О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 71
София, 14.02. 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1197/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 101 от 29.11.2017 г. по в. гр. д. № 222/2017 г. Разградският окръжен съд обезсилил решение № 183 от 16.06.2017 г. по гр. д. № 762/2016 г. на Исперихския районен съд в частта с характер на определение, с което по реда на чл. 194 ГПК съдът се е произнесъл по истинността на писмо изх. № РД-06-01-4-С. от 24.01.2017 г. на Общинската служба по земеделие [населено място]. В частта, с която са отхвърлени предявените от С. Ш. С. ревандикационни искове, първоинстанционното решение е отменено и вместо него ищецът е признат за собственик на четири поземлени имота, находящи се в землището на [населено място], местността «К. к.», с начин на трайно ползване ниви, и осъдил ответниците да предадат на собственика владението им така: Р. Х. А. – да предаде имот с идентификатор …….. на КККР; А. Г. – да предаде имот с идентификатор……….. на КККР; Е. Й. – да предаде имот с идентификатор………. на КККР и Б. М. – да предаде имот с идентификатор………………… на КККР.
Касационна жалба вх. № 36/04.01.2018 г. срещу въззивното решение е подадена от ответниците Р. Х. А., А. Г. и Е. Й., които искат отмяна на обжалвания акт като постановен в противоречие на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и норми.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, изхожда от легитимирана страна, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
Ответникът по касация – ищец по делото, не е подал писмен отговор.
Писмен отговор не е подаден и от ответника по иска Б. М. М..
При произнасяне по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че спорните имоти произхождат от земеделска земя – нива с площ от 26.931 дка, възстановена с решение № 157/11.01.1995 г. на поземлената комисия по реда на ЗСПЗЗ в полза на наследниците на Х. О. М., починал на 30.10.1970 г. Ответниците са част от наследниците му по закон, като всеки от тях е получил в изключителен дял съответния имот в резултат на проведена делба по гр. д. № 459/2014 г. на Исперихския районен съд.
Още преди извършването на делбата, с предварителен договор от 29.03.1996 г. една от наследниците на Х. М. – Ф. А. И. /наследница на една от дъщерите му – Р./, която е наследодателка на ответника по иска Б. М., сключила писмен договор за покупко-продажба на нивата от 26.931 дка с ищеца С. С., комуто и предала владението в деня на сключване на договора, за сумата 80 000 лева, която получила изцяло, в присъствието на свидетели. На 02.04.1996 г. Ф. И. упълномощила ищеца с правата си по стопанисване, управление и разпореждане с имота, включително и с правото да договаря сам със себе си. В съдържанието на пълномощното, което е заверено нотариално, е обективирано и волеизявление на упълномощителката, че пълномощникът не й дължи отчет по едностранната сделка, тъй като паричните им взаимоотношения във връзка с имота са уредени, което въззивният съд приел, че е относимо към изявлението в предварителния договор за получаване на цената, договорена за продажбата на имота.
С отговора си по чл. 131 ГПК ответниците А. Г. и Е. И., които са с установено местоживеене в Република Турция, както и ответницата Р. А., която е живяла в Република Турция до 2010 г., са оспорили иска. Противопоставили са на ищеца правото си на собственост върху процесния имот с позоваване на решението на поземлената комисия за възстановяване на земята и на решението за извършване на делба. Заявили са, че наследниците на Х. М. се разбрали една от тях – Ф. И., да се грижи и стопанисва нивите, чиято собственост е възстановена, и да получава рентата за тях, като така я подпомогнат в грижите, които тя полагала за своя болна дъщеря. Ф. И. ги уверявала, че отдава нивите под наем и получава рентата за тях, като никога не е споменавала, че ги е продала. След смъртта й на 07.06.2003 г. наследниците решили, че рентата за процесния имот може да продължи да я взима нейното семейство, тъй като дъщеря й е още жива и са в затруднено положение. Въззивният съд приел, че доказателства, от които да следва за безспорно установено, че във връзка с тази уговорка И. е отдавала земята под наем или под аренда, както и за това, същата да е получавала рента, ответниците не са ангажирали.
От събраните по делото писмени доказателства и от показанията на свидетелите, включително и ангажираните от ответниците, съдът приел за установено, че от 1996 до 2008 г. процесната нива е била ежегодно обработвана от въззивника лично, а след 2008 до 2016 г. – от неговите син и внук. Земята била засявана с многогодишни фуражни култури, реколтата била прибирана, получавани са субсидии, тъй като внукът на ищеца – св. С. И. С., бил регистриран като земеделски производител. В селото се знаело, че откакто го купил от Ф. И., ищецът е собственикът на имота.
За първи път интереса си към процесната нива ответниците обективирали през 2010 г., когато, при завръщането си в България, Р. А. и А. Г. узнали от св. З. С., че тя се обработва от ищеца. Когато посетили последния, той ги изгонил, казал им, че не ги познава, че има документ за земята и тя е негова.
