2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 71
София, 12.02.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3027по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на СБАЛГ „Майчин дом“ АД, със седалище и адрес на управление в гр. София, представляван от изпълнителния директор доц. д-р И. К., чрез адв. Д. П., против решение № 647 от 19 март 2019 г., постановено по в.гр.д. № 4798/2018 г. по описа на апелативния съд в гр. София, с което се потвърждава решение № 2204 от 10 април 2018 г., постановено по гр.д. № 2852/2015 г. по описа на Софийския градски съд, с което дружеството е осъдено на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на Д. А. Д.-С., с адрес в [населено място], сумата от 30000 лева (частично от 100000 лева) обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от инцидент – падане на асансьор в сградата на Майчин дом, настъпил на 02.03.2010 г., заедно със законната лихва от същата дата, и в тежест на дружеството са присъдени разноски. Решението е постановено при участието на „Асансьор-МБ-97“ ООД трето лице-помагач на страната на дружеството.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички пороци на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, в решението не са посочени ясно елементите, необходими за състава на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Оспорен е изводът на съда, че е установено виновно неизпълнение на задължения на служителите на болницата, отговарящи за състоянието на сградата и нейните съоръжения, и в тази връзка не е изследван договор между болницата като възложител и третото лице-помагач – болницата не е възложила на свой служител задължения по обезпечаване сигурността на асансьорите, а е наел друг правен субект, който е със специален предмет на дейност, с нает собствен квалифициран персонал в областта на обслужването и сигурността на асансьорите. Подчертава се, че без доказателства е прието, че дружеството е уведомено за наличие на техническа неизправност на асансьора – ревизионният акт, касаещ процесния асансьор не е съставен в присъствието на представител на дружеството и в него не се съдържат предписания към дружеството или негов представител; дружеството не може да преценява самостоятелно и да решава спиране на асансьора или дооборудването му с допълнителни съоръжения за безопасност. Неоснователно била приета липса на съпричиняване от страна на ищцата, без да съобрази конкретните експертни изводи за липса на данни за техническа неизправност на предпазителите срещу свободно падане, за предполагаемата неизправност на въжето на скоростния ограничител, за това, че състоянието на въжето на скоростния ограничител е без значение за инцидента и че причина за неконтролираното, променливо-ускорително движение на асансьорната кабина надолу, е претоварването й. Според касатора, асансьорът има техническо досие, в което не е предвидено устройство срещу претоварване и такова не е предвидено в схемата и чертежа на асансьора, и не е налице нормативно задължение за монтиране на такова устройство на по-късен етап. Въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди експертизите заедно с другите доказателства по делото. Изтъква се, че пострадалата сама е взела решение да се качи в асансьора, на който е указано с обозначителни табели неговата товароносимост, и е налице съпричиняване от нейна страна на вредоносния резултат. Накрая се поддържа, че присъденото обезщетение многократно надхвърля понятието „справедливост“. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Срещу същото въззивно решение е подадена жалба и от третото лице-помагач „Асансьор-МБ-97“ ООД, със седалище и адрес на управление в гр.София, чрез адв. Е. Д..
В тази касационна жалба също се поддържа неправилност на въззивното решение по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорва се изводът на съда, че към датата на събитието процесният асансьор не е бил в изправност и не е отговарял изцяло на изискванията на нормативната уредба, регулираща обществените отношения по експлоатация, поддръжка и надзор на съоръжения с повишена опасност – асансьори. Подчертано е, че в асансьорната кабина към съответния момент са се качили 14-15 лица с общо тегло над два пъти товароподемността на асансьора, което съставлява единствената причина за настъпване на инцидента, за което свидетелства и ревизионният акт от Дирекция „Държавен технически надзор“, след като процесната асансьорна уредба е оставена в експлоатация; устройство за контрол на товара не е предвидено при производството на асансьора и при въвеждането му в експлоатация, поради което липсата му не може да служи за основание за ангажиране отговорността на болницата; представената спецификация не представлява част от техническото досие на асансьорната уредба, а и съдържа поправки и забелвания в датите на изготвянето й. Според касатора, от данните по делото не се установява каква е причината за даденото в ревизионния акт предписание и за състоянието на въжето на скоростния ограничител. Твърди се, че изводите на техническата експертиза не следва да бъдат кредитирани, защото отговорите на поставените въпроси в първото, второто и допълнителното заключение се различават, и не са съобразени доказателствата по делото, а и експертът Д. не притежава необходимите специални знания по отношение на асансьори с електрическо задвижване; сочи се, че при формиране състава на тричленната експертиза е допуснато съществено процесуално нарушение заради заинтересованост от изхода на спора на едно от вещите лица. Изложени са съображения за допусната от ищцата груба небрежност въпреки наличието на обозначителни табели за товароносимостта на асансьора, както и за прекомерност на размера на присъденото обезщетение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и се поддържа, че решението е и очевидно неправилно.
Ответницата Д. А. Д.-С., с адрес в [населено място], представлявана от адв. В. В., в отговор на касационните жалби излага доводи както за липса на основание за допускане на касационното обжалване, така и за неоснователността на жалбите по същество.
Въззивният съд взема предвид установеното по делото: при провеждане на ден на отворените врати ищцата, бременна в осмия месец, като посетител на болницата се качила в асансьор на дванадесетия етаж, който при потегляне надолу, не спрял на зададения му етаж, продължил надолу, докато се ударил в буферите на дъното на шахтата, отскочил нагоре и се ударил отново; образуваното по случая досъдебно производство е приключило с предложение до съда за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание по чл. 78а НК. След инцидента ищцата е приета за лечение в друга болница поради счупване на дясна фибула, поставена е гипсова имобилизация и след изписването е препоръчано да не стъпва на увредения крак. Процесният асансьор е инсталиран в болницата през 1976 г. и ползването му е разрешено оттогава; той е с товароподемност 500 кг или 6 лица, при режим на работа 0,5 м/сек; всяка година е бил обект на проверки от Държавния технически надзор; в ревизионния акт от последната проверка от 18.06.2009 г. за техническото състояние на обекта е вписано, че въжето на скоростния ограничител е за смяна и е наранена изолацията на флекси кабел, както и че блокировките са изправни, и е определен тримесечен срок за отстраняване на констатираните технически неизправности; асансьорът е бил поддържан по договор за абонаментно обслужване от третото лице помагач, което, във връзка с предписанията по ревизионния акт, е поискало превеждане на парична сума. Според заключенията на трите технически експертизи, причината за неконтролираното променливо-ускорително движение на асансьорната кабина надолу, била претоварването; въпреки, че площта на кабината позволявала вътре да се съберат над 20 човека, той бил предназначен за до 6 броя пътници; при наличие на изправно устройство за претоварване – за контрол на товара, и сигнализация за това, не би следвало да се изпълни заявката за движение на асансьора; преценката на състоянието на асансьора след инцидента налага извод, че максималната скорост на движението му е била превишена с 15 %, и при такава скорост ограничителят на скоростта е трябвало задължително да задейства, като от своя страна задейства хващача, изключвателя на електрическия двигател, клиновия механизъм и други елементи за безопасността, които да спрат кабината при пропадането в шахтата; ползването на асансьора през 1976 г. не би било разрешено без устройство за контрол на товара; установява се и липса на балансиращи вериги между асансьорната кабина и противотежестите на асансьора; при превишаване на допустимата скорост надолу на асансьорната кабина, дори тя да е била празна, е следвало да задейства ограничителят на скоростта и да блокира движенето й чрез задействате на клиновия механизъм, а като причина за увеличаване скоростта на движението на асансьора е счетено теглото, в т.ч. теглото на самата асансьорна кабина, както и липсата на балансираща верига, свързваща кабината и противотежестта; кабината е потеглила, при положение, че не е трябвало да потегли, ако е имало устройство за контрол на товара и при неработещ ограничител на скоростта. Вещите лица потвърждават, че подобно устройство е могло да бъде монтирано, като се уточнява, че това устройство не е предназначено да предотврати падането на асансьора, а да не позволи потеглянето му; при техническа изправност на елементите на ограничителя на скоростта, въжето, което минава през ролката на скоростния ограничител и обтегача би издърпало клиновете, които се забиват с голяма сила в релсите и това блокира падането на кабината, но в случая въжето е било повредено, видно от предписанието да бъде сменено; независимо колко човека е имало в асансьора, ако системата за безопасност е била изправна, асансьорът е нямало да потегли, а ако е потеглил, е щял да се движи един метър и да спре. Като съобразява доказателствата по делото, въззивният съд приема, че първопричина за свободното падане на асансьора и последвалия удар в дъното на шахтата е единствено неизправността на системата срещу свободно падане на кабината, която е развила скорост много над допустимата, и така е отречено възражението на болницата, че неизпълнението на предписанието за смяна на въжето е без значение; прието е, че се установява по несъмнен начин наличието на виновно неизпълнение на задължителните предписания на ревизионните указания на Държавния технически надзор от страна на служителите на болницата, които са натоварени да следят за годността и правилната експлоатация на сградата и намиращите се в нея съоръжения, като липсата на подмяна на амортизираното въже с ново и годно е следвало да обуслови спиране на асансьора от експлоатация от страна на същите служители на болницата; оставянето на асансьора в движение, с достъпност за ползване от неограничен кръг лица, след изтичане на срока за изпълнение на предписанията, е нарушение на установените от закона правила и норми за експлоатация, поради виновно неизпълнение на задълженията на служители на ответника. Счетено е, че асансьорът е бил неизправен, тъй като произведените до 2003 г. асансьори е трябвало да отговарят на изискванията на БДС, според които е следвало да имат задължително устройство за контрол на товара, или да се прекрати достъп до асансьора. Отречено е изводът за неизпълнението на задължението на служители на ответника да се влияе от сключения с третото лице помагач договор за ежедневно наблюдение за неизправности и технически надзор върху всички асансьори в сградата, тъй като този договор не освобождава болницата от задължението да поддържа сградата и съоръженията в нея в състояние, отговарящо на установените технически параметри, правила за безопасност и в изправно техническо състояние, още повече, че предписанията в ревизионния акт са дадени именно на ответното дружество, което виновно не ги е изпълнило. Не е прието възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата – съоръжението е било в експлоатация в деня на инцидента и е било достъпно за всички служители на болницата и посетители в сградата, като ползването му от страна на ищцата не е в резултат на нейно виновно поведение – за ищцата, в качеството й на посетител в болницата, съществува презумпцията за изправност на намиращите се в експлоатация общодостъпни съоръжения в сградата, поради което тя не е била длъжна да предполага или дори да се съмнява в неговата изправност и техническа годност. За да определи размера на справедливото обезщетение, въззивният съд съобразява данните от медицинската експертиза, според която травмата е била получена при втория удар на асансьорната кабина в приземната площадка, като счупването е довело до трайно ограничение на движенията на десния долен крайник за период от три месеца, лечението е било неоперативно поради напредналата бременност на ищцата; след наместването на счупената кост, костните фрагменти са обездвижени чрез гипсов ботуш за срок от 35-40 дена, след което гипсът бил свален и започнала рехабилитация; като цяло лечебният и възстановителен период продължил три месеца, през който период ищцата изпитвала болки и страдания, по-интензивни в първите 2-3 седмици след злополуката и първите 2-3 седмици от началото на рехабилитацията; в продължение на два месеца ищцата е имала нужда от чужда помощ; няма негативни последици за здравето на ищцата; обстоятелството, че е била бременна към датата на инцидента, обуславя по-силен интензитет на физическите и на моралните страдания, изразяващи се в уплаха и безпокойство за живота и здравето на детето, възрастта на ищцата, липсата на остатъчни последици за здравето й, е прието, че обезщетението следва да се определи в размер на 30 хиляди (частично от 100 хиляди) лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането.
Касационният съд приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
По въпроса на СБАЛГ „Майчин дом“ АД чия е отговорността за вреди, настъпили при извършването на работа, когато работата е превъзложена от един на друг правен субект (отделно предприятие) със собствени (на изпълнителя) работници и служители; кое предприятие е материално-правно пасивно легитимирано да отговаря за вреди – възложилото предприятие или това, на което е възложена работата (изпълнителя); възможно ли е, при какви предпоставки и на какво основание понасяне на чужда гаранционно обезпечителна отговорност, когато настъпят вреди от работа, възложена от един правен субект на друг, когато прекият извършител на работата я извършва със свои служители и под свой контрол, а възложителят на работата няма контрол над работниците и служителите, извършващи работата и не упражнява спрямо тях властнически правомощия, не се разкрива поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се противоречие с т. 3 на ППВС № 17/1963 г. и решение № 63 по гр.д. № 4885/2015 г., ІV г.о., ВКС. Според постановките на цитираното постановление, отговорността от непозволено увреждане, когато по договор между две предприятия едното е възложило на другото определена работа, при извършването на която настъпят вреди, от значение е да се изясни същността на сключения договор; ако съгласно договора едното предприятие дължи на другото извършване на определена работа със свои работници, при негов контрол и организация на работата, отговорността за вредите от непозволено увреждане е в тежест на това предприятие (в този случай е без значение, че се извършва работа на първото предприятие); ако обаче организацията на работата, ръководството и контролът й принадлежи на предприятието, чиято работа се извършва от работниците на друго предприятие, то отговорността за непозволеното увреждане е на предприятието, чиято работа се извършва. В процесния случай е прието наличието на втората визирана в постановлението хипотеза, и даденото от въззивния съд разрешение е в пълно съответствие със соченото ППВС. Ако всъщност се твърди, че съдът неправилно е разтълкувал клаузите на договора за абонаментно поддържане на асансьорните уредби в сградата на дружеството, и оттам – за достигането до различен извод за това кой следва да понесе отговорността от непозволеното увреждане, то касаторът е следвало да отправи и съответния правен въпрос, респективно липсата на правен въпрос препятства допускането на касационното обжалване по иначе обусловилия изхода на спора проблем. Друг извод не следва и от разрешението, дадено от ВКС в соченото решение. В него, въз основа на установеното разбиране, че възлагането е фактическо натоварване на друг правен субект за извършването на определена работа в чужд интерес, като формата на осъществяването на възлагането е без правно значение, се подчертава, че този, който извлича полза от дадена работа, трябва да поеме и отговорността в случай на причинена вреда, а тежестта на доказване на възлагането на работата лежи върху ищеца. В случая не е спорно, че е осъществено възлагане на абонаментното поддържане на асансьорните уредби, и съдът е достигнал до извода, че ръководството и контролът при извършването на работата е принадлежала на дружеството, поради което, в съответствие с цитираното съдебно решение, то извлича полза от работата, и върху него следователно лежи отговорността за причинената вреда.
По втория въпрос на дружеството – кои са елементите от фактическия състав на съпричиняването; достатъчно ли е за съпричиняване поведението на дееца и отговарящия за настъпилите вреди да представляват част от верижния процес на увреждането, когато е налице един фактически единен в пространствено и времево отношение процес, когато поведението на двамата едновременно е довело до причиняване на резултата (не на вредата), по който въпрос се поддържа противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 444 по гр.д. № 453/2012 г., ІV г.о., не е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване. В решението си касационният съд приема, че когато и поведението на пострадалия е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, е налице съпричиняване; съпричиняването е обективен факт, който се определя единствено от наличието на такава причинно-следствена връзка, а не и от наличието на вина в действието или бездействието на пострадалия. За да е налице съпричиняване обективно е необходимо за настъпването на вредите да са допринесли най-малко две лица – делинквентът и увреденият, като тяхното поведение е част от общия верижен процес на увреждането. Изтъкнато е, че само по себе си нарушаването на общоприети или опитни правила за поведение от страна на пострадалия не може да обоснове извод за наличието на съпричиняване; и в този случай определящо е наличието на причинна връзка между нарушаването им и вредоносния резултат, т.е. резултатът трябва да е следствие и на нарушаването. Макар формално поставеният въпрос да се обхваща от разрешението, дадено от касационния съд в соченото решение, той не адресира конкретните изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Прието е, че липсва каквото и да е виновно поведение от страна на пострадалата, при положение, че съоръжението е било в експлоатация и достъпно за ползване от всички лица в сградата, и за ищцата е съществувала презумпцията за изправност на намиращите се в експлоатация общодостъпни съоръжения в сградата, поради което тя не е била длъжна да предполага или дори да се съмнява в неговата изправност и техническа годност. Така е отречено изобщо поведението на ищцата да е довело до причиняване на резултата. Ето защо, макар принципният отговор на поставения въпрос да е положителен, той не е относим към конкретните изводи на въззивния съд.
По същите съображения не води до допускане на касационното обжалване и първият въпрос на третото лице помагач. Пита се налице ли е съпричиняване или изключителна вина на пострадалия, като обстоятелство, изключващо деликтната отговорност за вредоносния резултат, по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато пострадалият съзнателно е приел риска от увреждане и не е положил дължимата грижа към себе си; необходимо и е съдът да изясни причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилото увреждане. Дадените разрешения в практиката на ВС и ВКС, сочена от този касатор – т. 7 от ППВС № 17/1963 г., решение № 350 по гр.д. № 1382/2010 г., ІV г.о., решение № 39 по т.д. № 551/2009 г., ІІ т.о., не водят до друг извод, още повече, че е отречено пострадалата съзнателно да е приела ризка от увреждане и да не е положила дължимата грижа към себе си.
Не се обосновава допускането на касационното обжалване и по въпроса за релевантните критерии при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд е постановил решението си при съблюдаване на разрешенията на задължителната съдебна практика, според която разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът трябва да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди съобразно обществения критерий за справедливост. В т. ІІ от ППВС № 4/1968 г. са посочени примерно критериите, които следва да бъдат съобразявани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт. Извън общите критерии, преценката на обективно съществуващите обстоятелства, които са релевантни за размера на обезщетението и формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД, е конкретна и зависи от спецификите на конкретния случай. Във всеки случай съдът, пред който е направено искане за обезщетяване на неимуществени вреди, дължи да посочи кои са тези обстоятелства и как конкретно са се отразили в духовната сфера на ищеца. Надлежното мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, изисква освен изброяване на релевантните обстоятелства, също и посочване на тяхното значение при конкретно установените по делото факти. В този смисъл са и разрешенията, дадени от ВКС в посочените от касатора съдебни решения. В процесния случай съдът е постъпил по посочения начин.
Накрая, неоснователно е твърдението, че обжалваното решение е очевидно неправилно. За да обоснове виждането си касаторът излага съображения за допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалния закон и за необоснованост, които обаче не се обхващат от хипотезата на сочената квалифицирана форма на неправилност, каквато не се разкрива в обжалваното решение.
При този изход на спора е основателно искането на ответницата за присъждане на сторените от нея разноски от 2630 лева по договор за правна защита и съдействие за процесуално представителство и изготвяне на отговор на касационните жалби.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 647 от 19 март 2019 г., постановено по в.гр.д. № 4798/2018 г. по описа на апелативния съд в гр.София.
ОСЪЖДА СБАЛГ „Майчин дом“ АД, ЕИК[ЕИК], и „Асансьор-МБ-97“ ООД, ЕИК[ЕИК], да заплатят на Д. А. Д.-С., с адрес в [населено място],[жк][жилищен адрес] сумата от 2630,00 (две хиляди шестстотин и тридесет) лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: