О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 709
гр. София, 02.12.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 557 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Е. Б. Б. от [населено място], чрез адв. В. И., против определение без номер от 16 май 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 5205 по описа на Софийския градски съд за 2011 г. в частта му, с която е потвърдено разпореждане № 10 от 23 февруари 2011 г., постановено по гр.д. № 62384 по описа на Софийския градски съд за 2010 г. за връщане на исковата молба на Е. Б. за установяване на неистинност на Оценка на съответствието със съществените изисквания към строежите на инвестиционен проект (фаза технически проект) за жилищна сграда “Е.” с подземни гаражи, фитнес и стоматологичен кабинет в [населено място], относно записването, че оценката е извършена и по задание на възложителя Б..
В жалбата се сочи, че атакуваното определение е неправилно, защото интересът от предявения иск е налице по силата на предвиждането му в ГПК, а законът не предвижда ограничението искът да е недопустим, когато документът не е подписан от ищеца; съдът няма законодателна компетентност да създава ограничения; от непротивопставимостта на един документ не произтича невъзможността той да бъде съставен и да бъде използван неправомерно, като въз основа на един неподписан от жалбоподателката документ може да се изгради незаконно цял строеж; “оценката за съответствие” е свидетелстващ, а не диспозитивен документ или най-малкото е от смесен тип, поради което изявлението в него може да е вярно или невярно; няма писмен договор с възложителя; съдът не е довършил изявлението си във връзка с констатацията му, че документът бил “частен”; използваните от съда изрази означават, че правата на ищеца могат да зависят, но могат и да не зависят от това дали документът е истински; налице е абсолютна неразбираемост на мотивите в обжалваната им част поради взаимното изключване от съда на интереса с “доколкото”, както на зависимостта, така и на независимостта на интереса от това дали процесният документ е истински; доктрината приема, че е възможно предявяване на установителен иск за неверни документи; изискването за интерес от установителните искове трябва да се прилага не строго, а с широта; не може да се води спор дали законът трябва да се прилага и обжалвания съдебен акт в съответната му част е нищожен, защото не се подчинява на Конституцията и закона, поради което е обществено и правно непоносим; достъпът до правосъдие по никакъв начин не подлежи на отнемане; не са обсъдени всички оплаквания във въззивната жалба, както и исканите доказателства по нея; въззивният съд не е потвърдил определението, в което е разликата между въззивното и контролно отменителното производство. В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба, частният жалбоподател сочи, че допускането на касационното обжалване се налага за следното: допустим ли е искът за неверност на частен писмен документ, щом той е предвиден в закона – чл. 124, ал. 4, предл. първо ГПК; налице са следните основания за допускане на касационното обжалване: първият съществен процесуален, а и материален въпрос е защо съдът в обжалваната част на определението не е допускал иска за неверния документ само по силата на това, че този иск е предвиден изрично в закона – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; вторият съществен процесуално и материалноправен въпрос, а и на валидност и невалидност, е може ли съдът да измисля и въздига, за да оправдае измислената от него “недопустимост” с непредвидени дори и в смисъла на закона изисквания и дали това е в негова компетентност – определението е нищожно – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК; третият съществен процесуален, материален, а и за валидността на съдебния акт въпрос е следва ли да се спазва Конституцията и така ли е, ако съдът не се подчинява на закона – определението е нищожно – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; четвъртият съществен процесуален, материален, а и за валидност на съдебния акт въпрос е абсолютно неразбираемите мотиви, чиято воля не може да се извлече дори и с тълкуване – определението е нищожно – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК; петият съществен процесуален, материален, а и за валидност на съдебния акт въпрос е в посегателството от съда в обжалваната част на определението върху “правото на иск, защото то е право на правораздаване”, “право на правосъдие” – определението е нищожно – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; шестият съществен процесуален, материален, а и за валидност на съдебния акт въпрос е в това, че не са обсъдени от съда всичките оплаквания във въззивната жалба, както и исканията и доказателствата по нея – определението е нищожно – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; съдът не е потвърдил първоинстанционния акт. Представят се множество съдебни актове на ВКС по отменения ГПК, решение № 179 по гр.д. № 77 за 2010 г. на ІІ ГО, което не дава задължително разрешение по нито един от посочените от частната жалбоподателка проблеми, и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
С определението си в атакуваната му част въззивният съд приел, че предявеният иск за установяване неистинността на “Оценка на съответствието”, представлява оспорване на частен документ, който не е подписан от ищцата; доколкото правата на ищцата по никакъв начин не зависят от това дали процесният документ е истински или неистински, съдът намира, че този обективно съединен иск е процесуално недопустим.