Въззивният съд приел, че събраните по делото доказателства сочат на явни действия, с които в годините от 1996 насам ищецът е манифестирал, че владее имота като свой, като през 2010 г. е заявил изрично анимуса си за своенето и пред ответниците, продължавайки необезпокоявано да обработва имота и в следващите години, както и да усвоява получаваните от него плодове. Владението, като установено на основание сключения предварителен договор, с изтичане на дългата десетгодишна давност през 2006 г., е довело до завършване на фактическия състав на придобивната давност, на която в настоящото производство ищецът и е позовал качеството си на изключителен собственик на процесния имот. По въпроса за елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и по-конкретно дали в тях се включва и изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението на владелеца за своене, т. е. същото да му е противопоставено, съдът приел, че такова изискване съществува само в хипотезата на съсобственост – когато съсобственикът твърди да е придобил по давност идеалните части на останалите съсобственици. Тогава е необходимо същият да демонстрира това свое намерение по отношение на тях, за да бъдат отблъснати претенциите му. Когато обаче се касае за владение върху чужд имот /а в случая имотът е владян от ищеца като чуждо за наследството на ответниците лице/, при липса на заявени претенции от трети лица, упражняващият фактическата власт върху имота като свой няма и по отношение на кого да демонстрира това свое намерение да свои имота за себе. В този смисъл, при липса на действия, целящи отблъскването на установеното владение и при липса на заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа, следва да се възприеме като действия по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. притежава качеството на владелец и то от момента на установяване на тази фактическа власт. С оглед на това е прието за ирелевантно дали владелецът съзнава, че имотът е чужд, стига да е установено наличието на елементите от фактическия състав на владението, съгласно чл. 68 ЗС, и приложението на презумцията по чл. 69 ЗС. По тези съображения исковете за ревандикация са приети за основателни от въззивния съд, който ги уважил.
По делото е било представено писмо изх. № РД-06-01-4-С./24.01.2017 г., в което ОСЗ [населено място] е удостоверила, че процесната земя не е била заявявана по реда на чл. 69 и 70 от ППЗСПЗ, изискващи собствениците на земеделски земи да декларират в общинската служба по земеделие по местонахождението на имотите, формата на стопанисване и начина на трайно ползване на всеки от тях, а ползвателите – да подават заявление за участие в споразумение за ползване по чл. 37в ЗСПЗЗ. Документът е бил оспорен от ищеца, като откритото от първоинстанционния съд производство по чл. 194 ГПК е прието от въззивния съд за недопустимо по съображения, че оспорването на удостоверените данни касае спора по същество, а не автентичността на документа. Съдържанието на документа не се нуждае от оспорване, тъй като съответствието на данните в него с обективната действителност се преценява от съда свободно и съобразно всички доказателства по делото. Доколкото оспорването по чл. 193 и сл. ГПК има характер на инцидентен установителен иск, то изискването за интерес от въвеждането му в спор по делото е въпрос по допустимостта, а не по основателността му, поради което в тази си част решението с характер на определение по чл. 194 ГПК е обезсилено, а документът е ценен като доказателство в относимост с останалия доказателствен материал. В тази насока съдът приел, че от 2008 г., от когато е изискването за заявяването на имота по реда на чл. 69 и 70 ППЗСПЗЗ, нивата, според заключението на съдебно-счетоводната експертиза, е била декларирана пред съответната служба по земеделие от И. Ш. и св. С. С. като ползватели, на основание наемни договори, сключени с ищеца, който е баща на първия и дядо на втория.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат становище, че въззивното решениие противоречи на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС относно прилагане на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията на съсобствениците, когато собствеността произтича от юридически факт, различен от наследяването. Сочат, че в разглеждания случай ищецът С. Ш. С. е придобил правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от процесните имоти на 29.03.2006 г. и едва след тази дата е станал съсобственик с Р. А., А. Г. и Е. Й.. По отношение на тяхната 1/2 ид. ч. обаче не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, тъй като на намерението на ищеца да придобие собствеността са се противопоставили Р. А. и А. Г. през 2010 г., когато са поискали рента за имота си и са предявили собственическите си претенции, от който момент е започнала да тече нова давност, която е /прекратена/ прекъсната през 2016 г. с прибиране на реколтата от упълномощеното от Р. А. «Агроплант» ООД.
Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда. В случая не се поставя такъв конкретен въпрос, но от записаното в изложението може да се заключи, че се поставя въпросът за тълкуването и прилагането на чл. 69 ЗС в хипотезата, пред която страните са изправени, а именно завладяване на основание предварителен договор на имот, който не е изцяло собствен на прехвърлителя. В мотивите към ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., на което касаторите се позовават, е разгледана хипотеза на установяване на владение вследствие на прехвърляне на собствеността по производен начин, без прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на идеални части от него и владението е предадено на приобретателя. Посочено е, че в този случай приобретателят е станал съсобственик с притежателя на останалите идеални части, но като владелец е започнал да упражнява фактическа власт върху имота на основание, което изключва владението на другия съсобственик и затова той е съсобственик и владелец на целия общ имот. Такава хипотеза би възникнала при разпореждане с нотариален акт, каквато форма за валидност се изисква при сделки с недвижими имоти. В разглеждания случай с предварителния договор не се прехвърля право на собственост и приобретателят не става съсобственик с останалите съсобственици, които не са страна по предварителния договор, а установеното от приобретателя владение има характеристиките не на съвладение, а на самостоятелно владение върху целия имот. Макар да е била съсобственик с останалите наследници на Х. М., сключвайки предварителния договор с ищеца, прехвърлителката е предала владението на имота на приобретателя и той е придобил качеството владелец на целия имот, т. е. и на идеалните части на неучаствалите в сключването на договора. Ето защо намерението му да държи имота като свой се предполага още от установяване на владението през 1996 г. и той не е следвало да осведомява неучаствалите в договора съсобственици за намерението си за своене, т. е. да им противопостави владението на вещта като своя. С изтичането през 2006 г. на необходимия 10-годишен давностен срок приобретателят е станал собственик не само на идеалната част на прехвърлителката, но и на идеалните части на останалите съсобственици и същите са изгубили правото си на собственост поради придобиването му от ищеца. Извършените от тях фактически действия през 2010 и 2016 г. са правно ирелевантни, тъй като към посочените моменти те не са притежавали права върху имота, а и с такива действия не се прекъсва придобивна давност. В този смисъл не е налице поддържаното противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната практика на Върховния касационен съд като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 101 от 29.11.2017 г. по в. гр. д. № 222/2017 г. на Разградския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: