия, посочен в т. ІІІ от изложението към касационната жалба материалноправен въпрос, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като представянето на документи за собственост във връзка с процедурата по съгласуване и одобрение на изготвения проект от съответните органи е задължение на възложителя, а не представлява незнание или непознаване на обекта, и тяхното непредставяне в определени случаи може да се разглежда като кредиторова забава по смисъла на чл. 95 ЗЗД.
Вторият, посочен в т. ІІІ от изложението към касационната жалба, въпрос е свързан с обхвата на задълженията на изпълнителя с оглед уговореното процедиране в Д. за съгласуване на проекта и издаване на разрешение за строеж. Отговорът на този въпрос зависи от конкретните договорни клаузи, които въззивният съд следва да обсъди, и ако същите са двусмислени или неясни, трябва да бъдат тълкувани при спазване на критериите, определени в нормата на чл. 20 ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Изводите, до които е достигнал съдебният състав на въззивния съд във връзка със задълженията на страните по процесния договор, са резултат от извършената от него в съответствие с правомощията му на инстанция по съществото на спора конкретна преценка на фактите и доказателствата. Грешките на съда при формиране на вътрешното му убеждение, включително при разкриване на действителната обща воля на страните, както и евентуално нарушение на правилата на логическото мислене при обсъждане на клаузите на договора и установяване на фактическата обстановка, представляват основание за отмяна на въззивното решение като неправилно в хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения се налага изводът, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са направени за настоящото производство и не са поискани.
По изложените съображения Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5648 от 26.07.2012г. по гр. дело № 13538/2011г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, IV-А въззивен състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.