След преценка на доводите на жалбоподателката в жалбата и изложението към нея, съдът намира, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол.
Преди всичко във връзка с разрешението, дадено в ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, следва да се подложи на преценка твърдението за нищожност на съдебния акт.
Както касационният съд многократно е имал случай да отбележи, нищожният съдебен акт е този, който не отговаря на основните процесуални изисквания за валидност – постановен е от незаконен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изготвен в писмена форма, не е подписан, неразбираем е дори чрез тълкуване. Нито един от посочените пороци не се наблюдава в атакуваното определение на въззивния съд. Частната жалбоподателка концентрира усилията си по заявения порок на съдебния акт около следните твърдения – съдът законотворства, като измисля непредвидени изисквания за допустимост на иска, съдът не се подчинява на закона, препятства се правото на правосъдие, не са обсъдени всички оплаквания, сторени от нея. От посочените твърдения само последното би могло да послужи за целите на касационното обжалване, но едва след евентуалното му допускане, тъй като по естеството си е твърдение за допуснато съществено нарушение на съдопроизводството – основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Останалите твърдения по същината си са твърдения за неправилно приложение на закона, а не за нищожност на съдебния акт. Единствено в частта на заявеното, че мотивите на съдебния акт са абсолютно неразбираеми дори и след тълкуване, би могло да се преценява дали е налице порок на съдебния акт. Твърдението обаче е неоснователно – невъзприемането от страна на жалбоподателката на постановения резултат не е основание да се приеме, че мотивите са толкова неясни, че всъщност липсва съдебен акт.
Като цяло, касаторката е успяла да формулира само един въпрос, който отговаря на критериите за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е началният поставен от нея проблем – допустим ли е искът за неверност на частен писмен документ, щом той е предвиден в закона – чл. 124, ал. 4, предл. първо ГПК. Разрешаването на поставения въпрос обаче не е обусловило резултата по спора. Условие за разглеждането на спора от касационния съд по съществото му е касационното обжалване да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие.
В разглеждания случай въззивният съд е приел, че правата на ищцата не зависят от оспорения частен, неподписан от ищцата, документ, независимо дали е истински или неистински. Поставеният правен въпрос за допустимостта на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на частен документ, няма отношение към обусловилото изхода по този иск разрешение, дадено от въззивния съд. При липсата на възможност за касационния съд да определи сам правния въпрос, подлежащ на произнасяне, следва да се приеме, че частната жалбоподателка не е ангажирала общото основание за допускане на касационното обжалване.
На последно място и само за пълнота на изложението (след като и тук не е поставен правен въпрос, ангажиращ отговора на касационния съд), макар да е вярно, че въззивният съд неправилно е използвал израза “оставя в сила” разпореждането на първоинстанционния съд в съответната му част, волята му да потвърди първоинстанционния съдебен акт в конкретния случай е ясна.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение без номер от 16 май 2011 г., постановено по ч.гр.д. № 5205 по описа на Софийския градски съд за 2011 г. в частта му, с която е потвърдено разпореждане № 10 от 23 февруари 2011 г., постановено по гр.д. № 62384 по описа на Софийския градски съд за 2010 г. за връщане на исковата молба на Е. Б. за установяване на неистинност на Оценка на съответствието със съществените изисквания към строежите на инвестиционен проект (фаза технически проект) за жилищна сграда “Е.” с подземни гаражи, фитнес и стоматологичен кабинет в [населено място], относно записването, че оценката е извършена и по задание на възложителя Б..
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: